Записки от лудото Рали Дакар /3/
Беше още февруари, началото на 2010-та, когато Александър Иванов каза, почти като заклинание: „От този момент животът на целия ми екип през тази година ще бъде посветен на „Рали Дакар”!
Става след срещата с Балаш Шалай – официалният представител на организаторите на Ралито за Източна Европа. Човек стартирал 11 пъти на „Дакар”, финиширал 7 пъти, завършил беседата си с българите, кандидати за дебют, с шеговитата реплика за кураж: „Дяволът наистина не е толкова черен!”
„Днес бе закупена Тойота FJ – споменава в записките си Алекс по-късно. – Само на 10 км. пробег.” Така Рубикон е преминат. За първи път в историята на тази невероятна симфония от човешка енергия и мощните мотори, от пробег без пътища, през скали и пустини, ще участва и български отбор.
На 10-ти юли колата е вече в „Алекс Моторс”, където трябва да стане още по-мощна, по-сигурна и предсказуема, отколкото след раждането си в заводите на Тойота. „Сега предстои много работа по нея – пише в дневника си Алекс. – Предстои още и подготовка на екипа, „опознаване” между машината и хората, необходими са и няколко тренировки и състезания по трасета, сходни с това на „Рали Дакар 2011” в Аржентина и Чили.”
Silk Way Rally 2010
Най-добрата тренировка, по всяка вероятност, ще бъде „Silk Way Rally 2010”. „Пътят на коприната”. Руският вариант на “Off Road”. Разстоянието е от Санкт Петербург до Сочи. Датата е почти на прага – 11- 19 септември. След успеха през 2009 година „Пътят на коприната” получава гарантирана държавна подкрепа за 5 години и задачата – да свърже името си със Зимните олимпийски игри „Сочи 2014”.
Великият „Път на коприната” води своето начало отпреди 22 века, когато китайският дипломат и учен Чжан Цзян открива за китайците страните от Средна Азия, през които се стига и до Европа. Тогава се срещат и съединяват два основни пътя – единият от Европа до Средна Азия, другият – от Китай до народите в Средна Азия. По него тръгват търговски кервани, започва да се осъществява обмен на знания и култура между Азия и Европа. Наричат го „Копринен път”, защото по него са пренасяла китайската коприна, особено драгоценна стока за европейците по онова време.
Трасето на това рали ще покаже на света, че и Европа има своите пустини, огромни пясъчни плата, разноцветни дюни, планински серпентини и безконечни степи, стигащи каменистите долини сред планините на Кавказ.
Победителят на „Рали Дакар” през 1998 г. Жан-Пиер Фонтене казва за трасето на „Пътят на коприната”: „Това, което ми хареса най-вече е разнообразието. Има всичко! По 2000-те километра специални участъци се срещат всевъзможни терени. Всеки етап предлага нови и нови сюрпризи. Горите в началото, после пясък, още по-нататък – застрашителни каменисти участъци… Особено внимание изискват степните трасета. Това са скоростни отсечки, които изискват отлично майсторство от пилота. Както и многочислените завои и кръстовища. Всяко невнимание ще струва скъпо. И особено дюните, сред които дебнат опасни пясъчни капани! Състезението е превъзходен тест за „Рали Дакар 2011”. Има всичко, което ще срещнете в Аржентина и Чили.
Освен руското трасе българският екип ще се постарае да реализира и подготовка в пустинята Сахара. Изглежда задължително, когато човек се готви за пробега през Аржентина и Чили.
Феноменът на Ралито
Старите асове определят феномена Дакар с три думи: „корав, удивителен, непредсказуем”! За дебютантите също има три белега на успеха: „да стартираш, да издържиш и, ако е писано, да завършиш”.
Често бедите сякаш долитат от всички страни. Случвало се е при транспорта през Атлантика да се фиксират повреди, случвало се е малък дефект в електрониката да те извади от строя…
Украинският екипаж, който миналата година, като нашият сега, участва за пръв път, никога не ще забрави как прекаленият адреналин и спортна лудост им изиграват лоша шега: „Почуствахме се велики – разказва пилотът Вадим Нестерчук, – започнахме да задминаваме съперниците един след друг, хареса ни, преминахме в шеметно темпо почти 400 км и съвсем забравихме, че в нашия двигател трябва да доливаме масло. Ако електрониката ни беше в порядък нямаше да се случи, бихме видяли, но в случая спряхме, когато маслото беше закипяло. Твърде късно – двигателът беше мъртъв.
Случва се – при скорост стотина километра, машината изведнъж подскача от някой естествен трамплин на десетина метра височина. Е, ако пропаднеш в някой ров и не се измъкнеш веднага – рискуваш просто това да стане твоят финал!
Дори могъщите камиони не са застраховани. „ Веднъж за да преминем 200 километра ни трябваха 7 часа – разказва за белите пясъци в етапа Ла Риоха – Фиамбала, победителят на „Дакар 2009” при камионите /КАМАЗ/ Кабиров. – Този етап сякаш постави всеки на мястото му. Проблеми имахме и ние. При пресичането на могобройните пресъхнали речни корита трябваше да сменяме гума. – острите камъни бяха я срязали като с нож! Затъвахме няколко пъти в пясъците. Дълго блуждаехме из каньоните. Щурманите слизаха от автомобилите, за да се покатерят на дюните и се огледат. Пресрещаха ни ветрове, понесли със себе си тонове пясък.”
Известно е, че почти винаги екипажът сам „доработва” колата за старта. „Машината ни беше прекрасна – казва един руски пилот. – Подготвяха я във френско ателие, специализирано на „off road” машини. От оригиналното Mitsubishi L200 беше останало само предното стъкло, фарове и огледала. Можеше да назовем марката на състезателния ни автомобил както си искаме. Дори „Мерцедес” или „Запорожец”. Например Шмаков караше бъги, направено по поръчка в САЩ, после доправяно в Холандия, но в ралито беше записано, че това е ЗИЛ. Така се договорили с кмета на Москва Лужков.”
