Когато тръгваше за Япония Тодор Паунов – Джуниор, великолепен наш млад автор, спортен кореспондент и даже шампион на един наш конкурс за есе на тема „Какво е за мен България”, където взе първата награда, той ни попита – „Какво искате от Япония?”
Естествено, цялата мъжка редакционна рота отговори в един глас:
- Японка-а-а!
Е, добре. Имаме я вече тази японка.
Сменихме Тодор за японка.
Нашата първа японка в редакцията, обаче, не може да пише като Тодор. Даже въобще не може да пише. Тя е кукла. За какво ни е тогава тази японка? Естествено – да се изфукаме пред вас с нея!
Вие имате ли японка, висока почти половин метър, в офиса си, в къщи или на тавана? Нямате. Е... Признавате се, нали?
Вижте я и на снимката. Японка, та японка!

Странен е животът на шестнадесетгодишния Тодор Паунов – джуниор. Български юнак с американски паспорт, който сега е ученик на известната японска гимназия “Taisei Junior & Senior School”, позната повече като Световна академия по японските бойни изкуства. Може да я смятате и като Манастирът Шао Лин или японския Харвард, що се отнася до древната култура на Страната на изгряващото слънце.

Три години преди да прелети Тихия океан – от Чикаго през Лос Анджелис, та до Токио и Нагоя, Тодор спечели един конкурс за поезия сред многобройната ученическа армия на стохилядната българска общност, организирана от „Старт Чикаго”. Беше започнал с нещо такова:
„Къде е моята България? На картата я гледам, обаче това тя ли е? Да можех да намеря детството си само , усмивката на мама, бащиното рамо, песните на баба, приказките страшни, игрите до насита по улиците прашни…” и т-н. Как да се сетиш тогава, че това момче, заедно с школския кара и още един живот всяка вечер почти, на горещия джудо-тепих, наричан още „татамито”?

Мнозина идват от цял свят да учат в САЩ – страната е буквално световен рекордьор по обучение на чуждестранни студенти и ученици. Младият Тодор Паунов е сред другите – от САЩ отиде да учи в Япония.
По едно време си дойде за една скандално къса ваканция, но все пак достатъчна да го поразпитам за братята японци. В този разговор присъствуваха и родителите му – Чанита, която беше преди време актриса в кукления театър, и треньорът по джудо Тодор Паунов, които сега в САЩ имат транспортна фирма. Тодор – старши, обаче, държи и тук изкъсо юздите на своя любим спорт – като треньор в чикагския клуб по джудо „Тохкон”. Водещ състезател в този клуб беше, разбира се, Тодор Паунов – младши.

В дома на Паунови книгите, филмите, и дисковете /и не само тези за джудо/, огромните колажи и снимки са като втора стена по стаите и хола, а японските маски, самурайски мечове, индиански копия и окичени с пера индиански шлемове, каубойски седла и бойни доспехи, придържат госта към добро поведение и в страхопочитание от всяко кътче...

Каква е тази негова японска гимназия е първият ми въпрос към Тодор-младши, който тъкмо закусваше по японски /в смисъл не с клечки, а ядеше много, както го правят японците/ с българо-американските кулинарни изобретения на Чанита.

Разказа ми, че това е едно от най-атрактивните учебни средища, където младият човек се обучава не само физически, но и получава уникална духовна култура... Това е място, където японците грижливо съхраняват и предават от поколение на поколение своето хилядолетно историческо наследство. И в същото време тук са възприели най-модерните методи на днешната спортна подготовка. Училището има солиден спортен комплекс, където се предоставя подобаващо внимание и на модерния спорт, но предимно на старинни японски бойни изкуства – включително стрелба с лък /кюдо/, японска фехтовка /кендо/, разбира се джудо, карате и пр.

- Училището е сред забележителностите на град Нагоя, четвърти по големина в страната – каза Чанита. Двамата с Тодор, разбира се, са били също в Япония за да се уверят лично в стойността на своего-рода авантюрата – да изпратят сина си от Америка да учи в Азия и пак им се ходи, и пак като че ще им се отвори парашута. – Има над два милиона жители и е огромно пристанище. Първите европейци – португалски мореплаватели, стъпват на японска земя през 15 век точно на този бряг. Да се учи в тази гимназия е въпрос на чест за всеки млад японец, тук намират място само най-подготвените и физически и със знанията си деца. Също така – ако са с висок дух и добродетели. Тук куражът, достойнство и чест, стремежът към усъвършенствуване са абсолютно необходими. Иначе учащите не биха издържали на заниманията...

