Котки под колите в Оушън сити

Още като влязоха в магазина, Любомир долови, че момичетата са българки. Те някак срамежливо се огледаха да нямат познат, който да ги види, че купуват алкохол. И двете бяха хубави, стройни момичета с тениски и къси оръфани шорти. Дългите им коси падаха по раменете, а лицата им бяха с една още детска, мека заобленост.

Любомир бързо остави касата на помощника си, за да се приближи до момичетата, които си чакаха реда. Щеше да бъде чудо, ако не говореха български.
– Бяло или червено… – попита той с усмивка.

Момичетата се сепнаха, но се усмихнаха на високия младеж.
– Не, нещо по-така… Коняк “Поморие”…
– Имаме само “Метакса” и “Курвоазие” в големи бутилки, не са за студентки…
– Как така познахте, че сме българки и студентки – попита момичето с къдравата кестенява коса и големи пъстрозелени очи.
– Ами имам набито око… Да се запознаем, аз съм Любомир, за приятелите Любо…

Зеленооката първа му подаде ръка:
– Аз съм Недялка, за приятелите Нели…
– Катя – добави чернооката, но не протегна ръка.
– Бутилката за купон ли е? – осведоми се Любомир.
– Не – каза Нели, – празнуваме една тиха победа, намерихме си квартира…
– Ами досега къде спяхте… Предполагам, че сте от студентите на Великотърновския…
– Да, първокурсници сме, аз съм в английска, Нели е френска, с втора специалност български – бързо отвърна Катя.
– Един малък хотел не към океана, а към залива… – попита Любомир.
– Не е много малък, чистим три етажа – продължи Катя. – Мистър Ставрос, собственикът, ни даде една стаичка до пералнята, по шейсет долара на човек седмично, такава била тарифата, удържаше ни парите от седмичния чек. Иска и да се храним в неговия ресторант, една мазна храна, само свинско и говеждо, рибата била скъпа, зеленчуците били скъпи…
– Защо не ви сложи на рецепцията, вие говорите два езика, с руски – три…
– Защото черните му камериерки го напуснаха, малко им плащал. Хвана нас да оправяме леглата и да стържем вани и тоалетни – оплака се Нели. – И да протяга една ръка…
– Той да не се мисли за Строс Кан… – каза Любомир.
– Много е гаден – продължи Нели. – Имал брат Тесалоники, в Аграрната банка, взели си българка за прислужница. Все българки им гледали децата и старците… И добре се любели…

Момичето се изчерви и наведе очи.

Любомир погледна часовника си:
– Моите петнайсет минути почивка свършват… Вие наистина сте попаднали в капан… Аз имам много приятели тука, идвам вече за четвърта година, както се казва, ветеран съм на ураганите в Оушън сити…
– Какво следвате? – попита Нели.
– Икономика и право в Американския, в Благоевград, пред дипломиране съм… Студентската си такса събирам от лятната бригада, родителите ми са пенсионери… Правя по седемдесет часа седмично в този магазин и в супермаркета, отначало бях само касиер, но ме повишиха като помощник-мениджър. Изпращат ми електронен договор още през април. В Америка ценят добрата работа и знанието на езика,,,
– Ставрос и мен ме повиши, за да ме раздели с Нели – каза Катя, – направи ме спасител. Седя на стълбичката и гледам как разни бабички се плацикат в басейна, по бански са, а окичени с бижута като коледни елхи. Много са забавни.
– Ти завършила ли си курс за спасител? – Любомир бързо премина на ти.
– Не съм, но зная да плувам – каза Катя.
– Това е незаконно – отсече Любомир. – Каква е новата ви квартира…
– Пак е по шейсет долара седмично, но е прилична стая с малък хладилник и деск за компютър, има и балконче…
– Как я намерихте, през юли всичко е заето – каза Любомир.
– С френския език на Нели, тя очарова една възрастна лейди с френски корени… Мисиз Констанбъл била нещо като закрилник на чуждестранните студенти, колегите ни казаха за нея… Тя веднага ни намери квартира и ни успокои: “Не искам да мислите, че всички местни хора са алчни и гадни…”
– Някои от нашите по бетонираното Черноморие също не са цвете – вметна Любомир. – Хората покрай морето са печалбари…
– Оставихме писмо до Ставрос с нейния телефон, тя каза така… След работа взехме едно такси и се измъкнахме.
– Аз ще ви намеря по-добра работа – каза Любомир. – Две украинки от супермаркета заминаха за Балтимор. Ще поискам да ви дадат техните часове.

