15 септември 2006 г.

До Чикаго през Париж      /2/

      Вървях по алеята, започваща от площад Конкорд, откъдето като на слънчев лъч са подредени Триумфалната арка, Обелискът, Фонтанът Тюйлери, разполовяващ Кралската градина, дворци и палати чак до Лувъра. Сънувах ли?
      - Къде е Джокондата? - запъхтяна се втурнах в световната галерия.
      - Тайна! - намигна ми шеговито разпоредителят, имайки предвид "Кодът Да Винчи".
      Разполагах само с три часа. Един миг! И не исках да губя време.
      Потокът от хора пред мен и стрелките с надпис "Джоконда" ме водеха във вярната посока.
      Изкачвайки се по внушително стълбище ме посрещна "Нике от Самотраки". Не се стърпях и пипнах статуята, сякаш да се уверя, че това не е дреха, а мрамор. Величествена мраморна скулптура - 2.45 метра, кацнала на мачтата на кораб, крилата, ефирна, сякаш безтегловна.
      Божията ръка е докоснала този, който е изваял от парчето мрамор шедьовър 190 години преди Христа!
      За Стара Гърция тя е символ на победата. А за нас - тя е красотата и мощта на една цивилизация от древността.
      Питокритос от Родос е придал на тази фигура чувственост, женственост и същевременно такава бликаща енергия и страст, свойствени на виталната сила на жената.
      В митологията се разказва,че Нике е дъщеря на титана Палас и реката Стикс, а нейните братя и сестра са Кратос, означаващ Мощ, Зелос - Устрем и Бия - Сила.
      Статуята, отнасяща се към Елинистичния период е открита през 1863 г. от Шарл Шампоазо на парчета и век по-късно са намерени и други части от скулптурата.
      Как творците са имали силата и търпението да създадат неумиращи образци на перфектно изкуство в едни икономически несигурни времена...
      Враждуващите градове-държави в древна Гърция се разкъсват от политически борби за надмощие и сякаш още повече расте потребността от красота и хармония.
      Това необходимост да служиш на боговете чрез посвещение на красотата ли е или служейки на красотата, да тачиш божествеността?
      Преминавах, прехласната, от Гръцка Класика към Италиански Ренесанс, които ме отвеждаха назад, към древни цивилизации, но стоящи по-напред от днешната с култа си към перфектност и съвършенство.
      Замаяна от шедьоврите на култури преди нас, попаднах право на целта! Бях на метър и половина от Джокондата!
      На такова разстояние беше въжето, отделящо нас, простосмъртните от безсмъртното изкуство.
      Застинах! Опитах се да си представя човека - гений в обичайната за него, бяла риза, съсредоточено да нанася охра и умбра от земната си палитра на неземния си талант. Дали с гениалното си въображение на художник - изобретател, архитект, поет, музикант, си е представял милиардите си поклонници, които идват и ще идват, от четирите краища на света, заради едната усмивка на Мона Лиза, останала загадка и до днес за човечеството. Колко ли тона книги са изписани в опит да се надникне зад мистерията на тази гениална творба, зад мистерията на гения Леонардо да Винчи?!
      Исках да си "поговоря" с картината, но екскурзоводите около мен, които не спираха екзалтирано да обясняват на руски, френски и други езици, нарушаваха "диалога" ми. Тръгнах си с болка, че не можах отблизо да докосна този шедьовър, да помириша боите, а трябваше да го гледам от разстоянието на "мерките за сигурност". Защото сякаш целта на нашата цивилизация е да унищожава и руши и същият този човек - за когото Леонардо Да Винчи изведе мярката за пропорция и хармония - руши и убива в нихилистичното си самоунищожение.

      Ренесансът е епохата, която наследява от античността пропорцията за хармония и красота. Класическият модел става еталон и на друга епоха по-късно - неокласицизма през 18 век.
      Неокласицизмът, който има своето съвременно продължение в множеството сгради най-вече във Вашингтон, а и другаде из Америка.
      Класицизмът следва идеала от античността и използва теми от гръцката и римска история.
      Бях в залата на Френската живопис. Тук за пръв път се сблъсках с оригиналните размери на платната на френски художници-класици, чиято панорамност силно ме впечатли. Естествено, тук можех да се приближа, да пипна, без да ме видят, нарисуваните фигури - по-големи от човешки ръст, да усетя движението на четката и боите. Но това не означава, че са по-малко значими и ако не се крадат, то е заради размерите, трудно могат да се изнесат навън по 2-3 метра всяка картина.
      Не е едно и също да разглеждаш репродукция 10 на 15 сантиметра или да забиеш в упор нос на триметровото платно...
      Минавам покрай "Клетвата на Хораций", прочутата картина на Давид, взаимствана от римски сюжет и се сещам, че през 1719 година, за първи път се появява публикация върху римското изкуство, написана от абата Бернард Де Монд Фокон. Нарича се "Античност - обяснена и показана чрез фигурите". Тази и подобни публикации са основата да се създаде неокласицизма като стил през 18 век.
      Кой и как дава наименованието на определен стил в изкуството?
      Историята показва, че винаги са на лице теоретични предпоставки - някой написал трактат, друг поема, дал заглавие на картина... Както в случая писанията на абата се превръщат в пътеводител по история на изкуствата за плеядата художници по това време и дават наименование на епохата "Неокласицизъм".
      Както и картината на Моне "Импресия" става причина за стила - "Импресионизъм".
      Романтизмът бе представен в лицето на Дьолакроа и Жерико. Видях прочутата "Свобода" на Дьолакроа, която ми напомни барикадите на Френската революция.
      Корабокрушенците в картината на Жерико "Салът на Медузата" се бореха отчаяно за живот. Внушителната композиция в топла гама и перфектна рисунка, подсилва драматизма на изображението чрез контрастно-светлосянъчното изграждане на човешките тела.
      Оранжево-червеният залез на хоризонта зад тях ме подсети, че и моето музейно време изтича. Вече закъснявах и препуснах по стълбите на Лувъра, паникьосана като Пепеляшка, но без да си изпусна "пантофката". Принцовете сега не се интересуват от пантофки, а от дворци.

      Не загубих пантофката, но се загубих аз. Как да намеря Комеди Франсез? Моят приятел Джи Ес Ем-а не беше с мен. Чакаше ме Сашо. Прочутият писател и журналист Александър Градинаров, известният наш колега от вестник "Парижки вести". Срещата ни беше в кафето, което гледа към Лувъра. А Сашо, както винаги гледаше красивите жени. Видя ме отдалече. Разпитвах младото момиче от бутика, къде да си намеря фотолента.
      Беше дошъл направо от плажовете по Сена. Свежо изпечен, с тен. Посрещна ме галантно. Поръча ми кафе. Подейства ми тонизиращо, след маратона в галерията. Отпуснах се и се отдадох на разкошния, слънчев, августовски ден. Напъвахме се да говорим за вестници и за моите лувърски подвизи, които не се връзваха с неговата парижанска безгрижност. Нормално, лято е, ваканция, даже и за Комеди Франсез. Взехме решение да отидем на Нотър Дам, а по-добре на Мон Мартър.
      "До утре!"- се разделихме и всеки пое по своя път. Сашо - към деловите си срещи, а аз - към Нотър Дам.
      /Следва/

Кина БЪГОВСКА