С гордост заявява г-жа Елена Поптодорова – Посланик на България в САЩ
Г-жа Поптодорова бе специален гост на „Аризония” – първият по рода си Фестивал на българското изкуство, култура и спорт, организиран от не чак толкова многобройната, но сплотена наша общност във Финикс, Аризона.
- Ваше Превъзходителство, добре дошла във Финикс! Благодарим, че приехте поканата да гостувате на „Аризония”. Българското изкуство, култура и спорт в България все още “оцеляват”, какви са техните шансове?
- Да направим уговорката, че аз правя преценката си от дистанция, и не съм специалист в областта, но съм ревностен зрител. Струва ми се, че започва съвземане - след 90-те години, които бяха много трудни, лутащи се и противоречиви. Нови и по-ясни са целите и перспективите за творците. Съдя от това, че в Америка се правят фестивали от типа на този, който имах удоволствието да видя във Финикс. Повишава се качеството – на творците и творбите им. Преди дни във Вашингтон и Ню Йорк открихме фестивали на българското кино – продукциите вече са със съвсем друго качество. Вярвам, че изкуството ни навлиза в друга фаза. Имаме отлични творци – за съжаление ги виждам повече тук, отколкото в България – и не само защото аз съм тук, а защото те са тук... Което от една страна ме радва – показваме великолепни неща на една толкова огромна сцена и аудитория. От друга – ми е леко тъжно, че у нас не могат да бъдат видени. Най-хубавото е, че това са все млади българи – където и да са по света – те ще имат своята публика и винаги ще се открояват!
- През май Ви предстои обиколка из САЩ с цел популяризиране възможностите и предимствата за инвестиции в България. Какво очаквате?
- Целите са две – представяне на възможностите на страната ни, но и на България като член на Европейския съюз вече. Защото членството ни понякога поражда въпроси, да не кажа опасения – доколко това няма да ограничи търговските ни отношения със САЩ. Целта е да поясним, че като член на ЕС, България предоставя дори по-добри възможности и за американския бизнес. Информацията за нашата родина не е обилна – има среди, в които страната ни е добре позната, но има части от САЩ, в които сме непознати въобще като държава. Така че се надявам да представим България първо като страна, и второ – като търговско-икономически възможности при новото ни качество на членство в ЕС. Посрещайки изискванията на ЕС, ние вече сме посрещнали критериите на една предсказуема, прозрачна икономика; върховенство на закона, на защита на чуждите инвестиции; гарантиране износ на печалби и т.н. Всички тези показатели, които са в основата на взаимоотношенията в традиционна Европа от периода след създаването на ЕС. Ние вече ставаме като един от досегашните партньори на САЩ.
-Брюксел отправя сигнали за възможни санкции и защитни клаузи заради бавното темпо на реформи у нас. Какво да очакваме от доклада на експертните комисии през юни?
- Това бяха повече спекулации в пресата. Всъщност няма нищо, което да е излязло като официално становище на Брюксел. Очакват се по-завишени изисквания по отношение защита на околната среда; корупцията; престъпността. Става дума не за санкции, а по-скоро за настойчивост за довършване на реформите.
- В България като че ли не е голям оптимизмът по отношение цената на членството ни в ЕС – ще бъде ли средностатистическият българин в състояние да плати своята лична част от тази цена?
- Ние сме си песимисти по принцип – така лесно вяра не хващаме. Да, цената е висока, но тя си струва, и това трябваше да бъде казвано винаги ясно. Това е входният билет. Като си платиш цената - ползваш нещо. Не можем да очакваме да ползваме всички предимства на членството си без това да ни струва нищо.
- Г-жо Посланик, ние винаги сме били европейци, но като официален вече член на този съюз, не е ли редно да се държим като европейци? Най-голямата болка на много българи, живеещи в САЩ е, че на влизане в България са посрещани с думите: „Имате ли нещо за деклариране?”. А на влизане в САЩ – с „Добре дошли у дома!”... Не би ли трябвало някой у нас да вземе отношение, и най-вече мерки, по този въпрос?
