Много, много необикновен човек

Не ни съдете строго – днес не можахме да направим по-голям вестник за вас… Но в този малък вестник ви поднасяме една голяма история, написана от Иво Иванов, Канзас. Прочетете я. Тя ще ви даде повече от много страници, пълни с дописки и реклами.

“Почивай в мир, Ерън. Октомври 1975 – Април 2003”. Това гласи надписът издялан върху южната стена на мрачен, тесен като комин каньон – един от хилядите пещерни процепи, отговорни за бръчките върху древното, намръщено лице на безбрежната каменна пустиня на Южна Юта. Мрачният петроглиф -некролог е единственото доказателство, че в това забравено от света място някога въобще е стъпвал човешки крак.

Ерън РалстънНо това е сега, а преди шест години – на 24 Април, събота в 2 часа и 45 минути следобяд на същото това място, вместо надпис е имало следните неща: Едно 60-метрово динамично въже за катерене, две по-къси въжета, три заключващи се карабинера, два стандартни карабинера, едно свръх-леко устройство за рапел, една ремъчна седалка, една бутилка “Лексан” с 1 литър вода, една раница “Кемълбек”, едно евтино джобно ножче с две малки остриета и клещи, едно електрическо фенерче, три шоколада, два студени мексикански сандвича “бурито”, CD плейър, няколко компакт диска на групата “Фиш”, малка дигитална видеокамера, дигитален фотоапарат и… един от най-изумителните мъже, които някога са се раждали на нашата малка, синя планета. Мъж на име Ерън Ралстън.

Присъствието на целият този инвентар на дъното на тесния каньон е плод на верига от катастрофални обстоятелства и тема на днешната статия. Знам, че точно сега погледът ви се спуска с колебание надолу към дългия текст и си казвате, че в днешният забързан свят никой няма време да чете такива материали. Повярвайте ми, обаче – заслужава си да останете на тази страница от началото до края, защото историята на Ерън Ралстън е единствена по рода си и може да насочи погледите ви към неподозирани залежи от нечовешки ресурси скрити в самите нас и да ни подскаже отговорите на много от трудните въпроси, които понякога ни биват задавани от изпитите на живота. Днес, благодарение на дигиталната му камера, имаме възможност да проследим крачка по крачка и преживяване по преживяване кошмарната, влудяваща ситуация, в която е попаднал и да разберем логиката в подхода му към нея.

От видео дневника на Ерън: “…Казвам се Ерън Ралстън. Който намери тази камера, моля да я предаде на родителите ми.” – лицето на младия мъж изглежда изтощено, но учудващо спокойно – “В момента е 3:05, Неделя. С няколко думи, ето каква е ситуацията: Вчера се спусках в по-тесните лабиринти на каньона Блу Джон и влезнах в този комин, в който ме виждате сега. Идеята беше да мина оттук, да пусна 50 м рапел от скалата Биг Дроп и да стигна до “Голямата галерия” за да видя прочутите пещерни, праисторически рисунки. Спускайки се в гърлото на каньона, стъпих върху камък заклещен между стените на цепнатината, около три метра над дъното. Скочих от канарата, която явно е била нестабилна и движението я отлепи от скалата. Не можах да избегна напълно камъка – той падна върху мен и смаза дясната ми ръка, заклещвайки я до стената. “, обективът се откъсва от лицето на Ерън и насочва окото си към ръбат камък с големината на колело на автобус. Ръката на младежа изчезва, сякаш захапана от присвити, варовикови устни, там където морената се съединява със скалата.

Ерън Ралстън е уникална личност – от тези които все по-рядко се намират. Универсален във всеки смисъл на думата, Ралстън е свръх-интелигентен, безкрайно талантлив, енциклопедично начетен и изобретателен. Едва 27 годишен вече е успял да изживее няколко кариери и безброй изключителни авантюри. След като завършва с пълна шестица престижния университет Карнеги – Мелън, Ерън получава диплома в две специалности: френска филология и инженерни науки. Едва 22 годишен е назначен на високоплатена длъжност като инженер в корпорацията Интел. Ралстън също е великолепен концертен пианист с обширен репертоар. Това което го привлича най-много обаче са тайните на взаимоотношението между човека и суровата природа. Един ден най-неочаквано напуска уютната си работа в Интел без обяснение, оставяйки след себе си в офиса само следният цитат на Гьоте: ” Каквото и да е това, което мечтаеш да правиш – започни го! В решителността на този акт има и гений, и мощ, и магия”.

