Продължение
- Е-е-еи! Има ли матан, мата-а-н!
- Има, има-а-а! Бегайте насам!
И ние, децата, търчим към мандрата, млади, пълни със сила, изгладнели от селската работа или игрите.
Мандраджията беше благ човек. Нямаше другакви по онова време в нашто родопско село. Стигахме запъхтяни, той ни даваше всекиму по едно глинено гърненце, пълно с матан, другаде му казват сурватка, онази пълна с не знам какви си "ензими", или нещо подобно, течност, която се получава когато от млякото правиш сирене, и тя не само храни, но и лекува от охтика и всякакви други болести...
И докато тихо и кротко ние си пием питието, сиренето узрява, докато се поразмърда и дигне глава урдата /извара я именуват другаде/, мандраджията ни поразправя някоя и друга приказка, за която се заклева, че било истина.
Много матан беше изпил човекът през живота си, а ракия никаква, и имаше толкова сили на своите 60 и кусур години, а и мозък да помни, колкото днес мнозина нямат и на 30...
Веднъж ни разказа за какво станало край бунара на тяхното село, не край нашия, но и той бил чудо-бунар, та край него ставали всякакви празненства, надпявания и надигравания, любовни авантюри, дори и убийства, които по наше време се разиграват пред дискотеки, ресторанти и барове.
Имало по неговото младо време една Гинка и един Никола, които били бедни, ама и двамата много каматни /хубави/. Били лика и прилика. И като ги гледали хората в селото всички казвали, че един за друг са родени и с нетърпение ги чакали да пораснат и да се оженят. Сякаш те самите щели да си взимат булка или момче... Гинка била права като топола, тенка и длъгочка /височка/ , бела и цървена, добро чедо до немай къде! Никола от малък работел като аргатин, щото си нямал бубайко /татко/, дето загинал някъде по войните, но колкото повече го печело слънцето и духали ветровете - толкоз по здрав и хубав ставал.
Двамата се срещали всеки път, щом могат, край стария бунар и хората отдалеч и скритом се любували да гледат как се държат за ръцете и се взират очи в очи.
Но много хубост не е на хубост, както казват старите хора.
Минал веднъж най-богатият джамбазин /търговец на жива стока/ край бунара и лошо се случило да съгледа там Гинка и Никола. Пълен бил с пара този зъл човек и като много богаташи - все не му стигало и все ламтял всичко да заграби за себе си. Харесала му Гинка и решил да я има. Върнал се в града, напъдил жена си с двете си деца, и дошъл да иска Гинка от майка й. Стъписала се бедната жена пред господаря, дълго му се покланяла и обещавала - да му даде Гинка, та да се избавят от сиромашията. Оставил малко от своите сребърници сатаната в скута на майката и си отишъл, а дългострадалната жена сгрешила и почнала да придумва дъщеря си. Паднал им късмет, човекът е пълен с пари и злато, с най-личната къща в града е, ще иде при него и ще живее като чорбаджийка, цел ден ще се кипри и премени ще сменя, а после може и до Стамбул да идат, свет да види каматната й щерка...
Завъртяла се главата на младото момиче, па нали и майка й го казва, дето я е родила и дето само тя може до последно да лелее на нея и като орлица да я пази...
Почнала Гинка да се крие при майка си, не идвала с писаните менци за вода студена, не се срещала с Никола. Свило се сърцето на юнака, идвал три пъти да тропа на портата при майка и щерка, но никой не му отварял. Зад пердето сякаш се била стаила смъртта му! Научил от селяните и за идването на джамбазина и за сватбата, която вече се готвела... И почнал да дебне изгората си, да я види. Един ден не отишъл да аргатува, а се скрил в горичката край бунара. По такова време, като знаела, че Никола е в другото село на работа, Гинка идвала да си наточи бистра вода от старото врело /кладенеца/ и да се види с някоя дружка. И тъкмо сега стигнала и пред нея се изправил Никола. Снажен, красив, но бледен и гласът му трепери като на изплашено дете: "Гинке, чакай да си поприказваме...не ме оставяй..."Не те ща вече, не те ща, не те ща!" - извикало момичето и тръгнало да бяга, но като че дяволът това и чакал, вдъхнал огромна сила и ярост у Никола и той с два скока я стигнал. "И двамата ще загинем, но никому няма да те дам! Да бягаме, Гинке! Светът е голям! Твой ще съм аз навки и ти моя! Да бягаме!". Но само "Не те ща, не те ща!" отеквало по съседните върхари и Никола загубил и човещина и разсъдък. Грабнал ножа си, три пъти го вдигнал високо и три пъти пробол Гинка в гърдите със все сила, на онова място дето слагал главата си и умирал от щастие в най-хубавите дни на живота си... После внимателно положил своята любов на тревата и забил ножа в своето сърце. Кръвта им за пръв и последен път се смесила...
Седиме ние децата и подсмърчаме, не ни е съвсем ясно защо пък ще трябва чак да я убива, че нали момичета мно-о-ого... И нас коя ли не ни е пъдила да не играем с нея, но чак да я трепаме ли за това? Но ни е мъчно.
Та, бях ви обещал в миналия брой още нещичко да кажа за бунарите, но това ми дойде в главата, и много писане стана, та ще отложим за някой друг път останалото. Има много и песни за хубавата родопчанка, която иде на бунара и вода да си налее и да се огледа в чистото му огледало. Но... друг път.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
