Пратиха ми снимката, дето обещах преди време да я покажа - на който се интересува от нашите родопски истории, снимка на стария бунар в махалата "Извора". И понеже имахме вече опит от първия път, когато не беше излязло почти нищо, много заричах сестра ми Анушка и зетя Камен да не вършат работата аджамийски, та те се договорили с нашето младо родопско девойче Костадинка. Дошла Костадинка с фотоапарат, ама хубав, с какъвто снимат и тук в Чикаго и по Париж и японците, даже, накарала добрата ми сестричка да извади от раклата една наша, родопска, премяна, която се пази в рода ни от много старо време, нагласили я, дали й и едно калайдисано котле за вода и направили снимката до бунара. После щракнала Костадинка на компютъра си в Родопите и ето го фотото - право в редакцията на "Старт" - Чикаго...
     Е, не е като тукашните фотоси по лъскавите списания, но като си спомня само какво беше преди години да си направиш снимка и да я пратиш, заедно с някакъв документ от Махалата Извора или Чепеларе до Смолян, да не говорим до Америка, е, радвам се, че вече се получава!
     Ето го този нищо и никакъв, на пръв поглед, бунар, един съд, издълбан в земята за течността, която ни дава живот - на хора и всичко живо по земята. Но ако сега имате пред вас две чаши вода, едната от нашия бунар и една от водата, дето пием от езерото, или пием направените с нея питиета, ще разберете разликата. Или по-точно - че няма прилика. Освен, че и с хлорната вода донякъде се живее.
     Снимката, разбира се, ме поразмекна и ми припомни как край този бунар си изкарах първия сериозен бой от майка ми. Имахме една умна кокошка, приемете го както щете това мое твърдение, която по едно време изчезна, а после се появи с десетина пиленца, които беше измътила в близките храсталаци. Пилците щрапаха с кални крака и аз реших да ги измия на бунара. Но това не се хареса на майката и тя се разкряка. Тогава от къщи изхвърча моята майка и профилактично ми заши два шамара, защото щял съм да издавя малолетните.
     Но за мен се застъпи един дюлгерин, дошъл да си пийне водица от бунара, и за компенсация на страданието взе разрешение от майка ми и ме поведе да видя къщата, дето я правели.
     Много е вероятно точно тогава да съм бил орисан да стана и аз строител, та след българските здания и строежите по Близкия Изток да стигна и до днешните ми чикагски бояджилъци.
     Родопският дюлгерин не е обикновен зидар, който гледа да претупа стените и къщата да не падне докато е още там. Родопчанинът ще ти направи и вратата като опитен дърворезбар, ще ти съгради уютен балкон, ще ти покрие къщата с плочи, керемиди или дъски така, че да издържи сто години без да прокапе... Нещо повече - той ще ти избере най-доброто място за къщата, ще я извърти според слънцето, ще сколаса и хармонично да вплете направеното от ръката на човека с величествения образа на планината... В нашите градчета, селца и махали е събрано всичко най-прекрасно от строителството на къщи през вековете. И сега да минете по Родопите, нищо че сте видели Даун Таун на Чикаго или Манхатън в Ню Йорк, невъзможно е да не се захласнете по нашите стари къщи от камък и дърво, покрити с големи черни тикли и чудновати огромни комини - големи като че правени за замък... Виждат се те от всеки бакаджик /височина с изглед/ - варосани, бели като сняг, гордо вдигнали глава... Днешният Златоград се е казвал преди време Беловидово - точно заради тези огромни снежно-бели комини...
     Може и да знаете, че през 1834 г в Широка лъка наши родопски дюлгери вдигат църквата "Успение Богородично" за 38 дни и тя до ден днешен си стои здрава и читава сред планината...
     Нашата природа, нашите Родопи, са златна земя, на която поникват и се развиват древни култури, завещали на човечеството Орфей и музиката преди шест хилядолетия, 200 години преди Христа идват траките, чиято изключителна култура и изкуство удивяват и сега, после те се смесват със славянската, а след 681 г. и с прабългарската култура, след 1400-та година своите белези оставя и османското владичество, бит и култура.
     От поколение на поколение се предава уникалният усет на родопчани за красота и хармония. На своя старинен дървен стан родопчанката вплита вълнените нишки така, сякаш са създадени от всичките цветове на дъгата. Багрите греят като слънце! Звънът на чановете и искрящото вино в медни съдове пък подсказват и за майсторството на родопските бакърджии. Дошли са при нас в Чикаго и наследници на това родопско имане - художници като Кина Бъговска и сладкогласни певци като Никола. Разбира се и по-земни майстори като нашего брата - дюлгери, бояджии, бозаджии, чорбаджии /по-точно чорба-джии, става дума за хора дето правят чорба/ и други подобни юнаци...
     Започнахме от една снимка и стигнахме много надалече. Като че е време да се спрем и да посвършим нещо в нашия чикагски ден...

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Назад