ПИСМО ДО БАБА (само за възрастни)
Боянка Иванова
… Винаги съм ценяла ролята на празниците като мерило за запазване на традициите и родовата памет. В навечерието на Коледа и Новогодишните празници в един от началните класове на американското ми училище, в което работя предимно с деца на имигранти, поставям темата за писмено упражнение – „Писмо до баба в навечерието на Новата година”.
След кратка дискусия и подхвърляне на идеи какво да се напише децата се поусмириха и потънаха в размисли. Заедно с тях и аз се унесох в онова познато за много от нас усещане на топлина и обич в прегръдките на винаги усмихнатата и слабичка старица, която ни очаква в спретната селска къщурка с топла пита и вкусна трапеза в празничната вечер…
Разхождайки се сред чиновете виждам, че единственото българче в класа настървено реди в строен краснопис, непозната за баба си реч, но затова пък написана с голяма любов и сърдечност… Следват го синеоко босненче, мраморно бяло румънче, миловидно албанче и дребно виетнамче с щръкнала като четка коса.
Загледах се в бавно спускащите се снежинки през прозореца и у мен изплуваха спомени за други мои български ученици, които не се предаваха така лесно на езиковата мелачка в Новия Свят…
Данчо бе един от най-ярките бунтари. Първокласникът от Петрич отхвърляше всякакви опити да бъде въвлечен в чуждоземно обучение. Играл на воля по петричките поля допреди месец-два до идването си, той всеки ден ме молеше:
– Пусни ме ма, пусни ме… Ке си ода, ке си бегам у Петрич , ке си копам с баба там. Не ща ти английскио, он на мен не ми требе, ти си го учи!
Сестра му Ваня , година-две по-голяма от него, по-прилежна и по-ученолюбива, бе започнала да проговаря на английски. Влизам в класа веднъж и виждам как Данчо я бе хванал за плитката здраво и едновременно крещеше и я скубеше:
– Айде ма, че си бегаме! Ке си одим! И не ми се прави на тежкарка! Шо ти е английскио у Петрич? Ставай, ке си одим у дедо и баба!
… Изведнъж забелязвам, че освен пресните имигранти, които са изписали вече страница, има и други, които са спрели на първото изречение.
– Защо не пишете, питам.
– Ами аз нямам баба и дядо. Не зная кои са и къде са…
– Добре, пишете до мама и татко.
В един глас няколко се обаждат:
– Аз нямам татко…
– О-о-о, много съжалявам, мили мои, не исках да ви нараня! На мама пишете .
… Снежинките отвън се сгъстиха и замрежиха изгледа към старата гръцка църква „Св. Димитър”отсреща. По прозорците й пъстрееха коледни рисунки с изкривени гръцки букви, изписани от децата от неделното училище. Кога ли ще ги стигнем гърците? Четвърто или пето поколение техни имигранти говорят, четат и пишат безпогрешно на древния си език без дори да са ходили до родината на дедите си. А ако засвири сиртаки, мало и голямо се обединява в сложните му стъпки.
Спомних си Адриан от София,третокласник от същото американско училище, който идваше в часовете ми не за да учи английски, а да си говорим на български.
– Госпожо, искам да си тръгвам вече, не издържам тук! Снощи цяла нощ съм сънувал храма” Александър Невски” в София. Веднъж ида ли си – никога няма да се върна!
Адриан ми се обади ден след пристигането си в България.
– Госпожо, тук съм си вече! Като минах паспортната проверка в София, паднах на колене и целунах летището. Никога вече няма са се върна в Америка. Хайде, идвайте си и Вие, знаете ли колко хубаво е тук! Нищо, че са мръсни улиците и има много кучета, ама в България съм си вече и съм свободен, е-й-й-й…
… Снегът навън беше спрял и беше бяло и чисто, а в стаята – тихо и топло. Повечето от децата бяха приключили писмата си и рисуваха зимни пейзажи и коледни картинки.
Само Джени стоеше над празен лист замислена. Притесних се, че не съм я забелязала по-рано. Джени е афро-американче, потомък на отдавнашни пришълци от Черния континент, заменили свободата под знойното слънце с четири-сезонното надбягване за финикийско щастие.
– Защо не пишеш Джени? Мога ли да ти помогна?
– Да, каза тя – и ме погледна с огромните си черни очи, обрамчени от тъмни кичури . – Не зная на кого да пиша, нямам баба и дядо, нямам и баща…
– Нали казах да пишеш на мама в този случай…
– Да, но аз имам две майки и те скоро ще се оженят и затова не мога да реша на коя…
***
Някъде из имигрантските блогове бях прочела, че имиграцията има последиците на катастрофа със загуба на паметта. Родовата памет. Дългогодишните лутания по чужди земи от другата страна на Земното кълбо в търсене на нещо по-добро, много често водят – почти едновременно с намирането му – до загубване на самите себе си, на собствената ни идентичност.
За голяма част от американците е трудно да се определят като принадлежащи към даден етнос. Тази е и причината за резултатите от многобройните изследвания, които ги определят като екстримни индивидуалисти, за разлика от все още устойчивите етнически групи на новодошлите имигранти, за които семейството и рода определят и етническата им сплотеност.