В особено трудно положение се намират онези участници, които представят само себе си. Производителите се справят с всичко с долари. С много долари. Те могат да си произведат специален за дадено състезание автомобил. Да похарчат доста средства и за техническата лаборатория, която съпровожда състезателните екипи по цялото трасе. На ралито те пристигат с огромно количество запасни части и технически персонал, могат след даден етап напълно да подменят всеки детайл, който е съмнителен, могат, ако трябва, отново да преправят автомобила. Не се притесняват от цените. Ако серийният Mitsubishi L200 на индивидуалния участник струва 500 хиляди евро – цената на състезателния автомобил на фирмите е 1.5 милиона евро.
Малката жена на големия и силен Дакар
Не малко светски личности са участвали в Рали Дакар. Някои – заради популярност, други – от чиста страст към приключенията. Сред тях са футболистите Раймон Копа, Мишел Идалго, Жан-Мари Пфаф, скиорът Бернар Руси, олимпийската и световна шампионка по джудо Мари Клер Ресту, петкратният победител в Тур де Франс Жак Анкетил, много автомобилни състезатели – Карлос Сайнц, Джаки Икс, Бруно Саби, Ари Ватанен, Юха Канкунен, Жан-Луи Слесер, Укио Катаяма… Още и певците Джони Холидей, Мишел Сарду, артистите Жан-Пол Белмондо, Клод Брасьор, Шантал Нобел, принцът на Монако Албер Втори, принцесата на Хановер Каролине Кизираги, синът на Маргарет Тачър – Марк Тачър…
Марсел Угени е най-старият участник на Рали Дакар. През 1995-а, когато се състезава в автомобилния клас, той е на 81 години.
Баща и син Сугавара – над картата с маршрута за новия етап…Сред легендите на ралито е 67-годишният пилот Йошимаза Сугавара. Десетилетия наред той повтаря при всеки нов старт една и съща фраза, която постепенно става нещо като шеговит поздрав между всички пилоти „Това е моят последен Дакар”. Всички се отнасят с голямо уважение към него. Той участва още от 1983 г. „Дакар – това е моят път на самурая” – казва японският автомобилист. – Щом самураят изтегли своя меч, той не го прибира до края на битката. Но постави ли го в ножницата – това е вече завинаги.”
Когато го питат на какво се дължи спортното му дълголетие той отговаря: „Вие искате да знаете моята тайна? Това са бирата и цигарите”. Никога не е бил пръв. Когато се появили по трасето новите камиони КАМАЗ той признава, че победата за него става въобще невъзможна. И започва да прави „инвестиции” в своя син, който е втори пилот при него от 1999 г. През 2006 г баща и син заемат 6 и 7 място място в общото класиране със своите японски камиони – върхът, който могат да стигнат тези машини.
Камелия Липароти – малката жена на големия ДакарМакар и рядко, но и жените също са познато явление на „Рали Дакар”. Един от примерите е Камелия Липароти. Италианката бурно преживява успех и неудачи по тежкото трасе. Квадрицикълът, с който се състезава, изглежда като най-болнавата машина, която първа почва да кашля, да се обездвижва и да спира. За сметка на това пък и моторът и стопанката му имат неизброими приятели, които правят чудеса, за да помогнат. С нея се случва широко известното събитие, когато моторът й заглъхва на километър от финала и тогова рояк босоноги деца от близкото селце буквално го пренасят зад заветната черта!
Италианката е още и ски-шампионка, фоторепортер по професия, кореспондент на издания. Тя иска винаги да получи макималното от живота и никога не унива. „Дакар е почти като любовта – казва тя. – Не мога да се откажа. Макар и никога да не стана шампионка – стига ми само да се обичаме с него цели две седмици! Мисля, че трябва да си остана влюбена жена в Дакар. Аз съм малката жена на големия и силен Дакар!”
Да спиш в най-добрите хотели на света!
След двата си южноамерикански старта досега „Рали Дакар” се разчу навсякъде и с доброто посрещане на състезателите – навсякъде по трасето! Местните жители – аржентинци и чилийци са необятно общителни и добронамерени. Възприемат състезанието като национален празник. Те ги чакат и през нощта, най-често по пътя има почетен шпалир. Тяхната помощ е моментална и безрезервна – най-простото е да изтеглят пропаднал автомобил. Класически остава споменатия случай, при който повредената машина на италианска състезателка е дотъркаляна до финала от деца, пременени с фланелките на аржентинския национален отбор по футбол. Щом някоя кола спре поради нещо из пътя, като издън земя тичешком изникват местните момчета и предлагат вода с лед! И те го правят безплатно, в знак на приятелство и поддръжка. Пристигат като светкавици, боси и щастливи от селцето, което е на няколко километра далече, та трябва да се тича много бързо, за да не се стопи ледът и, недай Боже, да поднесат водата топла!
В края на всеки етап участниците си построяват бивак. В огромно, заградено с мрежа пространство, всеки пристигнал екипаж си избира място, вдига палатка и ляга като застрелян. След зверското тръскане по етапа малко те вълнува дали имаш възглавница или не. Единственото нещо, което е в главата ти е – да спиш!
Носи се из ефира един забавен случай. Дълбоко дишат и пият едри глътки кафе пилотите. И си приказват. Един парижанин сред тях с възмущение проклина ужасните кревати по аржентинските хотели, в които не можел да заспи. Питат го:
– Тук по-добре ли е?
– Да, отвръща той, – тук е безплатно!
Климент ВЕЛИЧКОВ
Специално за в. „България Сега”
