Елиас Канети, русенци и Чикаго
Книгата на д-р Диляна Иванова „Memories of Everyday Life during Socialism in the Town of Rousse, Bulgaria“
В неделя, 14 юни, 2015-та, три русенки, Елена, Илина и, разбира се, Диляна, събраха погледите на мнозина от Чикаго – мъже, жени, деца, народ… Д-р Диляна Иванова, след Русе и София, представи и в Българската планетна столица Чикаго своята книга „Memories of Everyday Life during Socialism in the Town of Rousse, Bulgaria“…
Спокойно! Разбира се и такива като мене, дето случайно или по невнимание пропуснаха навремето да ни запишат в Харвард, или поне в Оксфорд, ще можем да я прочетем, защото текстът вече е преведен на български, а, както забелязах, Диляна си беше и стегнала куфарчето… Сега, докато Вие четете тази история, тя крачи край тихия синьо-бял Дунав, а полиграфистите в отсрещната печатница четкат ротативната машина, която ще отпечатa и българската версия – „Спомени от всекидневния живот по времето на социализма в Русе“.
Русенци са много интересни хора. И тях навсякъде по света можеш да ги срещнеш. Дори и сред Нобеловите лауреати. От Русе е и единственият роден в България нобелист – в дома на Жак Канети и Матилда Ардити, мисля, че беше на улица „Славянска” № 12. Корените на техния род са осветлени още от 14 век – когато пра-прадедите им са били съдебни лекари и астрономи в Арагонския кралски двор на Алфонсо ІV. Те са от най-старите сефардски родове, бъдещите основатели на еврейската колония в Русе. След броени дни ще празнуваме 110-годишната рождена дата – 25 юли 1905 година на Елиас Канети, удостоен с Нобелова награда за литература „за цялостното си творчество, характеризиращо се с далновидност, идейно богатство и художествена мощ”.
И Канети е писал, като и неговата съгражданка д-р Диляна Иванова, своите книги на различни езици. Той е говорил перфектно български, английски, немски, френски, не се съмнявайте – и еврейски… След време семейството, или само Елиас, се местят в Манчестър, Виена, Цюрих, Франкурт, Лондон, Бон и отново Цюрих… Но прочути остават думите на кавалера на Нобелова премия с родното място в сърцето си: “Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук”.
Навсякъде по света той е с виденията от детството си край Дунава в Русе. И това ме кара да Ви занимавам с тези „русенски мотиви”, защото русенци като че с това си приличат – запленени са, къде повече, къде по-малко, от Духа на Великата река. Бил е /”Синият Дунав”/ „Червеният килим”, по който идва Виена и влиза през русенската порта в България.
/На Русенската приста, пристанището, слиза и първата футболна топка – която радва и тормози чрез поколенията си България и до днес – това от мен да знаете!/.
А русенското чедо Канети? Той е срещу агресията и жестокия алчен човек! Написва романа „Заслепението”, който е преоткрит и осмислен едва след катастрофата на Втората световна война – отразена като огледално пророчество в тази книга. Елиас Канети живее до 1994 година, творчеството му е преведено на 25 езика и е като прокоба, крайно необходима за размисъл и осъзнаване, но катастрофално забравена сред днешния политико-икономически катаклизъм. Към това са насочени и книгите-предсказания на Канети „Съвестта на думите”, „Подслушвачът”, „Спасеният език”, „Маси и власт”…
Но да се върнем към трите наши актуални русенки – Диляна Иванова, самият връх на събитието, Елена и Илина – всичките в своите български години етнолози в Историческия музей на Русе. Техни помощници при организирането на обществената среща в Чикаго бяха предимно дами и затова всичко беше сторено навреме и обезателно – красиво!
Залата бе предоставена от училище „Джон Атанасов”. Тя е в един нов за мен чикагски училищен комплекс – Guerin College Prep High School, 8001 W. Belmont Ave, където като че учеха децата от някаква част на школото, щеше да бъде лятно училище със спортни атракции или нещо подобно, та Боянка Иванова се чувстваше като домакин. Беше предоставила за симпатична малка експозиция част от училищната колекция, събирана в течение на поне десетина сезона – предмети и всякакви други спомени от поколенията български имигранти отпреди сто и повече години до сега… Директорката зорко пазеше да не й отмъкна един стогодишен чикагски емигрантски вестник, а друг някой – дантелена шевица на трите български жени, които са представлявали женското съсловие на българската диаспора по тяхното време… Или миньорската лампа на Дан Колов, който става световен шампион по борба, благодарение природосъобразните си трененировки – юнашкото яко бутане през годините на хиляди вагонетки, замествайки един мотор или два коня… За долар и половина на ден… Шегувам се, разбира се, не за надницата, а за лампата – може и да не е била точно на Дан Колов.
