Непрежалимата

     Недка и Павел имаха само една дъщеря. Казваше се Милена. Растеше момиченцето здраво и красиво. От малка показа склонност към музиката. Още от първи клас я записаха в Музикалното училище в големия град, в който живееха. Започна да свири на виолончело. Завърши училището с пълно отличие и големи похвали от учители и слушатели. Приеха я без проблеми в Музикалната академия.

     Не беше се делило от родителите си детето, но какво да се прави? Идва време за раздяла. Трудно го понесе Милена, но още по-трудно беше за родителите й. Майката имаше бизнес и често се налагаше да пътува до столицата. Често се виждаха. Това беше за добро,  Милена свикна с новата обстановка и стана по-самостоятелна. Учението беше приятно и ползотворно. Способностите на Милена се проявиха и в Академията. Имаше си вече и приятели и компания.
      Завърши първата година. До сега на почивка винаги ходеше цялото семейство. Този път Милена много настойчиво пожела да отиде на море с приятелите и колегите си. Трудно беше на майката да се съгласи, но какво да се прави? Момичето вече беше пораснало. Не е ученичка, а студентка. Отстъпи. Бащата беше тих човек и в къщи се слушаше думата на жената. Тя въртеше бизнеса, тя печелеше големите пари.
      Замина Милена с компанията си за Южното Черноморие. Обади се в къщи, че всичко е добре. Минаха няколко дни и в къщи се получи съобщение, че дъщеря им се е удавила. Как така? Не може да бъде! Тя така добре плува. Станала е някаква грешка! Не можеха в къщи да повярват. Не трая дълго това състояние. Настъпи голямата мъка, невероятната болка. Недка изпадна в безсъзнание. Не могат да я съживят и успокоят. Дойде лекар. Помогна й малко, но с какво може да се помогне на една майка при такова голямо нещастие?
     Бащата беше в не по-добро състояние, но нали е мъж, замина за мястото на злополуката да идентифицира някакъв труп, който бяха извадили от морето. Зашеметен от голямата мъка, когато трябвало да види трупа припаднал. Нещо успял да каже. Приели го за „Да”. Трябвало да получи и вещите на Милена. Оказало се, че не всички са на лице. Нямало го даже инструмента й, виолончелото. С помощта на роднина, който го придружавал, се прибрали. Трупът им докарали с голямо забавяне. Случаят не бил прост. Нужни били изследвания, аутопсия и какво ли не.
      При погребението майката и бащата не били на себе си. Помощниците и роднините свършили всичко необходимо при погребението.
     Като се свести и дойде на себе си Недка не можа да приеме, да повярва, че вече няма дъщеря. Непрекъснато повтаряше:
      – Жива е дъщеря ми. Чувствам го. Отвлекли са я, не се е удавила. Защо няма инструмента й? Защо няма всичките й вещи? При разследването не всичко беше добре изяснено.
      В страната по това време цареше хаос. Старите закони се отричаха поголовно, а нови още нямаше. Властите също бяха смутени и не знаеха как да постъпват в някои случаи. Съдебната система не действаше ефективно. Милицията, от скоро беше станала полиция, се занимаваше повече с вътрешните си дела.
      В такава неясна и объркана обстановка тръгна Недка да изяснява истината за дъщеря си. Ходи къде ли не. Обиколи всички държавни институции, но не срещна помощ и разбиране за търсене на момичето сред многото изчезнали, по-точно отвлечени и изпратени в чужбина деца. Посети и врачки, и екстрасенси. В такъв момент, нещастният човек се хваща и за сламката с надежда за спасение. Казваха й, че дъщеря й е жива, но е далече и няма скоро да се върне.
      Защото това искаше да чуе, или защото майчиното й сърце не можеше да приеме, че дъщеря й не е жива, но Недка продължи да търси и да се надява.
      Минаха няколко години. Нямаше промяна на положението. Нещастното семейство реши да си осинови дете. Оказа се момиченце, което учи също в Музикалното училище. Било осиновено от семейство, в което за кратко време е починал съпругът, а не след дълго и съпругата. Нещастие, но и щастлива случайност! Голям шанс! С трудности, но успяха да осиновят момиченцето. То се оказа прекрасно дете и в някаква степен замени загубената дъщеря на семейството. Настъпи като че спокойствие.
      Преди няколко дни срещнах Недка. Познавахме се добре от преди. Седнахме да пием по кафе и не можахме да избегнем темата за дъщерята. Недка още не вярва, че дъщеря им се е удавила. Още не я е напуснало чувството, че е жива и е отвлечена, но няма възможност да се върне.

Здравка Цанкова

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...