ЖИВОТ ЗА КНИГАТА!
     По време на Втората световна среща на българските медии в Чикаго нашият редакционен екип се срещна и разговаря с проф. Марко Семов по еднакво близката ни тема - да открием пътя на стойностната българска книга до нашите сънародници в САЩ и Канада.
     Съвременният ураган на визията - скандали, произшествия, престъпления, електронни игри, клипове, хазарт и реклами все още не е блокирал съзнанието на всички, но за да не се случи и това предстои дълга и сериозна работа.
     Като един от най-четените в страната ни писатели и журналисти Марко Семов стои близко до издатели и творци, с които заедно можем да направим много.
     В България ще разчитаме на добрия вкус на издателите, на стойностните книги, които ще отпечатват, на писатели и журналисти, посветили силите си на духовния ръст на съвременника. Те от своя страна ще разчитат на нас и на много наши колеги и сънародници в Северна Америка за разпространението на българската книга по тези нови, вече и наши, краища.
     В скоро време ще представим пред вас проект за инициативи и създаването на мрежа от бъдещи български читалища, библиотеки, културни центрове и домове на книгата. Може да звучи като химера. Може да изглежда невъзможно. Но ако не го направим сега ще стигнем още по-голям абсурд: да се върне българската общност назад в своето културно развитие, живеейки сред първата цивилизация в света.
     Сега ви представяме проф. Семов и някои от неговите бестселъри, които поставят тревожни въпроси за нашето място в съвременния свят. По-нататък ще говорим за книги, ще поместваме откъси от писаното в тях, както и за идеите и задачите, които предстоят за тяхното популяризиране и разпространение.
     Вашето мнение и опит имат значение.
     Споделете ги. Ние ще ги публикуваме и популяризираме.
     ЖИВОТ ЗА КНИГАТА!

“Старт”

     Професор Семов - бохемът от Видима
     Точно преди 30 години глобализацията превърна селяните от Видима в граждани от Априлци.
     Новото време роди доктор, млада съдийка и един събран в едно писател, журналист, университетски преподавател, народопсихолог. Освен всичко това професор и член-кореспондент. Във Видима обаче това няма никакво значение, защото тук всички го наричат накратко Марко.
     Ако кажем, че Марко Семов е графоман, няма да бъдем далеч от истината, защото е написал около 50 книги. Някои от книгите като "Писма до България" са достигнали рекордни тиражи, други са предизвикали грандиозни скандали. Като онова нищо и никакво книжле, наречено "За Япония като за Япония, което хората търсят и днес - четвърт век след първото й издаване. Тогава професорът чукал на машината със спокойното чувство, че пише една средностатистическа книга, в която няма нищо изключително, освен държавата, за която разказва. Но неочаквано около томчето започнал да се вдига непривичен шум. Самият автор не можел да си обясни защо. Телефоните в редакцията на "Народна младеж", където предварително излезли три откъса, прегряли. Двама критици го похвалили, един академик го разгромил. Накрая книгата била прибрана и изгорена. Всъщност това, което подразнило властта и очаровало читателя в този пътепис, било сравнението. Авторът внушавал, че загниваща капиталистическа Япония всъщност е много по-добре от цъфтящата социалистическа България. Последствията били мрачна тишина и орисията японската книга да преследва създателя си оттогава до днес.
     Видима е мястото, където Марко Семов най-добре пише книгите си. Първата, наречена "Шарени сенки", започнал в деня, в който погребал майка си. Тя и днес му е любима. Тогава го похвалили Хайтов и Радичков, но това не разчувствало маститото ръководство на съюза на писателите, който така и не отворил вратата си за него.
     Малко по-късно обаче Националната телевизия, затворила вратата си този път зад него. Като водещ на предаването "Диалог" той попитал известния съветски актьор Леонов какво мисли за мисълта: "Приехме ненормалното в живота за нормално" Марко Семов се намерил на улицата, по-точно в двора на едно училище в "Младост", където денонощно играел баскетбол, уж за да се разтоварва, а всъщност, за да не експлодира. Изведнъж телефоните млъкнали, приятелите изчезнали, смазваща пустота и самота заместили бохемските компании. Това продължило седем месеца, докато доброто старо Радио го приютило.
     Според Марко Семов книгата е като човека - има своята съдба, късмет и нещастие. Още преди 10 ноември 1989 година той написал "От зимата нататък". Прототип на главната героиня била самата Лея Иванова, а темата- лагерът в Белене. Веднъж пазачът на певицата стоял заслушан в една песен, която звучала по радиото: Чико от Порто Рико. Това съм аз, казала арестантката. Ти си, ама друг път, контрирал милиционерът, който имал съвсем друга представа за жените, които пеят по радиото.
     Навярно хората от Видима са дали първите уроци по народопсихология на бъдещия преподавател във Факултета по журналистика. Бедността им личала най-вече по ушите. Те били толкова тънки, че през тях можело да се чете вестник. Сега професорът познава вече не само психологията на селските си, но и на целия народ. Според него българите имат едно много хубаво и в същото време много лошо качество - голямата търпеливост. Той смята, че докато е любопитна, нацията ни ще остане жива. Ако трябва тя да се отърве от нещо, то това е вроденото й неуважение към законите и чувството у всеки нашенец, че в него живее началник, депутат, министър. Иначе той, самият Марко, никога не е искал да става министър. Мисли, че тежките кабинетни кресла няма да го зарадват толкова, колкото онези пет реда, които бърза да напише. Дори и да знае, че може и никой да не ги прочете.

