ЖЕНСКИ СЪДБИ – ИВАНКА

     Селото беше бедно, но семейството на Тодор и Стоянка беше най-бедното. Имаха едно момиченце на пет години – Марийка, когато им се роди второто дете. Много искаше Тодор да е момче, да има помощник за кърската работа, но пак беше момиче.

      – Какво да се прави? Божа работа – отсъди „бабата”, както наричаха жената, която помагаше при раждането. Тогава в селото нямаше акушерка, а за лекар не можеше да се говори. Бедни времена! Въпреки примитивните условия момиченцето беше здраво. Кръстиха го Иванка – на свекървата.

      Тодор и баща му заминаваха за нивата рано призори, по хладното. Свекървата беше здрава селянка и отиваше на нивата по-късно, като приготвеше закуската, да я занесе на мъжете. Стоянка оставаше сама за голямата женска работа. Сутрин ставаше рано да сготви нещо за ядене и да приготви децата, да нахрани животните и птиците, после тръгваше за нивата. На гърба си слагаше бебето в саморъчно направената от здрав плат носилка, която после ставаше на люлка. Закачаха я на два клона на дървото в нивата им. В едната ръка държеше бохчата с храната, а с другата дърпаше още недоспалата и хленчеща Марийка. През деня работеше наравно с другите. Почиваше си когато кърмеше бебето. От нивата си тръгваше по-рано, за да приготви бърза вечеря. Вземаше и децата. Свекървата вечер се връщаше с мъжете и, въпреки умората, помагаше на снаха си да сложат масата за вечеря на уморените мъже. Такъв беше селският живот тогава. Такава беше женската съдба.

      От непосилната работа ли, от недохранването ли, от раждането ли – не разбраха, но Стоянка не можа да се възстанови след раждането на второто си дете. Залиня. Беше слаба, кожата й изтъня. За селска жена, която повече е на вън и на слънце, това не е нормално. Каква беше причината дълго не можаха да разберат. Стоянка слабееше, нямаше достатъчно сила да се справя с трудната селска работа, трябваше поне по малко да се почива. Въпреки състоянието й не можеше да не работи. Заведоха я на лекар в близкото градче. Лекарят я прегледа и предписа лекарства, но обърна повече внимание, че трябва да се храни добре и то със силна храна, трябва да си почива. Времето минаваше, а здравето на Стоянка не се подобряваше. Охтиката тогава трудно се лекуваше, а и бяха необходими скъпи лекарства. На плещите на малката Марийка легна голяма тежест – трябваше да помага на майка си във всичко, което трябваше да се върши, а в една селска къща има много работа, тежка и изморителна за малко момиче.

      За лекарства и за доктори трябваха пари, а нямаха. Когато Марийка завърши селското училище и беше навлязла в тринайсетата си година, помислиха дали да не я пратят да слугува в някое богато семейство. Отвори се такава възможност в съседното градче у учителката, която преди да се омъжи е учителствала в селото им. Съпругът й бил заможен и искал жена му да има у дома си помощничка. Взеха Марийка с обещание, че ще помогнат на образованието й. Минаха две години и тя се почувства зле. Слабееше, линееше. Заведоха го на лекар и се оказа болестта на майката, която вече беше починала. Семейството на учителката обеща да се погрижат за лекуването й, но, тъй като, имаше един син и се страхуваше да не прихване болестта й, я изпратиха на село, където въздухът бил по-добър за нея, според лекаря. Живя няколко години и си отиде като майка си.

      Иванка вече беше пораснала и работеше като възрастна. Беше здрава и силна и не се спираше пред никаква работа. Освен това беше много упорита. Работеше с озлобление към всичко, но най-много към семейството на учителката, което беше обещало да се грижи за сестра й, да я лекува, а какво стана… Болката от  загубата на сестра й, особено злобата към учителското семейство, така се загнездиха у нея, че тя не можеше да се освободи от тях, а и не полагаше усилия. Беше ученолюбива и си беше поставила за цел да се изучи и да не изпада в състоянието на майка си и на сестра си.

      Вече беше станала промяната на политическата система в страната. В селото се извършваше коопериране на земята и баща й влезе в създаденото ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство). Образованието, здравеопазването бяха безплатни, на учениците се отпускаха стипендии, имаше общежития. Упоритата Иванка получи възможност да се изучи. След прогимназия, завърши и гимназия в съседния град. Когато учеше в гимназията бяха съученици със сина на учителката – Велизар. Той беше хубаво момче, пълен отличник. Иванка се стремеше да не изостава от него в учението, но го намрази. Като че той имаше вина за смъртта на сестра й?!

      Велизар замина за София и завърши архитектура. Иванка беше активистка в младежката организация (Съюз на народната младеж) и след гимназията беше изпратена да завърши партийна школа. След завършването й постъпи на работа в Околийския комитет на младежката организация. Работеше много и всеотдайно и беше избрана за ръководител на организацията в града им. Пътят й продължи в организационно и политическо направление. Успя да направи добра кариера.

      Когато Велизар завърши, се завърна в областния град като архитект. Беше работлив и упорит и успя да направи кариера в проектантската организация в града. Когато директорът на организацията се пенсионира на него много му се прииска да заеме неговото място, но беше безпартиен и реши, че за да се изпълни желанието му трябва да стане член на Партията. И започна да обикаля началствата на града и окръга да му помогнат, някои да го препоръчат, други да дадат съгласието си. Като научи за това Иванка не можа да си намери място. Старата вражда и злост към семейството на Велизар се разгоря с голяма сила. Обиколи всички по-големи от нея началства и тези, от които зависеше приемането му в партията и осуети желанието на архитекта да стане директор.

      Тази упорита и борбена жена, която се справи с големи трудности имаше да преживее още, по-жестоки: доста рано почина съпругът й, който й беше опора, въпреки силната й воля и самочувствие; после се разболя синът й, работещ в атомната централа в Козлодуй – по всяка вероятност беше облъчен, защото диагнозата му беше левкемия. Не живя дълго след заболяването и почина. Няма по-голямо нещастие за една майка да загуби детето си! Когато рухна социалистическата система, тя изпита голяма загуба и остана като захвърлена и омерзена от многото критика и оплюване на номенклатурните кадри и особено на партийните ръководители. Иванка беше сломена. Толкова се промени, че като я видеше човек на улицата никога не би предположил, че това е жената, която ходеше гордо, с вирната глава, украсена с неизменния си кок, която критикуваше остро, даваше указания, изискваше подчинение, даже плашеше по-страхливите, особено подмазвачите и кариеристите.

      Каква безмилостна и жестока съдба!


Из “ЖЕНСКИ СЪДБИ” – сборник разкази

Здравка Цанкова

Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба.

Из “ЖЕНСКИ СЪДБИ” – сборник разкази

Здравка Цанкова

Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба.

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.” ― Albert Einstein

You may also like...