Ерън изоставя кариерата си и работи ту като планински спасител, ту като ски инструктор, ту като продавач в магазин за алпинистки принадлежности. Всичко е насочено кам идеята да стане първият човек изкачил сам през зимата 59-те най-високи върхове на Колорадо (всеки над 14,000 фута). Постепенно навлиза в изумителна форма и прави поредица от почти безумни соло изкачвания сред лавини, виелици и арктически температури. Ето нещо написано от Ерън преди години, което ни дава малък поглед върху вътрешния му свят:

“Обичам да катеря места, които не са посещавани от човешки крак с месеци. Заедно с красивата самота, която живее на тези места, човек получава и усещане за притежание на тези високи, беззвучни планини… Веднъж на западната страна на планината Евънс за малко да стъпя върху бяла като сняг птичка. Наведох се към нея и мастилените и очи ме потопиха в транс.

Вселената се разшири: никой от нас не помръдваше. Усетих свръхестествена обвързаност с това малко кълбо от перца, която сякаш надхвърляше връзката ми с моята собствена раса. Чрез нашето споделено присъствие в този недокоснат пейзаж, ние обитавахме свят, който принадлежеше само на нас двамата…”

Но ласките на самотата, към които Ерън е толкова пристрастен имат своята цена. Човек плаща без да осъзнава и без да получи ресто, потъвайки в изолация и постоянно съзерцание. Самотата е по-удобна, по-лесна от комуникацията, което обяснява защо успява да прелъсти с такава лекота жертвите си.

Донякъде капанът, в които е попаднал Ралстън се дължи толкова на камъка колкото и на зависимостта му от самотата. В стремежа си да се откъсне от всичко, той не оставя указания за маршрута си и не казва на никого къде отива. Само два часа преди да попадне в каменния арест на тесния каньон, Ерън се е натъкнал на две планинарки на име Мегън и Кристи. Двете го подканят да не се разделят в този нестабилен и безлюден район, но той категорично отказва, в търсене на напълно изолирано преживяване.

От видео дневника на Ерън: ” Преди малко използвах въжетата си за да направя механично устройство, чрез което да вдигна камъка. Както виждате фиксирах опорна точка, прехвърлих основното въже и дори създадох стремена за краката си, в които да стъпя за да използвам тежестта си. За съжаление камъкът не помръдна”

Използвайки познанията си по механика, зъбите си и лявата си ръка, Ерън действително е успял да създаде система от въжета, която утроява силата му. Това обаче е без значение защото камъкът тежи 250 килограма и е напълно вклинен в скалата.

Видео дневник: “3:00 часа Понеделник. Вече 48 часа от инцидента. Нощем не мога да контролирам температурата си и изпадам в спазми. Имам само около 150 грама вода… Искам да кажа на майка си, баща си и сестра си: Обичам ви и съжалявам! В ретроспекция, научих много от тази ситуация. Сега разбирам, че бях егоист, игнорирайки хората около себе си и тези, които държат на мен и ме обичат. Търсех есенцията на преживяването, без да си давам сметка колко безценна е вашата близост…”

Видео дневник: “60 часа откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм крайно дехидриран. Пулсът ми е 120 удара в минута. Температурата ми се колебае драстично. Предполагам, че смъртта ми ще настъпи относително скоро. Не очаквам да надживея пристигащата нощ.”

Но Ерън не само че успява да посрещне и следващия изгрев, но дори намира сили да включи отново камерата: “И така… вече почти 70 часа… Цяла нощ бях в жестоки конвулсии и халюционирах. Нямам вода, но съхранявам урината си в бутилката и я пия на малки глътки. Адски противно. Вчера направих турникет с карабинер и се опитах да разрежа ръката си, но това е глупост: Ножчето ми е тъпо и малко – никакъв шанс”.

Действително тази идея е лудост. Ерън е добре запознат с анатомията на човешкото тяло и знае, че ампутация на ръка с джобно ножче е безумие. Тъпото острие никога не би могло да разреже двете големи кости: радиуса и улната. Има начин разбира се, но той е истинска лудост: Двете кости на ръката трябва да бъдат счупени! Като инженер, Ерън знае че поради неподвижната опора създадена от камъка, радиусът може да бъде счупен с рязко усукващо движение на цялото тяло. Хрррааасс!!! Представете си само как би отекнал ужасяващия звук на раздробяващата се, плътна кост, в онемелия каньон. След това, ако все още е в съзнание, Ерън ще трябва да счупи и улната с жестоко смъкване надолу. После ще трябва да отвори рана с ножа си, да вкара пръстите на лявата си ръка в нея и да намери с опипване краищата на счупените кости, за да знае къде да реже.