- ... Разбирам защо това е болка на сънародниците ни. Системата на граничен контрол е подобрена, това е безспорно. Другото е свързано със създаване на друга култура, навици, отношение към отсрещния. Тук даже вече не говорим за служебно отношение, а за човещина. Но това е вярно, аз самата съм го усещала и ми е ставало болно...
- Ясно е защо на българина в България не му идва отвътре да е любезен, усмихнат, възпитан. Но това са държавни, гранични служители на входната врата на страната ни – не би ли трябвало, ако се налага - да им бъде наредено как да се държат на работното си място – това е част от задълженията им?
- Това е много вярно. Ще дам един пример. „Макдоналдс” в България работи така, както тук в САЩ. Защото на тези хора им е обяснено какво трябва да правят и какво не, за да имат тази работа. И се следи стриктно дали те изпълняват изискванията на фирмата – това е фирмена политика. Дай боже и фирмената политика на България, като цяло, на МВР, Гранична полиция и пр. да бъде такава. Това беше едно от най-ярките ми впечатления когато „Макдоналдс” стъпи в България – че влизаш в едно друго заведение, в един друг свят.
- Кога българинът ще пътува безвизово в САЩ?
- Не мога да се ангажирам със срок. Това, което се надявам да стане е до лятото Камарата и Сенатът да се договорят по текста на Закона, който да бъде гласуван. И ако това стане – имаме шанс процесът да се отприщи. След приемането на Закона започват преговори между САЩ и страната-кандидат. Което значи още време. Опасението ми обаче е, че ако до лятото това договаряне не се осъществи – ще се навлезе в активната изборна кампания – тогава този закон просто няма да се пипа - ще чака да минат изборите. Така, че не го виждам в най-обозримото, най-близко бъдеще, за съжаление.
- Г-жо Посланик, не можем да не говорим за Либия. Тихата дипломация не помогна. Как да спасим тези хора?
- Аз мисля, че това е комбинация от тиха и шумна дипломация. Зная, че има известна резистентност към самата представа за „тиха дипломация” – смята се, че нещо, някакви хора там, тайно си договарят. А това не е така. При всички случаи т. нар. „тиха дипломация” върви – независимо от шумната външна кампания, която се провежда. Аз мисля, че и двата пътя са еднакво необходими, защото очевидно работим със система, манталитет, порядки..., а бих казала даже и с конюктура в Либия. Която трябва да бъде притискана – публично и видимо. Същевременно реалното решение няма да стане за съжаление нито с „Не сте сами”, нито чрез адвокати през граница. Трябва да сме реалисти – да знаем как работят тези взаимоотношения. Това, което може да доведе до решение са разговорите в четиристранния формат – ЕС, САЩ, България и Либия – където се обсъжда пакетно решение на въпроса. Но отново не мога да се ангажирам със срок – Либия е непредсказуема! Иска ми се да е до края на годината... Но веднъж вече имахме една такава прогноза от наш официален представител и тя се сгромоляса доста конфузно, затова аз не боравя със срокове. Ще Ви кажа, че от мига, в който това... не дело, ами казус започна, аз се опитвах при обсъждане да внушавам и да поддържам една теза – този процес не е започнат, за да бъде решен лесно и бързо. Напротив – той е нужен някому и само ако се стигне до решение, което може да компенсира либийската страна, ще можем да разчитаме да приберем хората си обратно. Това не е случайно започнат процес – от това идва и сложността му.
- Надеждата умира последна... Всички ние се надяваме, че има справедливост на този свят... Сега ако ми позволите да премина на по-човешка, по-лична тема? Да поговорим вече не за Нейно Превъзходителство Посланика на Бг в САЩ, а за човека, жената Елена Поптодорова?
- Разбира се!
- Сещам се за един Ваш прякор – хубавата Елена. Вие сте красива жена, затова нека Ви попитам – красотата помага или пречи в дипломацията?
