Ако има място по света, където Господ е бил безкрайно щедър, без съмнението това е само Аляска!
     Започвайки от необятната шир на океана, преминавайки край приказно-красивите глетчери, през великолепните планински масиви, сред които като митичен исполин се издига най-високият връх в Северна Америка - Мак Кинли, погледът човешки стига и до едно от неповторимите природни явления - Северното сияние. Тези играещи огньове със светлосин, понякога кървавочервен оттенък, привличат хиляди туристи.

     Но не само това примамва хората към най-големия щат. Наричат още Аляска "Раят на рибарите". Тук може, макар и никога да не сте хващали въдица през живота си, още при първото "хвърляне" да извадите риба, с която да засрамите и най-печения рибар по нашите места.
     Да не събудим завистта у ловците, ще пропуснем представянето на лова тук. Поради същата причина не ще споменем и златото, петрола, природния газ и другите несметни богатства на тази земя.

     Ще ви разкажем друго - за нашето национално богатство в Аляска - шепата наши сънародници, вписали се успешно в тези географски ширини.

     Великото изпитание Айдитород - 1 700-километровият маратон с шейни, теглени от кучета, през суровото бяло безмълвие, за което бях дошъл в Анкоридж, съвпадна с нашия национален празник. Сънародниците ме поканиха да празнуваме заедно.
     Бях на гости на Наталия, Петър и неуморимият, изпълнен с енергия техен син Васил-Пиер, най-малкият българин в Аляска.
     Домакините бяха поканили и Любчо с неговата очарователна спътница Келти. Тя, местен жител трета или четвърта генерация, сякаш внесе с присъствието си сред нас и красотата на Северното сияние.
     Домакинът също не остана назад и със своите български кюфтета успя да върне нашата компания с хиляди километри на изток. Неговият тридесетгодишен стаж в Аляска може да стане основа за написването на книга за историята на българското присъствие тук.
     Какво ли не научихме на тази наша среща! Чухме разкази, които граничеха с невероятното. Като се започне от мечките, които се разхождат свободно в дворовете на къщите и извършват "пълна инвентаризация" на кошовете с боклук, и се стигне до елените, които крачат в центъра на Анкоридж. Походката им е величествена - като на пълноправни господари на тези земи.
     Ако не беше Келти, която подкрепяше казаното от моите сънародници с най различни примери, в мен щеше да се загнезди сянката на съмнението.
     Имах възможността да се убедя в чутото на другия ден, когато автобусът ми премина в непосредствена близост до два огромни елена - стоящи невъзмутимо встрани от пътя.
     Петър е работил дълги години в нефтодобива, който тук е сред най-добре платените отрасли. Той сподели, че не са много българите, които пребивават в Аляска и по-специално в Анкоридж.
     На изпроводяк ми даде телефона на друг наш сънародник - Янко. Срещата ми с този човек беше крайно необичайна и вълнуваща. На първото ми позвъняване се включи секретар, на който оставих подробно съобщение кой съм и защо се обаждам. На второто се получи същото. След като загубих надежда да се свържа почти ме обхвана мъглата на съмнението, че човекът просто няма желание за контакт с непознати. Но реших да опитам за трети и последен път да позвъня от автогарата - на път за летището. И какво беше моето учудване, когато чух думите "Къде ходиш, бе човек"! /По късно разбрах, че още при първото ми позвъняване той беше открил хотела, в който бях отседнал и ме беше търсил там няколко пъти./ Тук може да вмъкна една полезна информация за всички, отправили се към Аляска - Т-мобил няма покритие на територията на щата.
     "Къде си? Чакай ме там, където си - след две-три минути съм при теб."
     Звучеше невероятно. Не познавах човека, а от думите му го почувствах толкова близък. "Как ще ви позная" - попитах. Отговорът бе "Ами как - на номера на колата пише Янко. Излез на тротоара и чакай!"
     Не бяха минали и две минути и той пристигна, метна багажа ми в багажника и потеглихме. Без да попита кой съм, за къде съм тръгнал, как съм го намерил. На моя въпрос къде отиваме той отговори с учудване: "Как къде? У дома! Ще хапнем, ще сръбнем, ще се видим!"
     Този човек от първата секунда ме бе приел като най-близък роднина. Едно невероятно и приятно усещане ме беше обхванало. Тук, в Аляска, на хиляди километри от родината.
     До полета ми оставаха осем часа. Време, което щях да запомня завинаги с неподправената човешка топлина, получена в дар от тези хора.
     На вратата ни посрещна Миро, който беше пристигнал преди година от Чикаго, където зимата, според него, е по-люта отколкото в Анкоридж. И наистина, въпреки ниските температури, въздухът тук беше някак си по-друг...
     Миро се оказа не само голям кулинар, но и голям риболовец. Беше приготвил уловената от самия него риба по няколко начина - кой от кой по-добър.
     От тях разбрах за прекрасните възможности за риболов, които дава Аляска през лятото.
     Оказва се, че третият ни сънародник също се казваше Янко. Той се върна от смяна /и тримата работят като таксиметрови шофьори/ и въпреки умората с готовност прие да ме откара по-късно на летището.
     Големият Янко имаше най-пъстрата емигрантска история, която съм срещал, беше пребродил всичките 50 щата на Америка и имаше близо 30 години откакто се беше установил в най-големия от тях. Личеше, че бяха хора на делото. Не обичаха да приказват много за себе си. При всяко споменаване на родината в очите и на тримата се прокрадваше онази тъга, която колкото и да се опитваме да прикрием, задушим или подтиснем, ни побеждава в крайна сметка.
     Да, те бяха тук само тялом. Душите им бяха далеч, далеч, там при семейства, близки, роднини и приятели. В онази страна, която носим навсякъде дълбоко в сърцата си, наречена Родина.
     Благодаря ви, скъпи сънародници, за приятните мигове, за топлината, с която ме обградихте там, в мразовита Аляска!

Васил ЦОНЧЕВ

Назад