ПРОСТО ЕДИН ПРАЗЕН ЛИСТ

Няма такъв разказ. Няма и никога не е имало. Това, което четете, всъщност все още не е написано. И не ме питайте как така? Не знам!

Това, което гледате, е чисто и просто една празна бяла страница. Дори не е задължително да е бяла. За някои от нас тя може да е на екрана на компютъра, за други – лист празна хартия, пъхнат във валяка на пишеща машина или просто сложен на масата, с метнат небрежно върху него молив. Няма да се учудя дори, ако за някои това е празен пергамент, велен или дори фина щавена кожа върху старо дървено писалище с горяща свещ и перо, потопено в мастилница. Това последното даже ми звучи най-романтично от всички варианти. Е, има вероятност да е само плоска каменна плоча, до която стоят в очакване чук и длето или пък по-гладко място на някоя скала в праисторически времена. Но последната възможност не ме вдъхновява особено.

Така или иначе тук няма написано нищо. Или нека съм по-точен – абсолютно нищо, което вие бихте искали да прочетете. Абсолютно нищо, което примерно аз бих искал да видя издълбано на плочата, изрисувано върху пергамента или кожата, написано с молива, напечатано на машината или просто набрано на клавиатурата. Като се замисля, дори не е необходимо страницата да бъде запълнена точно с думи.

Не знам за вас, но тук аз бих искал да прочета или просто да видя нещо, което да ме накара да мисля и да си задавам въпроси, които нямат и никога не са имали еднозначни отговори. Но не и самите въпроси. В никакъв случай не искам да са написани тук. Тук трябва да има случки, които да ме накарат сам да формулирам тези въпроси. И ако някой от вас прочете или види тези случки, също сам да си оформи въпросите. А ако тези случки накарат няколко души да си зададат едни и същи въпроси – това ще е добре. Ако си зададат различни въпроси – това също ще бъде добре. Важното е разказът, който ще бъде тук, да ни накара да мислим.

Точно в този момент ми се ще тук да има една история, в която главен герой да бъде самият лист. Ето го, нека е от хартия. Стои си на масата в хола. А до него има… Молив? Не, моливи. Цветни! И една детска ръчичка рисува с тях своята история. Къщичка? Да! И с градинка пред нея. Всичко е оградено с ниска зелена ограда. Отвън пасе кон. А вътре си играят няколко деца. Красива млада жена е седнала на стол до вратата на къщата, плете нещо на две куки и наглежда над очилата си дечурлигата. Едното явно е нейното, защото когато спира погледа си върху него, очите и стават по-дълбоки и по-тревожни едновременно.

Другите деца са съседските. Ето, ръчичката хваща черния молив и скицира техните къщи,  които са от двете страни на нашата. Пасящият кон остава на една малка ливадка, която е някъде между дворовете. Рисуващото дете дъвче тъпия край на молива, докато мисли дали конят няма да избяга. Колко му е да прескочи ниските зелени оградки между къщите и да се запилее някъде извън белия лист. Или пък, скачайки, да нацели, без да иска, разбира се, някое от играещите деца. Или пък майката. Нали, когато скача, не може да види какво има зад оградата?! Детето е чувало, даже е виждало по телевизията как хората спъват краката на конете, като ги връзват. И то посяга с кафявия молив към краката му. Въжето би трябвало да е кафяво, нали? Но в последния момент се спира. Става му жално за кончето. Как така да му върже краката. Може би ще е по-добре, ако нарисува едно колче в средата на полянката и после да завърже коня с въжето за него. Ето, колчето е сиво-черно, защото е от желязо, а въжето – кафяво.

Ама какви са тези къщи, в които няма дори едно куче. И ръчичката рисува колибка в единия ъгъл до къщата, където играят децата. От колибката се подава главата на кучето – а то пък е жълто. А до него е паничката му. Ето и един кокал.