- ...На този въпрос трудно може да бъде отговорено еднозначно. Със сигурност е плюс да изглеждаш добре, прилично. Но само по себе си това не стига - в дипломацията трябва да те забелязват, да те запомнят. Особено когато представляваш по-малка държава. По отношение на по-големите страни може да е по-лесно, но във Вашингтон корпусът е почти равен по численост на този в ООН. Говорим за близо 200 представителства. Това е океан от посланици и посолства, които еднакво се състезават да бъдат забелязвани. Да бъдат изслушвани. Трябва да си сигурен, че си успял да задържиш вниманието върху себе си, което значи и вниманието върху страната ти. За да чуят какво казваш. Затова винаги се стремя да взема думата – да задам въпрос, да се изкажа – по някакъв начин да прозвучи името на Бг. Защото ако си мълчиш и седиш в кабинета в посолството – просто няма кой да дойде сам. Трябва да си навън – там, където са взимащите решения.
- Всеки човек плаче. Разбрахме, че богатите също... Какво обаче разплаква Вас, позволява ли си политикът, дипломатът понякога да излиза от релси?
- Вероятно ако отворим учебниците – отговорът ще бъде – „Не бива”. Но аз смятам, че и политикът, и дипломатът са по-печеливши ако са по-истински, ако са себе си. В този смисъл ако има нещо, което да навлажни очите ти – мисля, че не бива да бягаш от това. А такива неща има. В изобилие – не само в личен, а и в професионален аспект. Човешкото вълнение според мен помага в тази професия. Но да не го бъркаме с мекушавост! Една ясна и последователна позиция може да бъде преследвана и със своето хуманно, човешко измерение.
- Кое смятате за свое най-голямо постижение в личен и професионален план?
- Работата ми във Вашингтон като цяло ме удовлетворява, защото се случваха неща според мен добри за Бг – затова съм щастлива, че бях тук в този период от време. Най-голямо... Смятам, че това, което ни се случва в момента винаги е най-голямото като наше постижение. Аз поне така живея - моментната ми задача поглъща цялото ми внимание и усилия. Всичко е важно, предишните ми постижения са не по-малко важни, аз просто съм прегоряла в тях и за тях. Затова моментното е най-важно и най-голямо.
- Преди години казахте – „Много е неприятно да си лош пророк със задна дата”. Кое Ваше предвиждане се надявате да не се сбъдне?
- То не е само мое, но се надявам да не се сбъдне прогнозата за много тежък културен и религиозен сблъсък. Истински се опасявам от това! Зная каква е критичността към сегашната администрация на САЩ, но смятам, че в загрижеността си за развитие на отношенията между религиите, САЩ имат основание.
- Г-жо Поптодорова, днес освен Цветница, е и 1 април – денят на лъжата, както го наричаме ние. Кого друг да попитам ако не един истински дипломат, за смисъла на понятието „дипломатична лъжа”?
- Аз не вярвам в лъжата. Може да се премълчи, или да се каже вярната част. Аз се плаша от последиците от една лъжа. Особено в обществените отношения, в политиката - има затваряне на кръга. То е въпрос и на лично разбиране и поведение, на достойнство – аз не обичам да лъжа и всячески се опитвам да се опазя от това!
- Благодаря Ви за този разговор! И за това, че бяхте наш гост във Финикс. Желая Ви успешна работа като представител на Родината ни тук, в САЩ! И до нови срещи в Долината на Слънцето!
- И аз благодаря!
______________
Да... все още има Слънце и място за всеки под него... На хубави празници като Цветница и Великден палим свещичка и си пожелаваме здраве, успехи, обич... Да си пожелаем и нещо друго – да има утре! Да има разум, съвест, справедливост! Човекът да се окаже наистина най-разумното същество! За да не се самоизтребим... Тогава коя култура и религия ще е водеща – просто няма да има значение, защото няма да има човеци, които да й се кланят...
Интервю на Тина Стоева
Посланикът на България в САЩ Елена
Поптодорова дойде на Първия фестивал на българското изкуство, култура
и спорт във Финикс – Аризона, организиран от вестник “Български хоризонт”
в началото на април, 2007 година.
На снимката: Мариана Попзлатева, сопрано, гост от Лос Анжелис, участник
в програмата на Фестивала, Посланик Елена Поптодорова, Христина Атанасова
– от издателския екип на английската версия на “Под игото” на Иван Вазов,
който роман тя донесе и разпространи в Аризона, Искра Велинова – Балчева,
национална състезателка на България, олимпийска и световна медалистка
по академично гребане, от издателския борд на “Български хоризонт”,
инициаторът за създаването на вестника в Аризона.