Исак Гозес

     НАГОРЕ ПО ПЪТЯ, КОЙТО ВОДИ НАДОЛУ
     ...Извървян ли е пътят на нашето търпение?
     И още по-лошият въпрос: Дори да е извървян, какво от това? А омразата, която дойде - и не си отива?
     Омраза от вчера, омраза от днес, в нашата политическа съдба и орисия омраза - колкото щеш. И нашенската балканска коприва да ровиш, и в нея ще видиш притаена омраза. Една партия мрази друга, двете заедно мразят трета. Бедният мрази богатия. Богатият презира бедния. Силният подритва слабия. Слабият ненавижда силния. Ученият не уважава неукият. Простакът презира умния. Примери колкото щеш. И омрази разни също тъй. Така обявената наша нова демократична съдба ще реши ли въпроса с омразата или ще й налее още гориво?
     Ходенето из нашите села и градове, обикалянето на света е едно училище, каквото друго няма. Какви очила е то! Че даже и кантар. От едната страна слагаш вече видяното и претеглено през душата ти някъде другаде, от другата - това, което сега виждаш. Тъй понякога разбираш колко работи стават около тебе. Едно усетиш, с друго свикнеш, трето - избутано от една или друга мъка на деня - изобщо не ти прави впечатление. И става тъй, че приемаме ненормалното за нормално и крачим в това ненормално дотолкова кротки и търпеливи, че в очите на други хора и народи самите ние започваме да изглеждаме като ненормални.
     Ходенето по света обаче е мъка. И болка. И страдание. Виждаш, сравняваш - и от сравнението за едно ти става хубаво, щом в България то е по-добро, за друго се топиш, като гледаш къде е светът, къде сме ние. Тази книга е едно такова ходене из България. И не толкова по пътищата й, колкото в душата й. Ще каже с право някой: претенциозна работа е тази. Вярно, ама едно съм видял, то е разчовъркало раната ми, ти, читателю - друго. Повечето видения пращат до сърцето повече чувства и го карат да бие. И когато съдбата на България не е от веселите, сърцето е като камбана, която бие. Тъжен е този камбанен звън. Предупредителен. Викащ! Да не стоим като тепнати с цепеница по главата, когато мре държавата и Отечеството ни. И когато не ще много втренчване, за да видиш, че преди нея едно след друго мрат училищата ни, след като ги е имало сто-сто и петдесет години. Мрат на същата възраст читалищата ни, мрат театрите ни. Мре и земята ни. Изклахме добитъка, опустяха балканите ни. Умряха вече заводите ни. Казармите са без войници. По пътищата - дупки. По улиците - кучета. По телевизията - политици, които ни гледат в очите и ни лъжат. Каручката ни всеки миг ще се тресне от връщането назад и ще стане на трески в някоя долчина на историята, те - кой от кой по-бъбриви и самодоволни - ни казват: Още малко, още малко търпение и сме на върха! И тогава - пей, сърце... Да пее, ама не му се пее, а му се плаче. А само преди 10-15 години светът изглеждаше друг, как ни викаше и мамеше и как с един морков ни излъга! Кога за тия петнадесет години тоя морков се превърна в тояга? Това ще се опитам да покажа, тъй като съм го писал този пътепис и живопис за България. Не от днешна дата - есента на 2004 г., а от датата на всяка илюзия, въпрос и стъписване, пред които се изправяхме.
     Тъй и моето ходене из България ще е като едни стъпала. Като напиша и последното писмо, то ще е опит да отговоря на въпроса как стана тъй, че тръгнахме нагоре по пътя, който води надолу.

Марко Семов

     Кога бе, приятелю, ще напишеш "За България като за България"?
     Марко Семов за книгата си "Писма до България"
     - След излизането на скандалната някога "За Япония като за Япония" познати и непознати са ме питали: А кога ще напишеш и "За България като за България"? Отговарях, че всичко, което съм написал досега - пътеписите за Япония, за САЩ, за Гърция, за Индия, Монголия, - са в крайна сметка все това: гледане към България. Може би аз последен разбрах на какво се дължи скандалният успех на книгата за Япония. Това, както много читатели ми обясниха, се дължало на сравнението, което неизбежно се пораждало в мислите на читателя между онзи капитализъм там и нашия социализъм тук.
     Не зная дали всичките тези "Писма до България" ще оросят с радост душата на читателя, но че са един автентичен летопис на уж най-демократичното време в историята ни - сигурен съм. Дали като основателно недоволствахме от бедите на онова време, доживяхме спокойните дни и своя по-добър живот? И след като то си отиде и дойде вече с ирония наричаното "ново време", какво толкова добро ни се случи? Стоиш и се питаш, гледаш и онемяваш от онова, което виждаш. И един въпрос става все по-натрапчив: има ли в човешката история въобще ново време, или както казват мъдреците, то е само добре забравеното старо. В напъните си да облече нови дрехи, да се промени и премени, историята в крайна сметка се върти в едно и също легло.
     Къде тръгнахме след 10.11.1989 и докъде стигнахме? Петнадесет години оттогава. И какво? Под коя поредна круша на историята се озовахме? Пак под същата. На вечната надежда на душите ни, че сега сме зле, но утре... Само малко да потърпим, само още 800 дни да минат... Само да ни приемат в НАТО, после в Европейския съюз. На знамето на всяко българско правителство е написано: "Ние сме, които ще направим живота ви по-добър". След което първата им работа е да направят по-добър своя живот, на децата си, на внуците си... И след като силно подмиришат на мръсотия всякаква, да си отидат, сритани от поредните избори.
     В това време ние, българите, вярваме. Заканваме се, че кракът ни повече няма да стъпи на избори. Но в деня на избора сме пак там, пред урните. Да се самоизлъжем за пореден път.
     И пак да търпим. Каквото дойде, както просто и ясно изразяват своята житейска философия хората от моя край. До поредната издънка и до поредното ново отчаяние.
     Затова тази книга би могла да бъде наречена напълно основателно и Книга за търпението на българите.

Назад