Често мои приятели, пък и непознати хора, ме питат: "Какво те кара да пишеш?"
      Искат да разберат защо един човек, който цял ден боядисва апартаменти, който работи онова, за което е учил някога в строителен техникум в България, прекарал е живота си досега само във физическа работа, а и сега в Чикаго не се отказва от своя занаят, върши и нещо друго. Пише статии във вестниците, помага с каквото може в българските църкви, и изпитва удоволствие от извършеното. Вместо да седне на една добра почерпка или да отиде на отдих - на риболов ли, в някое казино ли, да гледа мач или кино, сяда и пише по теми, които го вълнуват. Макар и да знае, че с това си деяние и той няма да оправи света...
      Понякога и сам се питам - защо стана така?
      И се връщам в спомените си назад.
      Работил съм много в България и в чужбина - по големите български строежи някога в Близкия изток. Започнах със същото и в Чикаго. Но изведнъж ме споходи коварна болест и се стигна до там, че аз, емигрантът, бях на крачка от най-голямото нещастие за един човек - да срещне смъртта на чужда земя, сред непознат свят.
      Лекарите, при които отивах, поставяха различни диагнози, а физическото ми състояние ставаше все по-тревожно.
      Реших да се обърна към мои сънародници. Ние, каквито и да сме, се "усещаме, чувстваме" по-добре помежду си.
      И се срещнах с двама българи, които ми помогнаха в този фатален за мен час -
      Д-р Флеминг и Отец Валентин от църквата "Свети Иван Рилски - Чудотворец" в Чикаго.
      Отидох при нашия лекар Джордж Флеминг и той бе човекът, който ме посрещна не само със способностите си да връща здравето на хората, но и с вниманието, което човек трябва да оказва към човека. Бях чел във в-к "България 21 век" всичко, което той пишеше в полза на здравето на хората. Още без да го бях видял имах голямо доверие и уважение към него. Вярвах, че човек трябва да постъпва като него - да помага на хората винаги, с всичко каквото може. Защото много са лекарите, които лекуват и получават възнаграждение за умението си в своя кабинет. Но малко са тези, които като него пишат в изданията - още повече в такива вестници, които не дават хонорар за написаното. А той го правеше.
      Според мен истинският християнин трябва да върви по този път.
      И може би затова лечението, което получавах от неговите ръце действаше върху ми по-силно от същите лекове, които ми даваше друг.
      Твърде е възможно и да съм последвал инстинктивно примера му - искаше ми се и аз да помогна на хората, като използувам писменото слово, което стига до мнозина чрез вестника. И тъй като нямам неговата наука, а съм само един майстор, който може да боядисва във весели и драги за окото цветни нюанси, и тъй като досега в живота си съм разбрал, че за да имаш здраво тяло ти трябва да си със здрав дух, по примера на д-р Флеминг започнах да пиша за духа и вярата, което според мен е не по-малко важно за нашия свят.
      По времето, когато посещавах д-р Флеминг заради моите страдания на дихателните пътища, прочетох и негова статия, предупреждаваща за страшната болест рак на белия дроб. Пишеше, че от рак умират годишно над милион души. Стори ми се, че я е писал след като бе прегледал мен и го попитах:
      - Ама, чакай, Докторе, аз ще умирам ли от тези страдания, за които пишеш?
      Той замълча... След това ми отговори:
      - Ти не си легнал на смъртно легло, нали? Я се дръж! Няма да мислиш за болести! Това е моя работа. Аз отговарям!
      Е, тогава ме спечели завинаги! Засмях се през сълзи, защото положението ми по онова време не беше розово. И още го чувам, този Човечен Доктор:
      - Накъде ще вървим? Напред или назад?
      И рекох му тогава:
      - Напред, Докторе!
      Затова пиша.
      ***
      Другата ми среща с Човек в Чикаго, който промени живота ми, беше с Отец Валентин. От срещата ми с него датира моята любов към Вярата и Бога, към Христовото учение и Библията. Той ми даде вяра и преобрази моя дух. Той стои в редицата на светците, които се помнят - може да се помнят от милиони хора, но може да се помнят, и то е не по-малко важно, от неколцината, на които са показали правия път. Което той направи за мен.
      Защото човек може да яде и пие на трапеза с много хора и много да му е весело с добра компания, но трябва да открие в живота си и неколцина, които да го повдигнат, ако е паднал, да го научат, ако е бил неук, да му покажат истината, ако не я е познавал до тогава, да го хванат за ръчичка и го преведат през блатото, в което е попаднал и да му вдъхнат в душата вяра и кураж да се живее.
      Беше сравнително отдавна, когато в Чикаго имаше много по-малко българи и ние се познавахме почти на пръсти. Имах много лош спомен от една особа, която се беше появила в живота ми в лошо време и за лош мой късмет и бях много разстроен, когато забелязах, че е в Чикаго. Тогава и почувствах необходимостта да отида при Отеца, когото познавах бегло, и да му изповядам недобрите и не християнски чувства, които се бяха събудили в мен.
      Бяхме само двамата и тогава именно усетих, че този Човек не гледа формално на своите обязаности като наш, православен, пастир. Гласът му беше благ и умерен, но в същото време и твърд като закалена стомана, идваше направо от сърцето му и вярата, стаена в това негово голямо сърце.
      - Не, недей, недей, Самуиле! Не отмъщавай! Не давай грях да падне върху тебе! Дори мисълта за мъст е грешна! Ако можеш - помогни на грешника, който се е отнесъл зле с тебе, но ти не го наказвай! Осъждането и наказанието е дело на Бога. Не отмъщавай, дори и да си прав, дори и да можеш! Чети и множи Божието слово - с това ще помогнеш на хората и на доброто! С това ще громиш не едно зло, а цялото зло, което малко по-малко трябва да гоним от нас и от ближните си!
      И ми даде Библията.
      Послушах тогава съвета на Отеца.
      Започнах да чета Библията.
      Духът ми се закали.
      Прогоних болката, загнездила се и нараняваща непоносимо и душата и тялото ми...
      За месеци-година прочетох три пъти повече от всичко, което бях чел до тогава през живота си. Четях Новия завет, светците, словото на Христа!
      Започнах да разбирам колко е била гола и неука душата ми без Вярата, без мъдростта на вековете, която е изписана в Библията.
      Замислих се - колко много са хората около нас, които никога не са ни чели, ни слушали дори, за Истината, с която Бог е сътворил Света и която и днес е поругавана, пренебрегвана, недооценявана, забравена и неразбрана от мнозина.
      И започнах да пиша - да пренаписвам онова, което ми се струваше най-съществено в Библейските текстове и което беше най-близко до мен, изпитано в премеждията през живота ми, научено от мен през годините! В моя мил край - Родопите и по чужбина.
      Можете да си представите колко бе трудно за мен, един човек боравил малко с думите и мислите до това време, да изразя гладко и разбрано всичко, що напираше в мен и което го пишех на ръка, не на компютър. И то нямаше да се появи, ако не бях попаднал и на хора, които ми помагат със своята опитност да боравят със словото и в този век на сензации, на търговска надпревара да се продава и печелят пари по всякакъв начин, да се пише за престъпления и престъпници, за греховни страсти, за хазарт и насилие, да намират място и за пламъчето на спасението.
      Защото бездуховният свят е обречен.
      Затова започнах да пиша.
      А сега, останете със здраве, до следващия път... както завършваше Д-р Флеминг своите статии преди време, статии, които бяха толкова полезни и толкова ни липсват сега...

Назад