Той погледна часовника си и влезе в магазина. Купи с кредитната си карта бутилка “Курвоазие”, сложи я в маркова торбичка заедно с касовата бележка и отиде пред вратата при момичетата.
– Заповядайте… За приятното запознанство…
– Не можем да приемем толкова скъп подарък – каза Нели.
– Добре, ще я изпием заедно… Можете ли да ме почакате в кафенето, след един час смяната ми свършва, аз имам кола…
– Имате и кола – възкликна Катя. – Вие смятате ли да останете в Щатите…
– Не – уверено отвърна Любомир. – Моят дом и работа ще бъдат в България.

Той тръгна към магазина, но явно не му се разделяше с момичетата. Катя и Нели се огледаха – познатият им площад на “М Стрийт” с големия паркинг и поредица от магазини. До “Рос” за евтини дрехи и стоки беше кафенето с безплатен интернет и пресни сандвичи. Повечето вечери те прекарваха в него. В тяхното тлъсто и горещо американско лято интернетът беше като убежище, завръщане у дома, електронната поща с родителите и четене на български вестници. Прехвърляха се на фейсбук, търсеха приятелите си или крояха планове за оставащите им месеци в Америка по студентската програма “Пътуване и работа”. Пресмятаха малкото си заделени пари за мечтани маршрути – Ниагара, Ню Йорк, Париж… “Виж Ниагара и умри” – засега се отлага, остава им един ден в Ню Йорк и два дни в Париж – “Виж Париж и умри”… Родителите им платиха билетите с “Ер франс” и този кратък престой в Париж, защото Нели искаше да си купи френски книги. Какво друго – дребни подаръци за близките и непременно – двата новички лаптопа, пълна независимост от семейния компютър.
– Как не сме се срещнали досега с Любо – свойски го нарече Катя, – изглежда стабилен мъж…
Нели мълчеше, нещо трепна в душата й към стройния и хубав “ветеран на ураганите”. Тя не знаеше, че в този миг и той си мислеше за нея с цялата си енергична устременост към бъдещето. В него беше обрисуван и портретът на бъдещата му съпруга и майка на децата му – красива, интелигентна, с професия и най-вече – уравновесен човек. Тя ще бъде пазена и гледана съпруга – вярност, обич, взаимопомощ и никакви отворени бракове… Сватба в черква, преди това – годеж, той ненавиждаше млади хора да живеят “на семейни начала…”  

Момичетата тръгнаха към кафенето с интернета, но замръзнаха на място като видяха мистър Ставрос да се оглежда на паркинга. Те клекнаха зад колата пред тях, но една котка, която спеше на сянка, изфуча и се стрелна напред. Ставрос ги видя и се отправи към тях с широка усмивка. Нели и Катя се изправиха.
– Хай, хубавици, търсих ви в кафенето… Дойдох да ви заведа с колата, че ще завали…

Момичетата погледнаха към ясното небе.
– Ние ви оставихме писмо…
– Не съм го видял, какво писмо…
– Ами намерихме си квартира, там ни е по-удобно…

Любомир излезе пред вратата и се заслуша в разговора.
– Така може да останете без работа… Това е хотел, лято, аз искам персоналът да ми е под ръка…
Любомир се намеси:
– О, мистър Доминик Строс Кан, как сте…
Ставрос се направи, че не го чу.
– Днес две украинки питаха за работа, аз пак ще си взема студентки…
Любомир поведе разговора:
– Ако не харесвате Катя и Нели, дайте им писмено предупреждение от две седмици да напуснат и вие ще им платите тези две седмици, докато те си търсят работа, както е по закон.
– Българки, котки под колите – изфуча Ставрос и тръгна към паркинга.

Дружен смях го съпроводи.
 

Лада Галина

 

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...