Епидермисът, мускулните влакна и меките тъкани ще трябва да бъдат кълцани малко по-малко с тъпото острие, но ножчето няма шанс срещу еластичните сухожилия. Те могат да бъдат махнати единствено с методични разкъсващо-дърпащи движения на клещите. Най-невъзможно ще бъде разрязването на медиалния нерв, които ще прилича на дълга, тънка спагета. Всяко негово дори малко докосване би трябвало да потопи Ерън в горяща магма от нечовешки болки. Накрая, ако все още е жив ще трябва да се отблъсне с крака от хамака и да разкъса последните меки тъкани, капиляри и съединителна тъкан подобно на комат топъл хляб.

Видео дневник: “…Отказах се от ампутацията, тъй като си дадох сметка, че е най-обикновено самоубийство. Без вода съм от около ден и половина. Остават ми още часове живот.”

Невероятно, но видео камерата бива включена и на следващата сутрин:

“Сряда е – 9 сутринта. Малко логистика: бих искал да бъда кремиран и прахта ми да бъде разсипана из местата които обичам – в планината, в Тихия океан и в реката Рио Гранде. Благодаря ви за всичко. Обичам ви! Сбогом!”

Може би усещайки някакво последно желание на гаснещия си живот Ерън успява да издялка с ножа си собствения си некролог върху пясъчното лице на пещерата: “Октомври 75 – Април 03. ПОЧИВАЙ В МИР, Ерън”

“Четвъртък, първи Май… не мога да повярвам, че все още съм жив. Тази нощ, съзнанието ми се отдели напълно от гърчещото се от хипотермия тяло. Този път изпитах нещо повече от халюцинация: видях себе си да си играя с три годишно русокосо момче в окъпана в светлина стая с дървен паркет. Видението бе странно осезаемо – усещането почти тактилно. Някак си знаех, че гледам право в бъдещето и че това дете е моят собствен син. И двамата се смеехме и бяхме щастливи. Грабнах го и вдигнах високо, само с лявата си ръка.”

В този кошмарен ден Ерън носеше още нещо в себе си: eдин цитат от човек, който преди години се е взрял директно в очите на смъртта, без да отклони погледа си. Ето го: “…да се надявам когато всичко е безнадеждно, когато всяко късче доказателство сочи обратното, да игнорирам очевидната катастрофа – нима имам друг избор? Ние сме толкова по-силни отколкото можем да си представим и надеждата е една от най-достойните и старинни човешки характеристики. Да се надяваш, въпреки, че ние хората винаги сме осъзнавали мимолетността на своя живот и факта, че няма лекарство срещу нашата вродена преходност – това само по себе си е форма на смелост. Да повярваш в себе си… да повярваш в това, в което ти избираш да вярваш… това е най-важното.” (Ланс Армстронг).

Как знам, че Ерън е имал този цитат в себе си? Не, не са го намерили в джоба на панталоните на мъртвото му тяло. Знам го от него, защото Ерън е жив и здрав. Успял е да се измъкне по най-невероятен начин от варовиковата тъмница, след което е направил още нещо невероятно: загубил 17 килограма от тежестта си, тотално обезводнен и на ръба на силите си, взима най-необходимото, прави си снимка пред проклетия камък, пуска 50 метров рапел по почти отвесна пропастна стена, върви 7 километра, натъква се на холандско семейство, което не може да повярва на очите си, съвсем спокойно им казва историята си и заедно откриват вертолета на планинската спасителна служба който го отвежда в болницата.

Сигурно вече се питате, вие какво бихте направили на негово място. Аз знам със сигурност, че ако бях в същата ситуация, нямаше да оцелея. Щях може би да изстискам още ден-два от живота си, да се опитам да раздробя камъка с нечувани до този момент в нашата галактика псувни и когато разбера, че това няма да помогне, просто да легна, да си пусна един компакт диск на групата Фиш, да затворя очи и да зарадвам лешоядите. Направо пускам кепенците и слагам край на играта – финита ла комедия! Но това въобще не е било опция за Ерън, тъй като той е много, много необикновен човек и може би най-железният мъж, на който някога съм се натъквал.

Миналата година, Ерън стана първият човек изкачил всичките 14,000-ци в Колорадо през зимата, а след броени месеци ще се отправи на експедиция към Еверест, но не соло, а с приятеля си Ерик Ларсен.

Но това е сега, а тогава на 1 Май 2003, Ерън се измъкна от тесния каньон, оставяйки след себе си следното: два карабинера, три опаковки от шоколад, две опаковки от бурито, две къси въжета, едно електрическо фенерче, един CД плейър, няколко компакт диска, един обезсмислен надпис върху скалата… и една дясна ръка.

Иво Иванов, Канзас

 

Климент Величков

Спортен журналист, главен редактор и издател на вестници в България и САЩ.

You may also like...