Не са редки случаите, при които постъпилите в Taisei School чуждестранни ученици не завършват срока на обучение – казва Тодор-старши, благодарение на чиято методика и тренинг младият Тодор постига онази превъзходна техника и съпътствуващите я победи на американското татами, които бяха впечатлили японците и проправили пътя на първия българин към знаменитата гимназия. – При това не спортните дисциплини са били причина за отпадането - продължава Тодор. – Спортът е застъпен средно с 4 часа дневно, а останалите предмети – 6 часа. В гимназията се изучава традиционната японска култура, както и шокиращия европееца, още повече американеца, японски етикет и специфични обноски. Застъпени са предмети като типичната японска поезия Хайку и калиграфията.

Възможно ли е да се издържи всичко това? – въпросът просто витае във въздуха и на него отговаря точно този, който трябва да издържа.
- Аз почти нямах проблеми. Времето ми и в Чикаго беше разчетено до минута. И тука почивката ми бе колкото за едно вдишване... По едно време имах подозрение, че моят баща е бил инструктиран точно в сегашното ми училище. Особено неговите тренировки - много са близко до японския модел. Това, което ме учеше в японския клуб по джудо в Чикаго тогава ми изглеждаше прекомерно екстремно. В Нагоя за същото, обаче, понякога японците казват: „А-а-а, това добре, много добре, Хайде сега да започваме”. Имаш чувството, че непрекъснато те наблюдават много очи. Ти не ги виждаш, но те знаят всичко за тебе. Една сутрин ме повикаха в кабинета на треньорите, измериха ме и констатираха, че съм отслабнал. Казаха ми, че малко ям. Аз не усещах такова нещо. Но те знаеха точното тегло, при което моята тренировка и резултати щяха да са оптимални. Благодарих им. Да покажеш съмнение в това, което треньорът и преподавателят ти казват – това е нещо грозно и нечувано! Както се очакваше и при моя случай – скоро направих необходимото тегло и тренировъчните резултати стабилно тръгнаха нагоре. Мисля, че в Япония умеят да подготвят психически за огромното напрежение, което се изисква, независимо къде – на спортното поле, в науката или при някоя тежка ситуация. Но те разбират, че в много други страни нещата не стоят така. Затова за чужденците има „по-меки” програми. Например, някои избират обучението им да се води само на английски език. И те научават едва 3 – 4 хиляди йероглифа. Аз не поисках никакви облекчения. Карам по японската програма...

Е, добре тогава – колко йероглифа ще изучи нашето момче в Японията?

- Всеки, който постави висока цел пред себе си в Япония, се приближава към границата на 20 – 30 хиляди йероглифа. А учениците в нашата гимназия са точно от тази категория хора. И моята йероглифна мярка не е никак малка. Но още не смея да я определя и кажа... Като му дойде времето...

Тодор, комуто съдбата може да отреди да стане нещо като мост между Япония и Америка, а може и Европа, който учи джудо при създателите на този спорт, трябва обезателно да вплете в българската си душа и американски опит и японски дух и познания. Това е достатъчно трудно да се помисли даже, камо ли да се изкаже. Затова – спираме по тази тема.

- Как се чувства един българин в Япония? – ето това е най-шаблонният въпрос, по който може всичко за всичко и безкрай да се говори...

- Прекрасно! - казва зарадвано Тодор. – Може да не повярвате, но имаме много сходство с японците по характер и темперамент. Но и едно тотално разминаване. В етикецията, поведението. Винаги си нащрек – там не трябва да бъркаш. Не може да вземеш думата и сам да разправяш колко си велик, а другите некачествени. /Като един български политик, дето ни обича много нас, чикагци и ни споходи, - си помислих аз/. Не може сам да се представяш. Не може като подадеш ръка някому, да не го гледаш в очите, а да гледаш към жена му или колата им. Не може да нямаш визитка и да не я поднесеш с две ръце, като че държиш чудотворна икона. Не може да сбъркаш или забравиш името на човека, с когото беседваш. Не може да предложиш далавера. Не може да одумваш някого или да говориш критично за друг, който не е сред вас. Не може да прекъснеш другиго, докато той говори. Не може да говориш по-дълго от събеседника си или да не го слушаш внимателно...

Лошо. Много лошо. Няма скоро тази Япония да има българин – министър председател, камо ли император!

- Какво им припомня най-напред името „България”?

- За България знаят не много, но твърдо - „кисело мляко, гостоприемство, художествена гимнастика, Котоошу”. Слушали са песни, гледат народни хора на екрана. И, общо взето, възприемат ни много позитивно.

- Какво подарихте на вашите приятели?

- Флагчета, шапки, фланелки от Чикаго, български везани кърпи, пирография, национални кукли, розова вода в пъстри мускалчета, - изрежда Тодор. - Почти същото, само че с японски знак, получавам и от тях. Размяната на подаръци /но в никакъв случай не и „дарове”/ е част от японската традиция.

- Как се казва на японски „благодаря”?

- „Домо аригато”.

- Домо аригато на тебе и на цялата фамилия. „Домо аригато” на гимназията, която пази голямото японско духовно наследство за поколенията.

Климент ВЕЛИЧКОВ

Назад