На небето – няколко синкаво-сивкави облачета. И слънцето, разбира се – смес от червено и жълто. И бледосиньо за самото небе.

Какво още? А, ето и няколко шарени птичета, накацали тук-таме по оградите. И котка, разбира се. Притихнала е сред лехите с доматите и дебне хвъркатите, които си чуруликат безгрижно и весело. Така, това е котката – с повече оранжево и жълто. Мустаците и са черни – просто детето няма бял молив. Птичките са висоооко над котката. Тя да ходи да си гони мишките в избата! Там са колците с домати: черни пръчки, към които са привързани зелени стебла. А доматите – едри и червени.

Липсва само бащата, но той в момента е някъде вътре в къщата и пише нещо на компютъра си. Е, май картината е готова. Всичко си има в нея. „Пълна идилия!”, би възкликнал някой домошар.

Детето захвърля моливите. Грабва листа и хуква да се похвали. На кого? На родителите си, разбира се! Те вече са в хола и си крещят. Карат се нещо за апартамента, за огромния заем, за ипотеката. Спорят за пари. Имало опасност да загубят жилището, ако майката продължава да стои без работа. На една заплата не можело да се живее. Такива работи дочува детето, което влиза с рисунката си.

В стаята цари напрежение. Родителите гледат детето си с чужди очи. Бащата взима рисунката, насилва се да наподоби усмивка. Гледа картината, но не вижда нищо. Погледът му е някъде другаде в момента – в банката, откъдето си искат пълните вноски или заплашват, че ще продадат панелката и семейството ще остане на улицата. Той е и в службата, където пък заплатите не са плащани от месеци заради пустата му криза…

Изведнъж таткото започва да вижда листа, който държи в ръцете си, но не вижда къщата, нито децата в градинката, нито кучето, коня, птичките и котката. Не вижда слънцето и облаците… Бащата е пребледнял, обръща бавно листа и го изпуска. Той пада като на бавен каданс и се приземява на килима. Майката поглежда надолу, също пребледнява и се отпуска на близкия фотьойл.

Детето вече знае да чете. Също поглежда към листа и вижда там много дребни печатни букви. То се навежда и любопитно срича само по-едрите, които са най-отгоре: „ДОГОВОР ЗА ИПОТЕЧЕН КРЕДИТ”.

 

Стефан Бонев

Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Сливен, живее в Силистра, а по-късно и в София. От 1987 г. се установява в Пловдив. Работи като инженер, после като журналист и PR специалист. Понастоящем е главен експерт в отдел “Култура” на Община Пловдив. Автор е на сборниците “Разкази за двама” (2005, ИК „Марица“), “Изпит по летене” (2009, изд. „Летера“), спечелил награда “Пловдив”, “Пред прага на храма” (2012, ИК „Хермес“) и излязлата преди по-малко от два месеца „Странните неща“ (2015, „Летера“). Негови разкази са публикувани в две авторитетни антологии в САЩ през 2003 г. (“Thresholds” и “Two lines”, в превод от Зоя Маринчева). Разказът му “Стареца” влиза през 2010 г. в сборник на “Булвест 2000” с тестове за кандидатстване след 7 клас, а “Късогледство” е даван за превод на чешки на държавен изпит в ПУ “П. Хилендарски”. Друг негов разказ, „Писмо за надежда“, през 2013 г. попада като единствен художествен текст в пособието „Текстове и задачи за развитие на четивни умения”, създадено по Програмата за международно оценяване на учениците – формат PISA (Programme for International Student Assessment), а творбата на Бонев „Клошарят“ е включена в помагалото за подготовка за изпита по български език и литература след 7-ми клас на издателство „Азбуки – Просвета“, озаглавено „Трансформиращ преразказ? Това е лесно!“. През 2013 г. е обявен за един от успелите българи в класацията на вестник „Труд“. Бонев организира собствен литературен конкурс, носещ името “Недоизречено“, който има проведени вече седем поредни издания.

You may also like...