7 април 2005 г.

СВЕТЪТ ЧЕСТВА ВЕЛИК ПИСАТЕЛ
200 години от раждането на Ханс Кристиян Андерсен /1805 - 1875/


      Прочутият датски писател Ханс Кристиян Андерсен, роден в бедно семейство в градчето Одензе, е известен най-вече със своите необикновено ярки и трогателни приказки. Като дете живял в ужасна мизерия, а когато баща му починал - започнал сам да се грижи за себе си. Независимо от това още твърде малък си направил куклен театър, разигравал и говорел с куклите си. Започнал да чете пиесите на Шекспир още на 14 години.
      На 15 години отива в Копенхаген, гладува, но е приет за ученик по танци в Кралския театър. После учи и в други училища. Първата си книга написва през 1822 г . През 1834 г. отива в Рим, през 1840 пътува през Германия /за пръв път с влак/, стига през Италия в Гърция, Истанбул, после през Черно море и по Дунав се връща в Европа. Написва много пътеписи.
      "Грозното пате", "Малката кибритопродавачка", "Дивите лебеди", "Новите дрехи на царя, "Славеят" и мн. др. са сред най-известните литературни произведения в света. Приказките на Андерсен са част от европейското възпитание и култура, а в по-ново време - предавани от поколение на поколение в целия свят!

      МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА
      Ханс Кристиян Андерсен

      По времето, когато е писана приказката (1845 г.), серният кибрит е бил сравнително ново изобретение и обикновено се произвеждал и продавал от бедни хора на отделни клечки, а не като днес -- в кутии, като често е служел за прикритие на просия, която била забранена.

      Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се родели деца.
      И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя.
      Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, "пъпшшш", как пращеше тя, как гореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях... но пламъкът угасна, печката изчезна... и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката.
      Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята -- имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, право към бедното момиче... Но изведнъж кибритената клечка угасна и се появи дебелата студена стена.
      Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре... и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта.
      - Hякой умря! - каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която беше добра към нея, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог.
      Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава.
      - Бабо! - извика момиченцето. - Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха - и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх - те бяха при Бога...
      А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, с усмивка на уста... мъртво, замръзнало, в последната вечер на старата година. Сутринта Hовата година озари бездиханното дете,с кибритените клечки, почти цяла връзка, от която бяха изгорени. «Искала е да се стопли», казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе отлетяло към щастието...

Назад


Ханс Кристиян Андерсен
Ханс Кристиян Андерсен
Интернет дизайн