Видяхме и един филм – гълтач на награди, посветен и насниман от учениците на „Джон Атанасов”, наречен „Гурбетчии или емигранти”. Режисьор е Мария Илиева – тарторът на младите кинаджии /”Телевизионери”/ в Чикаго, която сама се нарича „Муцуна”, а си е хубава жена и не бива така… И филмчето си го бива! А пък да бяхте чули и видели какъв красив български език изповядват от екрана двете прекрасни „джонатанасовки” Симона Лазарова и другата… в бързината не съм записал, но и нея някой път ще Ви кажа… Като че не са зубрили в Чикаго, а са се дипломирали направо в Българската театрална ковачница ВИТИЗ /НАТФИЗ/.
Да си генерален консул в Чикаго никак не е лесно. Тия дни го разбрах на практика, защото като че преброих най-голямото натоварване с патронажи, откривания-закривания, участия, консултации и създаване на пътеки за реализиране на проекти, информации на глава от българското консулско войнство по света. Така е по всички чаршии и корнери в Българското Чикаго. Ако не сте готови за конска работа – не идвайте!
Г-н Симеон Стоилов ни похвали като сънародници, задето не забравяме родния си език и правим всичко по силите си за доброто на род и Родина. Каквото прави с делата си и д-р Диляна Иванова до сега, готви се да го прави още по-добре и в бъдеще… И ние се събираме да я окуражим още повече и да благодарим. Също и на Американския научен център, който от години вече реализира съвместни проекти, подпомага и младата българска наука при осъществяването на изключително полезни съвременни идеи.
Бурни овации събраха и думите на Илина Сиракова и Елена Табакова. Беше приятно да чуеш как от години те са работили заедно с Диляна в Историческия музей на Русе, как се възхищават от резултатите на упорната научна и популяризаторска дейност на своята колежка. Бяха солидарни, че със своята книга тя разкрива ярка и мащабна панорама на хора, години и обществения живот в един от най-будните градове на България.
После д-р Дилаяна Иванова разказа как е започнала с личните интервюта и репортажи още от 2000-та година. Изписва два вагона хартия, за да добие накрая грам радии за докторската си дисертация, за книгата, за историята. На практика представяната книга е нейната защита на Докторска степен към Института по Етнология и фолклористика към БАН през 2012-та година. Книгата представя градския живот в Русе от времето на социализма. Дисертацията й е озаглавена “Житейски разкази за всекидневието в социалистическия град. По примера на Русе”. Основни извори за тази разработка са биографични интервюта и архпивен снимков материал.
Като автор Диляна Иванова искрено се надява, че е нарисувала добре и автентично балансирана картина на времето, за което става дума. Това е времето на социалистическия строй в България през погледа на нейните родители, на близки и съседи. Споделя, че е разговаряла и с хора, които са били преследвани по идеологически причини, и с такива, които са имали добри професионални и творчески позиции и успехи. Постарала се е оценката на „Русе при социализма” да е реалистична, чрез представяне различни житейски пътища, които съпоставени, би трябвало да представят верен синтез. Иска й се да преодолее създавания шаблон – или апология или пълно отричане! Някои от тези интервюта и други записи стават и съставна част от сборника „Русе – портрет на века” с научен ръководител директора на Русенския Исторически Музей доц. д-р Николай Ненов.
Д-р Диляна Иванова е възпитаник на Регионалния исторически музей в Русе, много опит е натрупала и от годините в The Field Museum в Чикаго. Данните и илюстрацията за книгата са събрани в периода 1999 – 2012 година, а преводът е дело на уредника от Русенския музей Искрен Великов.
На срещата с българската общност в Чикаго Диляна представи и един чудесен уебсайт, „Имигрант БГ”, който след месец-два ще стане просторна сцена на миграцията досега и глобалното разселение на хората отсега, което, за добро или лошо, като че предстои пред човечеството. Много е потребна такава сцена, на която да се представят съдби и тенденции, да се оглежда и коментира станалото, което се и очаква да стане… Д-р Златина Костова, член на Борда на Българо-Американската Асоциация в Чикаго и колежка на Диляна в Музея Филд и Американския научен център, каза, че Диляна „… успява и ще успее винаги, защото влага всичко от сърцето си, защото не би оставила за нищо своята научна работа и има голям талант като литератор също!”
На промоцията беше дошъл всякакъв народ. Във финалната част, например, на един прекрасен коктейл, да се изразим научно – „проект с отличен дизайн и дълбоко съдържание, под егидата на „Ресторант Механата” и други подобни български човекоугодни бизнеси в Чикаго”, усетихме колко разнолика и необятна е вече българската общност в Чикаго. Сред явното надмощие на русенци, пловдивчани и морски чада, беше истинска благодат да чуеш и един як западняшки акцент от Грамада – Видинско, непокътнат, въпреки че Яна Игнатова беше вече у Чикагото от 1997 година. Здрава, жизнена и права, прекрасна за своите 88 години, Янка дигна едно здраво „наздраве” за „девойчето с книгата” и всички нас, другите българи в Чикаго! После ни разказа за 103 годишната баба Цека от село, за една Тота – вече над стотака и за легендарната прабаба Стояна живяла 115 години в Горния или Долния Лом или дори у самия ГРАД! Белоградчик – разбира се…
Климент Величков, „България Сега”, Чикаго.
Снимки: Архив „България Сега”
