Не бяхме удивени от безграничното му трудолюбие. Децата, родени в Родопа планина, почват да се трудят още с прохождането и за родопчани трудът е като полет на птицата. Той е просто начин на живот.
Не бяхме удивени от пословичната му честност, уважението към близки и към непознати хора, към природата, към неписаните морални закони на планинците, живеещи в суровите условия на един откъснат от голямата градска безскрупулност и суматоха свят.

Удиви ни неговата мълчалива, но желязна воля да се преобрази, да се усъвършенствува.
Удиви ни онази последователност, с която родопското пастирче от Махалата Извора на родопското селце Богутево става майстор-строител в някогашните Трудови войски в България и след това сам, още с войнишките си дрехи, намира Строителния техникум в София и се записва. Трънливи са пътищата му след това. Впечатлява признателността му към учителите, които са “издържали” на неговата катастрофална неподготвеност и са го изпроводили накрая в живота като отличен строителен бояджия. Същите учители, за които той писа в нашия вестник с благодарност, и на които им изпратихме материала, бяха наистина впечатлени до сълзи – “той, най-проблемният ни ученик, да ни спомене с такива топли думи – никой не го е правил по-хубаво и по-мило от него!”

Самуил Каварджиев работи по строежите в България, години след това и в Близкия Изток, накрая идва в Чикаго. Първите неудачи, с които се сблъсква почти всеки нов имигрант и опасно бронхиално заболяване в допълнение, едва не го сриват. Почувствувал се без корени и готов за най-лошото, той отведнъж сякаш се оставя в ръцете на Бога. Започва да посещава православните църковни служби в Чикаго. И там, в двете наши църкви, той среща не само спасителната Божествена сила, но и Човешката подкрепа в лицето на сънародниците си.

Един ден той дойде в редакцията с първата си “дописка” и ни донесе красиво направена Библия със златно-изписана корица. И още понякога ни благодари, че сме “взели” и ние Библията. Ние пък се чувствуваме някак особено – и днес работим в едно от не многото светски места, където сред хаоса от днешния безпардонен печат, наистина има и една Библия... Заслугата е на нашия автор!
Разчитайки с огромен труд неговия пръв ръкопис, пръснат на десетина листчета, преливащи от едро изписаните ръбести букви, ние останахме потресени от ярките образи, необичайните разсъждения, случките в живота му - абсолютно непознат за градския човек, библейската доброта, с която говори за хората и почти фанатичната му вяра в Бога, Божията справедливост и бъдещия по-добър свят.
Почти всяка седмица след това нашите редактори се преборваха достойно с поредния литературен кактус – оригинален като съдържание и много бодлив за редакторска обработка.

Месец след месец, обаче, Самуил започна да подрежда все по-добре своите свежи авторски страници и днес неговата рубрика в изданията ни вече има и свои верни читатели. Сред черното блато на шокиращите писания за убийства, бандитизъм, престъпност, пороци, подлост, лицемерие и злоба неговите свежи “родопски картини”, писана с лек сарказъм, изглеждат като прелестно пътуване в един стар, позабравен, но много привлекателен свят от... бъдещето. Неговите разсъждения за човешкия морал и отношенията в днешния свят са предадени ту като свободна беседа с нас, читателите, ту като разговор на автора със самия себе си. Оригиналният показ на всяка тема кара мнозина да прочетат и неща, които по принцип не са в сферата на техните интереси.

Рубриката му в “Старт” – Чикаго, както и в електронното издание “България 21 век”, събуждат определен читателски интерес.
Самуил Каварджиев е събрал в тази книга част от написаното. В него ще откриете и спомен от детството в Родопите, и нещо за живота на българите в Чикаго, размисли и есета за вярата, морала, както и за бъдещето на хората. Прочитайки я вие ще се пренесете в едно друго измерение за смисъла на човешкия живот, разбирането за “успели” и “неуспели” хора, за значимостта на досегашните ви стремежи, за пътищата, които водят към един по-добър свят.

Климент ВЕЛИЧКОВ

Самуил Каварджиев
Приказка на чашка матан...
Откъс от първата част на книгата - “Моите родни Родопи”

- Е-е-еи! Има ли матан, мата-а-н!
- Има, има-а-а! Бегайте насам!
И ние, децата, търчим към мандрата, млади, пълни със сила, изгладнели от селската работа или игрите.
Мандраджията беше благ човек. Нямаше другакви по онова време в нашто родопско село. Стигахме запъхтени, той ни даваше всекиму по едно глинено гърненце, пълно с матан, другаде му казват сурватка, онази пълна с не знам какви си “ензими”, или нещо подобно, течност, която се получава когато от млякото правиш сирене, и тя не само храни, но и лекува от охтика и всякакви други болести...
И докато тихо и кротко ние си пием питието, сиренето узрява, докато се поразмърда и дигне глава урдата /извара я именуват другаде/, мандраджията ни поразправя някоя и друга приказка, за която се заклева, че било истина.
Много матан беше изпил човекът през живота си, а ракия никаква, и имаше толкова сили на своите 60 и кусур години, а и мозък да помни, колкото днес мнозина нямат и на 30...
Веднъж ни разказа за какво станало край бунара на тяхното село, не край нашия, но и той бил чудо-бунар, та край него ставали всякакви празненства, надпявания и надигравания, любовни авантюри, дори и убийства, които по наше време се разиграват пред дискотеки, ресторанти и барове.

