Нашето лондонско училище е малко, едностайно (обширно едностайно, де), залепено на гърба на посолството. И в него дойде голям гост - господин Първанов, българският президент.
     Суматохата е обяснима, напрежението също. Децата са във Великденска ваканция, но за това събитие всички идват - накипрени като за концерт. Първа влиза Теодорчето от 4-ти клас. Казала съм да дойдат в 17.00, тя идва в 16.00. И това е от мерак. Похвалвам я за хубавия й тоалет, а тя ми казва: "Вчера го купихме специално за днешния ден."
     Едно по едно децата се събират - всичките греят в елегантни дрешки. Двама от осмокласниците пристигат костюмирани като за прием. Хубави и горди. Повечето деца са от 2, 3 и 4-ти клас.
     Репетираме за последно. По едно време влизат мъж и жена от протокола на президентството, за да видят как ще протече събитието. Одобряват сценария. Консулът носи цял кашон с великолепни издания на повечето български класици - подарък от Президента за нашето училище. Подреждаме ги на малка масичка да се виждат от всички.
     Става 18.00 (4.04.2006) и гостите пристигат. Първо влиза г-н Първанов, придружен от съпругата си. След тях в стаята влиза огромна група придружаващи - не можем да огледаме всички, очите ни са само в най-важния гост. Навлизат и журналистите с камери и апарати. Поздравяваме се. В първия момент всичко е малко сковано и официозно - както обикновено на официозни събития. Но децата дълго не може да бъдат сковани. Те гледат на света с любопитство. Това разчупва и най-сериозните събития.
     Излиза Момчилчо от втори клас. Висок е не повече от метър и двайсет, но Момчил е артист и половина. В часовете едвам го укротявам. Все прави маймунджилъци и... много харесва момиченцата. Със сигурност ще стане артист, може и журналист. Облечен е в българска национална носия - ризка със шевици, червен пояс, навуща. Изглежда точно като "Аз съм българче". Започва с медено детско гласче да рецитира стихове за България. После се покланя дълбоко и всички ръкопляскат. Децата запяват родопската "Рипни, Калинке". Гостите са вече по-отпуснати и по-засмени.
     Президентът хвали децата и ги пита дали учат и други песни, от други краища на България.Обещаваме, че другият път като дойде ще направим цял концерт. А иначе всяка година си учим поне по две нови народни песни. Разказваме му за нашето училище, кога и как е създадено,с какво се гордеем, на кого сме задължени и... какви проблеми имаме. Но понеже е празник, не се спираме на грижите в детайли, поднасяме ги в писмена форма с молба да ни съдействува за осигуряване на подходящ статут не само на нашето училище в Лондон, но и на всички училища, като нашето, по света.
     После децата започват да задават въпроси на президента. Мартин от втори клас пита "Имате ли деца?". Калоян от четвърти клас - "Трудно ли е да си президент?". Любчо от осми - "Ако се увеличат пълномощията на президента, как смятате да ги използувате за доброто на България?"
     Президентът май не очаква подобни въпроси от детската аудитория и казва: "Като че заприлича на пресконференция". Отговаря внимателно, обстойно, децата слушат с респект. Времето галопира, а делегацията я очакват още много задачи. Отнехме им много време и искаме накрая да разведрим сериозната атмосфера и да я "засмеем" малко за финал.
     Излиза Емили от трети клас. Мъничка, русичка, слабичка, в бледорозова кадифена рокля. Като малка принцеса. В ръцете си носи огромен шоколадов заек - 80 сантиметра висок, килограм и половина тежък. С тихо гласче, бавно и с доста силен английски акцент изговаря пожеланието на децата: "Господин Президент, това е подарък за вас и вашето семейство от учениците в Българското училище в Лондон, с пожелание да ви е весело на Великденските празници. Разчитаме на вашата подкрепа!"
     Тази дума - "подкрепа" Емили я учи цяла седмица. Много е трудна, пустата му възрастна дума! Но е важна и трябва да се каже.
     Камерите се въртят. Един оператор е клекнал на нивото на малката Еми, за да хване отблизо нея и заека. Всички се смеят и е хубаво.
     Разказвам как се е родила традицията на Запад да се подаряват по Великден зайци. Една много бедна майка нямала възможност да купи лакомства на децата си за Великден, затова боядисала яйца, скрила ги в храстите в нещо като гнездо. Тъкмо преди децата й да ги открият - от храстите изскочил заек и от тогава децата вярват, че заекът носи лакомствата и късмета на този празник. Пожелавам да е пълна трапезата на всички на Великден и да се множим и ние и българското... като зайци!
     Сбогуваме се. Президентът пожелава на децата успехи и в края на пожеланията си споменава, че ги очаква в България.
     Не знам дали вярва изцяло на това, но аз като учителка зная колко много мечтаят те да се върнат в Родината. Само за това ми говорят, само за това пишат в съчиненията си.
     Един много талантлив писател беше казал: "Децата нямат отечество. Тяхното отечество е детството. Но имат деди."
     Тези думи ме впечатлиха много.
     Нашите деца в Лондон живеят своето детство различно. Техните родители са направили избор вместо тях и са ги довели в Лондон. Но те, българските ученици в Лондон, знаят кое е тяхното отечество и учат за дедите си в училища като нашето - СВЕТИЛИЩА ЗАД ГРАНИЦА.
     Щастливи сме, че високите гости, които нееднократно са ни посещавали, виждат с очите си, че нашите деца не само пеят и рецитират на български. Те говорят чудесно езика на дедите ни и продължават българското в една толкова далечна и нелесна за приспособяване Великобритания.
     Президентът и съпругата му напускат класната стая. Във Възпоменателната ни книга остава едно великолепно посвещение на г-н Първанов към нашите деца.
     Излизат повечето от гостите. Към мен пристъпва министър Николай Василев за да ни поздрави. Ние сме му много задължени, защото в най-трудния за нас момент, той пръв ни подаде ръка и ни подкрепи в исканията да ни бъде даден подходящ статут . Обещава, че ще помага и за в бъдеще. Оставя визитката си с нов адрес.
     Ще искаме. Това е сигурно.
     Защото нашите деца заслужават да получат онова, което им е необходимо.

Снежина МЕЧЕВА
Директор на българското училище в Лондон

Назад