Получих препоръчано писмо от Утре.
Дълго разглеждах плика и датата на него. ”Не, това е някакава грешка” - си казах - „ не може да бъде, днес е 28 февруари, а на печата върху марката се открояваше дата 1 март.
Ако беше 1 април щях да разбера „съдържанието” на посланието но сега... погледнах за името на изпращача още веднъж, „Утре Завтрав Тумороув”...
Пощенският служител сякаш схвана недуомението ми и ей така, по свойски, ми подхвърли:
– Какво, нещо не е наред ли? - каза с наведена глава, поглеждайки ме над очилата си.
– Ами датата, някак си не ......
– Чакай, чакай, преди да си почнал да се оплакваш, не виждаш ли, че е само препоръчано, а не спешно, и е обикновенна поща, а не телеграма светкавица. Та ден, два забавяне или даже седмица е напълно нормално. От друга страна с тези съкращения....нямаме достатъчно хора да.....
– Не се оплаквам - казах малко рязко за да спра тази до болка позната тирада, - моят случай е малко по различен.....
– Ех, дочаках за тези 35 години работа в пощата някой да не се оплаква, и да иска да ми благодари за свършената работа - пак ме прекъсна той и продължи, – а то само ядосани и неблагодарни хора срещам през всичките години.
После смъкна очилата и отправи мек и смирен поглед към мен в очакване на моята благодарност. С голямо за мен съжаление трябваше да го разочаровам показвайки му плика.
– Както казах, моят случай е по различен, ето вижте сам. Кажете ми знаете ли някой, през вашите 35 години трудов стаж, да е получавал писмо от бъдещето. Ето погледнете името на подателя и датата и сам ще се убедите – и му подадох плика.
Не знам какъв ефект произведоха моите думи, но той остана като вкаменен в следващите няколко секунди, след което бързо се опомни и хвърли поглед сякаш търсеше подкрепление от двете си колежки стоящи срещу него. Те от любопитство следяха може би разговора от самото му начало и сега след като срещнаха безпомощния му поглед повдигнаха почти едновременно рамене, казвайки му по този начин, че му съчувстват, но не знаят как да му помогнат. Той въздъхна и бавно постави очилата си, вгледа се в мен с поглед, който сякаш казваше: „Ето, че икономическата криза и стреса в днешно време са започнали да дават своите резултати”… После бавно пое плика от мен и внимателно се взря в него, като археолог разучаващ древен египетски папирус.
– Не, не, това не може да бъде, това е някаква шега или просто вече ми е време да се пенсионирам! Не, не....– продължаваше да си говори нещо сам на себе си.
Двете му колежки, привлечени от професионално любопитство, стояха надвесени над рамото му и също от време на време повтаряха в хор: „Не може да бъде, не...”
– В нашата държава всичко може! – се провикна господина с побелялата глава зад мен и с това сякаш засили цялата опашка към стъклото, разделящо ни с пощенските служители.
– Бъдещето ли...Утре...получил...- някой нареждаше забързано и въодушевено.
Като се повдигна въпрос за бъдещето - настъпи пълна какафония, всеки говореше без да слуша никого...
– Какво, какво е получил,....защо, с какво право...как..
– Къде е това Бъдеще, искам и аз да получа....
– Инфаркт ли е получил, кой .....аха..
– Получил е увеличение на песията или какво...
– Не бе, получил е нещо от бъдещето, от бъдещето е получил нещо...
– Глупави хора, никой не е получил нищо от бъдещето, вие не разбрахте ли, че за нас бъдеще няма, нито светло, нито жълто, нито окичено с гербери....– провикна се над всички отново човекът с побелялата глава.
Настана тягосна тишина.....
Посегнах, взех си плика с моето Утре, моето Бъдеще, и побързах да изляза с него на чист въздух. Исках да отида някъде на спокойствие и да надникна в Утре, макар и да не бях абсолютно сигурен дали ще мога да понеса онова което е написано от Него. Добра или лоша вест ме очакваше в този плик? Ако е свързано само с мен, мен кучета ме яли, но ако е свързано с някой от близките и обичани от мен хора, ще мога ли да го понеса?
Реших да оставя плика неразпечатан, така щеше да бъде най-добре, както за мен така и за Утре. Нищо нямаше да се промени, пак щях да го очаквам и да му се надявам. Никой не е в състояние да узнае кога е онова негово Утре, което никога не ще посрещне. Онова Утре за което е чертал планове, прекроявал е надежди с лека усмивка на лицето или искрящ поглед на задоволство от полета на мечтите си. Именно Утре е била движещата сила тласкала човека напред, неговото упование в предстоящата ”жътва”, чиято сеитба е от Днес и многото Вчера, останали зад гърба му. Стремежът от разгадаване и ”поглеждане” в Утре е толкова стар, колкото и самото човечество. Къде ли не човек е търсил своето бъдеще, започвайки от звездите и свършвайки с утайката на дъното в чашата с кафе… И винаги е откривал своето Утре в Днес......
В геометрията три точки определят една единственна и неповторима равнина. От нашите Вчера, Днес и Утре се определя животът ни, единствен и неповторим.
Може би трябва да се отдадем на Днес докрай, та то всъщност е онова Утре, което не сме забелязали, че е дошло....Защото То винаги ще ти се изплъзгва и убягва, то е като да минеш под дъгата, колкото повече ти се приближаваш към нея толкова повече тя се отдалечава от теб....
И никаква песен, написана за Утре, не мога да се сетя, може би защото Утре…
“ Животът ще дойде по-хубав от песен, по хубав от пролетен ден!”
***
* Четем третата и последна част от „трилогията” на Вас Бор: „Вчера”, „Днес”, „Утре”. Не ни ли казва той, че всичко се събира в едно, всичко е като че... Днес?