Имало по неговото младо време една Гинка и един Никола, които били бедни, ама и двамата много каматни /хубави/. Били лика и прилика. И като ги гледали хората в селото всички казвали, че един за друг са родени и с нетърпение ги чакали да пораснат и да се оженят. Сякаш те самите щели да си взимат булка или момче... Гинка била права като топола, тенка и длъгочка /височка/ , бела и цървена, добро чедо до немай къде! Никола от малък работел като аргатин, щото си нямал бубайко /татко/, дето загинал някъде по войните, но колкото повече го печало слънцето и духали ветровете – толкоз по здрав и хубав ставал.
Двамата се срещали всеки път, щом могат, край стария бунар и хората отдалеч и скритом се любували да гледат как се държат за ръцете и се взират очи в очи.

Но много хубост не е на хубост, както казват старите хора.
Минал веднъж най-богатият джамбазин /търговец на жива стока/ край бунара и лошо се случило да съгледа там Гинка и Никола. Пълен бил с пара този зъл човек и като много богаташи - все не му стигало и все ламтял всичко да заграби за себе си. Харесала му Гинка и решил да я има. Върнал се в града, напъдил жена си с двете си деца, и дошъл да иска Гинка от майка й. Стъписала се бедната жена пред господаря, дълго му се покланяла и обещавала – да му даде Гинка, та да се избавят от сиромашията. Оставил малко от своите сребърници сатаната в скута на майката и си отишъл, а дългострадалната жена сгрешила и почнала да придумва дъщеря си. Паднал им късмет, човекът е пълен с пари и злато, с най-личната къща в града е, ще иде при него и ще живее като чорбаджийка, цел ден ще се кипри и премени ще сменя, а после може и до Стамбул да идат, свет да види каматната й щерка...
Завъртяла се главата на младото момиче, па нали и майка й го казва, дето я е родила и дето само тя може до последно да лелее на нея и като орлица да я пази...
Почнала Гинка да се крие при майка си, не идвала с писаните менци за вода студена, не се срещала с Никола. Свило се сърцето на юнака, идвал три пъти да тропа на портата при майка и щерка, но никой не му отварял. Зад пердето сякаш се била стаила смъртта му! Научил от селяните и за идването на джамбазина и за сватбата, която вече се готвела... И почнал да дебне изгората си, да я види. Един ден не отишъл да аргатува, а се скрил в горичката край бунара. По такова време, като знаела, че Никола е в другото село на работа, Гинка идвала да си наточи бистра вода от старото врело /кладенеца/ и да се види с някоя дружка. И тъкмо сега стигнала и пред нея се изправил Никола. Снажен, красив, но бледен и гласът му трепери като на изплашено дете: “Гинке, чакай да си поприказваме... не ме оставяй... “Не те ща вече, не те ща, не те ща!” – извикало момичето и тръгнало да бяга, но като че дяволът това и чакал, вдъхнал огромна сила и ярост у Никола и той с два скока я стигнал. “ И двамата ще загинем, но никому няма да те дам! Да бягаме, Гинке! Светът е голям! Твой ще съм аз навеки и ти моя! Да бягаме!”. Но само “Не те ща, не те ща!” отеквало по съседните върхари и Никола загубил и човещина и разсъдък. Грабнал ножа си, три пъти го вдигнал високо и три пъти пробол Гинка в гърдите с все сила, на онова място дето слагал главата си и умирал от щастие в най-хубавите дни на живота си... После внимателно положил своята любов на тревата и забил ножа в своето сърце. Кръвта им за пръв и последен път се смесила...

Седим ние децата и подсмърчаме, не ни е съвсем ясно защо пък ще трябва чак да я убива, че нали момичета мно-о-ого...

Драги сънародници,
Ако пожелаете да имате наскоро отпечатаната книга на Самуил Каварджиев можете да я потърсите в Спедиторска агенция “Полина сървис” - 4833 N. Talman Ave., Chicago /недалече от пресечката Лорънс и Калифорния, близо до магазин Харвестайм/. Информация може да получите на телефоните: 773 878 2041 /вечер/ и 773 517 2143 – по всяко време.
Редакция “Старт”

Назад