Нато Велков се е учил на едно от най-тънките, най-древните и най-монументалните изкуства при всепризнатия български майстор, професорът в Националната художествена академия Гочо Богданов. За него и за всичките свои преподаватели той и днес говори с възхищение и някаква особено топла благодарност.
     - Нашите професори в Академията приемаха нас, заедно с нашия талант, ако сме го имали, като гранитни късове или глина и извайваха от нас артиста - ако сме били хора с характер и с неизлечимата любов към изкуството – казва той.

     И това е най-доброто, с което можем да поздравим за 24 май – уникалния български празник на нашата култура и славянската писменост, всички наши учители и професори – независимо от това дали са ни учили на музика, философия, да леем метал, печем хляб или дори само на АБВ, което също не е малко.

     Баща му бил монтьор във Видин, но разбирал увлечението на сина си по рисуването. Още от детството му, в този загадъчен град край Дунава, датира страстта на Нато да търси и чете книги от цял свят, посветени на изкуството. Пренасял ги е със себе си навсякъде, докъдето стигал, независимо колко му е струвало. Донесъл ги е и в Аризона, на другия край на света... Из новата му къща във Финикс все още са струпани като грамада по стаите, но има вече план и място, където ще бъдат подредени с много почит и любов. Като се почне от страниците за майстори и строители в Асирия преди 8000 години, и се стигне през Микел Анджело и Рафаело до съвременните архитекти и художници, правещи чудеса от стъкло бетон, картини, стенописи, от цялата вътрешна архитектура.

     Нато е артист, който се прекланя пред отърсилия се от догмите Италиански ренесанс, обожава бликащата от него светлина и живот... Целият му творчески живот сякаш преминава по пътя към по-тясното свързване на монументалната живопис с архитектурата. Илюстрация към казаното беше къщата и имението, в което Нато изписваше стени и тавани, та вече наистина цената му от 14 милиона долара изглеждаше дори нормална...

     - В Академията се научих какво не трябва да правя – продължава Нато, чието име смути моите приятели, като им казах, че съм поканен от НАТО, но после разбраха, че няма да ми зачисляват пушка. – Научих се още всяка работа да започвам като изследовател, който много неща трябва да проучи. Най-голямо е самочувствието при самодейците. Творецът знае, че всеки детайл е важен и уникален. Обичам сам да си подготвям стената, върху която ще поставя стенописа.

     Поговорихме и за “монументалното чувство”, което авторът на огромните картини трябва да притежава, защото човек ги гледа отдалече и тук не можеш да разчиташ на много цветове. Стана дума и за присъствието на съществен “физически труд”, когато трябва да “спортуваш” по високото скеле не по-лошо от умението да извайваш образи и пр.

     До голяма степен Нато Велков е и италиански възпитаник, учил е при опитни стенописци строителната специфика по типичните италиански южни краища, където слънцето е като че направо копирано от Аризона. Затова и неговите идеи, които облагородяват аризонския пейзаж и внасят в лика на суровата пустиня италианската култура и достижения при човешкото жилище, са особено търсени и ценени.

     Аз лично бях леко смутен от милионерското имение, където отидох да надзърна и да видя като какво толкова може да се направи за да го оценяват за такива луди пари – колкото за цял квартал по нашите балкански градчета /поне навремето.../.
     ...Баскетболно игрище, защото детето обичало да хвърля топката в коша, басейни, сенчеста градина, където под палмите се събират гостите на барбекю, много стаи с пръснатите из тях колони в основната сграда – за стопаните, за гостите, за прислугата, за кучетата /тях трябваше да напиша в началото/, за игри на карти, но и голяма библиотека, офиси за работещите от фамилията хора, кухня, хол и столова за много храна и хранещи се, киносалонче, огромна баня, където съвременният български флот може да си направи своите учения, ако ваната не беше толкова малка...
     И всичко това щеше да изглежда като Спортния комплекс на Четвърти километър, ако не беше фантастичното умение на проектанти, на дизайнери, на нашия сънародник Нато, които го бяха подредили и изографисали така, че дори и заклети природолюбители, заспиващи с песничката за “сламена колибка, заедно с теб”, почти моментално биха сменили мнението си.

     А какво правят някои хора с много пари и немного мисъл? Дават торби със жълтици за плочки, мрамор, пердета и килими, а се циганят да викнат дизайнер, художник, човек, който ще направи живота им в собствения дом красив и хармоничен, и си живеят сред камъни, мазилка и кич...

     Моят събеседник Нато изглежда естествен и земен човек. Много е далече от превземките на стари мои познати, опериращи с боите и четката, особено когато са продали някоя картина на заблудил се в подлеза на ЦУМ германец. Вярна изглежда мисълта, че истинският талант е най-често тих и скромен и като че през цялото си време работи, та няма време да се прави на неземен.

     Работи много и Нато. Бил е с ръцете си, с ума си и с таланта си на много места. Сред тях и четири сезона като сценограф в “Театър София”, работил е и за сцената на Народния театър при постановката на “Йерма”. Участва в оформянето Дома на хумора в Габрово. Идва по едно време и реда на седемгодишната му дизайнерска дейност във Ванкувър – Канада. В САЩ пристига през 1987 г. и след не много време е буквално затрупан от поръчки. Тогава се среща и с Валентина и така архитектурния дизайн и стенопис им стават семеен бизнес.
     Идва във Финикс, когато той е малко градче сред кактусите на Аризона, а той – зелен емигрант. Сега градът е лидер при строителството в Америка, а Нато – зрял и много уважаван специалист по красивите и уютни за живот къщи.
     Вървиш и виждаш около себе си отворени към простора и светлината къщи с куполи над себе си. Струва ти се, че си в Европа, на Апенините, в Тоскана!

     Приятно ти е като си помислиш, че има дял в този благодатен свят и нашият сънародник Нато.

     Като си тръгвах видях на снимки някои от предишните му работи. 40 метра дълга стена със стенопис - плаващи във водния безкрай делфини! Така изглежда частна къща до плажната ивица.
     Питам го накрая:
     - Какво му трябва на човек та да литне високо в призванието си?
     - Без съмнение - здравият зародиш на талант у себе си и много духовни и физически сили за да работи от сутрин до вечер, точно казано, за да развие този талант. Много обич към своята работа. И... малко късмет!

Климент ВЕЛИЧКОВ

Назад