Езиково претопяване винаги води до загубата на родовата определеност. И ние, загрижени само за онова, което допринася за материалното благополучие в хода на глобалното ни оцеляване , постепенно несъзнателно имплантираме онази неопределена идентичност у децата си, срещу която те все още имат вродена непоносимост, но до кога ли…
Писмо до България
Здравей мила бабо,
Пише ти твоята внучка мила,
която много обич за теб е съхранила,
която те обича много силно,
на която обич даваш ти обилно.
Тук е хубаво при мама и при татко,
но при теб в България е всичко сладко.
C палачинки ме събуждашe рано,
и ме гушкашe на твоето рамо.
Обикаляхме родината мила,
там, където аз съм се родила.
Xодихме на село, в планината,
обикаляхме всичко из страната.
Ходихме на плажа, на морето,
което се сливаше с небето,
беше толкова красиво,
беше всичко истинско и живо.
Помниш ли, когато бях в слънчогледовата нива,
a ти прихвана ме със обектива,
как безброй слънца лицето ми огряха,
колко беше хубаво, чак дъха ми спряха?
Бабо, искам да ти кажа,
че пак ще ходиме на плажа.
Чакай ме с настъпващото лято,
в България за мен е всичко свято.
Ще ходиме отново в манастири,
ще бродиме по стръмните баири,
там, където реката се извива,
покрай непожънатата нива.
По цял ден с децата ще играя,
и да падна, и да се ударя, ще си трая.
Ще поливаме цветята на балкона,
а вечерта ще гледаме звездите в небосклона.
Ех, Българио мила и любима,
в тебе всичко има,
ти си толкова далечна и красива,
но в сърцето мое съм те свила.
Стига спомени далечни,
но да знаеш, те ще бъдат вечни,
вечни и красиви,
те ще бъдат много живи.
Бабо, обичам те много,
прегръщам те силно,
целувам те горещо,
ще се видим скоро!
Твоя обичаща внучка,
Роси
/Росица Иванова, 7-ми клас/
В бабината къща
Обичам да си ходя всяко лято в България. По-голяма част от времето си прекарвам в Стара и Нова Загора, но най- много обичам да си ходя на село. Имаме къщи в село Драгойново, Пловдивско и в село Новоселец, Новозагорско, но моята най-любима къща е в Трявна.Тя е най-старата, на повече от сто и осемдесет години е и е построена от пра-прадядото на моя баща. Тя е издържала толкова години, защото пра-прадядовците ми са били строители, което е и типично за този край. Най-интересното нещо в нея е малкият музей, който баба ми е направила в една от стаите, запазена както е била преди да бъде обновена къщата. В него има много стари вещи от предишни поколения като хурка и вретено, тъкачен стан, дървена люлка за бебе. До къщата има голямо ябълково дърво, на което се катеря с приятелките ми. Най-хубавото нещо на тази къща е, че е до гората. Там си правим разходи, пикници, а понякога ловим риба или малки речни рачета в поточето. В Трявна имам и много приятели, с които си играя от сутрин до късно вечер.
Чувствам се истински щастлива на село в България.
Божидара Ковачева – 7-ми клас
Българско училище „ Джон Атанасов” Чикаго
На село, при баба
Днес ще ви разкажа защо обичам да пътувам до България и как всяка година откривам нови неща там. Аз съм родена тук, в Чикаго, но семейството ми иска да опозная всичко, което са оставили близките ми в родината. Моята баба Недка, прабаба ми и много мои братовчеди живеят там и ние си ходим всяко лято, за да се виждаме. Баба ми живее в Нова Загора, но аз най-обичам да ходя на село, в Новоселец. Мама ми разказа, че преди години много хора са живеели там, както и във всички останали села, но сега не е така. Ние имаме две къщи, едната е на баба, а в другата е роден дядо . Харесва ми да бягам по дворовете и да си играя с животните, но най-обичам да се разхождам из градината. В старите ни къщи на село има много неща, които са останали от моите прабаби и прадядовци, като книги, шкафове и украси, които пазим като спомен. След ремонта къщата е много по-хубава и ми харесва да играя там. Зная, че дядото на баба я е построил на мястото на старата, която е купил след войната. Сега там са моите три котенца и кучето ми, които искам пак да видя това лято. В двора има много дървета, по които обичам да се катеря, а от градината бера цветя. В другата ни къща, при прабаба, се събираме с роднините ни, а там обичам да ходя и събирам яйцата от кокошките. На мястото на тази къща е имало друга, много по-стара и още пра-прадядото на дядо е живял там.
На село виждам всичко как расте – домати, чушки и картофи, ябълки, череши, но няма нищо по-сладко от крушите в двора. С братовчедка ми Божидара пътуваме много до различни градове в България – Трявна, Велико Търново, Несебър , но най-обичам да си стоя на село.
Натали Димова – 4-ти клас
Българско училище „ Джон Атанасов” Чикаго
