Откакто Архимед възкликна “Еврика”, та до ден днешен всеки в даден момент намира в себе си откривателя.
Подобно на древния учен, аз също бях готова да извикам “Еврика”, когато преоткрих страната, в която прекарах над 17 години от своя живот. По своему. Знаех я от филми и книги, от разказите на другите. Допусках разбира се, че една страна разпростряла се на половин континент би трябвало да има от всички природни красоти. Но общо взето опитът ми се базираше на впечатления от Югозападните щати, а те като че ли си приличат. Новите впечатления, които получих след тези 20 дни в Средните и Североизточни щати, обърнаха стрелката на 180 градуса. Друго е, когато видиш всичко това със собствените си очи и изпиташ със собственото си сърце.

Америка живее на колела. Сега от личен опит твърдя, че “на колела” е начинът да се опознае тази страна. И обикне. Хм-м!... Може би не от всеки! Ала за мен движението, новите места, срещата с хора от различни краища, събуждат неподозирани (или забравени) усещания и ми дават пълнота на живота тук. Правят ме по завършена и богата. Америка не е само работа и ангажименти от сутрин до здрач. В нея има много места, където времето забавя своя ход. Има хора , които живеят дори пасторално, скромно, човешки обикновено. Срещнах Амиши, запознах се фермери, с хора които отглеждат боб, царевица, ябълки и сливи; правят сирене, вино и питки… По американски – чисто, подредено, почти маникюрирано. Е, разбира се, идвайки от малка страна като България, цъках и на небостъргачите в Ню Йорк и Чикаго, на висящия мост Роял Гордж в Колорадо, на внушителните монументи във Вашингтон, но сърцето ми бе запленено именно от “провинциалната” Америка. От красотите на пещерите в Мисури, от планинските гледки на Западна Вирджиния, от ленивостта на Мисисипи, от безкрайните сякаш царевични полета, от есенните багри на планинските масиви, от грохотната красота на Ниагара, от неподправеността на ябълко и гроздо-берачите… Срещнах спокойни, добри и добронамерени хора. Не бизнесмени в костюми, а фермери в работни гащеризони, предразположени да спрат работата си и да говорят с теб на дълго и за всичко. Отглеждат крави, кози, прасета, кокошки, зайци и пуйки. Миришат на канелени питки или сирене… Декорират дворовете си с мушкато, теменужки, хризантеми… и американски знамена. Човек трябва да види “селската” Америка, за да му стане по-близка и… обична, независимо че мащабността и стилът на стопанисване не могат все пак да не изумят.

Другото, което ме порази, е отношението им към историята. Тя може да не е хилядолетна, но всичко което се е случило е добре запазено, представено и гордо предложено на туристите. Знае се от местните. Тачи се. Предлагат се цветни брошури, плакати, DVD-та, скулптури, лазерни шоута и какво ли още не. Нашенецът би казал -понякога от нищо нещо. Но не е съвсем така. Историята не става повече история с времето. Събитията и участниците в младата американска история са грижливо изследвани и често пресъздавани до последния детайл. Дори според нас да не дават повод за гордост, като да речем ежегодния театрален спектакъл по улиците на Мейсън Сити, щата Айова, пресъздаващ един от най-големите банкови обири в американската история. В този ден, за по-автентично, местните излизат в града с ретро автомобили облечени в характерното за онзи период облекло. Непретенциозна, но впечатляваща традиция за малкия град, очаквана от млади и стари всяка година на същия ден.
И докато гледах инсценирания банков обир, върнах назад и моята лента: не можех да прогоня мисълта за нашия мавзолей и за някои други паметници, които ние така настървено, безжалостно или с безразличие разрушихме.
Едно наследство, обаче, със сигурност ни остана от онези 45 години – нихилизма. И в новия век, на новия континент, мнозина от българските емигранти, драпали със зъби и нокти да се доберат до тука, с изфабрикувани биографии, по нелегални пътеки, с връзки или “с рогите напред”... живеят тука, ядат хляба на тази страна и плюят по „пластмасовите” усмивки на обслужващия персонал, или наричат честността и доверието на американеца глупост. А когато същият този американец се опари от някой такъв като нас и се затвори или изолира, за да не бъде отново наранен - той е „антисоциален саможивец”, докато ние... Е-хей, ние държим на семейството (нищо, че го зарязахме на другия континент заради „гущери”). Ние имаме много приятели (с които можем да злословим и завиждаме на другите, успелите)...
Ей такива едни мисли ме запържиха докато гълтахме милите по прекрасните американски шосета (това дори и ние, нихилистите, не можем да отречем). Спирахме в информационните центрове на всяка „щатска граница”, където усмихнати (какво от това, че служебно) хора ни даваха каквато поискахме (и не поискахме) информация, предлагаха безплатно кафе и курабийки, пластмасови торбички за материалите ни, безплатен Интернет, чисти тоалетни (с тоалетна хартия и работещи сешоари) и се хвалеха с щата си.

Отначало малко им завидях. Но сега – над 17 години по-късно, откакто кракът ми стъпи тук, и особено след тези 6000 мили и нови 22 щата, които посетихме през това пътуване, нещата и местата, които видяхме, след хората, които срещнахме, си давам сметка, че аз наистина ЖИВЕЯ тук. Сред тях. Аз съм една от тях. Залепих широката усмивка и до днес тя не слезе от лицето ми. Ако случайно помръкна в забързания ми делник - мисля си за това пътуване - и ето я пак! Грейва, топли ме, прави ме жива!

Hit the road, man! Хвани пътя, човече! Опознай тази страна. Може пък и... да я обикнеш. Движението само по себе си е живот, освен че и дори и нашенецът отдавна се е съгласил, че „Човекът е човек, когато е на път!”
Открий Америка! Твоята Америка!
Така както аз я (пре)открих.

Дафне Кърчева - Оррис

Назад