Когато Рена Цолакис завършва Атинската художествена академия
тя е била една от малкото художници, учила литография по онова време ,
още повече – и жена! Знаете колко тежка, но и благодатна е литогрлафията
като техника. Била е една от най-добрите в Академията, за което
спечелва Голямата награда - стипендия за обучение в чужбина.
И тя си
избира Париж. Че къде другаде може да срещне по-добри примери в
литографията от френския художник Толуз -Лотрек? През 1961 година е вече
в Париж, в прочутото „Екол де Бозарт”, в сграда от 17 век, която
приютява студентите художници и до днес, сграда от чиито ателиета са
излезли много знаменити художници.
Приведена над тежките камъни тя
изпълнява сама цялата процедура от шлайфане до подготовка за печат и
самото отпечатване, отстоява по мъжки , самата тя крехка и слаба, но
предана и посветена на музата си.
Рена не обича сякаш спомените и
живее с настоящето. И то с цялата енергия, присъща на творец, който не
познава ограничения и препятствия.
- Аз бях дете по време на войната
и свидетел на убийства всеки ден по улиците, където се разхождаха
немските войници. Затова децата от моето поколение бяхме пораснали
преждевременно.
От снимка от младите й години ме гледа едно
интелигентно непредсказуемо лице, с дълбоки черни очи, дъгообразна
извивка на веждите и магнетичен поглед, отправени сякаш в древното ,
откъдето идва и самата тя. Дребна на ръст , Рена сякаш не ходи, а се
движи с ролери – плавно и устремено. Трудно може да я следваш и аз
полагах цялото си усърдие да не я изгубя по улиците между Обелиска на
Бастилията и Площад Маре.
Освен
галериите на този площад се помещава и къщата на Виктор Юго. Така и не
остана време да хвърля поглед отвътре и да подишам въздуха, където е
писал „Парижката Света Богородица”.
Излизахме сутрин с Рена и се
прибирахме вечер, прекосявайки Сена и нейните мостове, грейнали
ослепително, приютили сякаш всичките звезди от небето, закичени щедро
на гирлянди по тях. Рена ми разказваше поредната си история, докато
пътувахме, а аз не спирах да питам-„познаваш ли този или онзи художник,
срещала ли си Пикасо?”
- Докато работех веднаж видях ателието да се
опразва изненадващо бързо. Огледах се и забелязах Салвадор Дали,
крачейки гордо с малко леопардче на каишка. „Защо се плашите – то е само
малко котенце” – уж изненадан ни успокояваше. „Малко, ама с големи
зъби” – си помислих...
Бързах да се приберем вечер, за да ми разказва
за картините си, за живота си. Стаята, в която спях бе като
антиквариат, където всяка вещ има история. Килим–донесен специално от
Египет преди 30 години, месингови тави-подноси -метър в диаметър, с
типичните си орнамети на Изтока. Как ги е пренасяла от Иран един Господ
знае.
Ето една история потопена в мистика и романтизъм, подобаващ а
на 60-те години в Париж. Приятелка на Рена я кани на изложба на известен
художник, с когото се познава. След откриването собственикът на
галерията, богат колекционер, предлага на художника и отбрани приятели
да продължат у тях на частно парти. Покрай приятелката си канят и нея.
Купонът тече. Младите момичета разговарят, подсмивайки се скришом на настойчивия поглед на мъжа отсреща.
- С вас седяхме на една маса на остров Крит и пиехме кафе- се изправи мъжът до нейната маса, гледайки я втренчено.
- Кога сме се срещали, та аз не Ви познавам – привидно спокойно отговаря тя.
-
Някога, в предишния си живот– се усмихва мъжът. – Обадете ми се, утре
ще ви очаквам– и той оставя телефона си на нейната маса, оттегляйки се.
-
Това беше един известен норвежки художник- ми каза моята приятелка. –
Беше толкова сигурен, че сте се срещали и даже знае от къде си, не е ли
странно, тук никой не те познава?
- Защо не, човек може да е имал предишен живот, да е познавал някого и след време да се срещнат и разпознаят отново.
- И ти му се обади, нали?
- Разбира се, че не! Аз бях омъжена и отговорна съпруга. Не можех да оставя човека, който ме обичаше.
- Как да намеря твои картини, да видя повече от твоето творчество, имаш ли уебсайт?
- Не, и не ми е нужен. Всичко е там – и тя посочи към етажерките.
Разгърнах луксозно оформено библиографско издание. Томове на Бодлер, Верлен. Под имената на поетите- Рена Цолакис–литографии”.
Каква
скромност, без претенции целия свят да узнае за нейните шедьоври, а
наистина държах нещо велико в ръцете си! В нейните литографии цветовете
се разливат с лекотата на пеперуда, която едва докосва цветовете, за да
не изтрие прашеца на крилата си. Преливащите плавно пастелни тонове от
розово до сиво зелено се разливат в лазурно синьо и земно жълтото,
рисувайки арки и ниши, чиито сводове крият въздишки , любов или гняв,
възторг или страх...
„Цветята на злото” . Два свята – този на Бодлер с
неговата поезия – опиум и екстаз. И литографиите на Рена – ангелски
лица на момичета, притаили поривите на демони. Разгръщах страниците ту
на Бодлер, ту на Верлен бавно, с вълнение като пред нещо свещено.
Желаех от цялата си душа: „Господи, искам да имам тази книга”! Помислих
си дали да не обещая нещо пред Дядо Коледа , за да се сбъдне желанието
ми. Майка ми казва, че не съм послушна, защото стоя много на
компютъра... Ето – Рена как може без компютър? Тя има такова богатство
от творчество – тези литографии. Защо и е уебсайт, когато те са там – в
световното богатство? Ако можех да имам поне една книга с нейните
литографии - обещавам един ден да стоя без компютър.
Ден ЧЕТВЪРТИ. Феминизъм и има ли почва в Париж?
Вечерта
се изкачихме до „О Пари”, което значи „Висок Париж”. Преди да се
шмугнем в топлото кафе, от където се носеха приканващи аромати на вкусни
подправки, обгърнахме с любовен поглед Париж, предвкусвайки раздялата.
На око се хвърляше Айфеловата кула , нали беше най- висока и
най-осветена. Не си спомням колко бяха лампичките, които я осветяват
през нощта, май около 30 хиляди, при всички случаи бяха хиляди. Париж от
високо,но не толкова, че да се загубва като малки пъзелчета, а с
усещане за огромно пространство, измерено с вековете. Колегите ме
викаха, вечерята беше сервирана. Докато разглеждах порцията си от риба,
мъчейки се да отгатна какъв вид е, към мен се запъти млада жена.
Представи се като Натали и веднага ме атакува.
- Нали тези фигури на твоите картини са от древно време? От Тракийската култура?
- Как разбра – изненадах се аз.
-
Ами рових се цяла нощ в компютъра за да открия нещо от историята на
България, научих за траките, за Орфей, нали картината се казва „Орфеев
танц”...
- Да, така е. Преди време ми попадна каталог за „Старата,
изгубена Европа”. Издаден в Ню Йорк, където се представиха археологични
находки и керамични фигурки, намерени по поречието на Дунав, в днешна
Румъния и България, 5 000 години преди Христа. Тогава по тези земи е
имало тракийска цивилизация, изчезнала отдавна, но оставила невероятни
произведения на изкуството и ритуали през неолита. Доказателства, че
наред с ежедневието на хората художествените занаяти, като злато и
керамика, са заемали съществена част от техния бит. Което съвсем не
говори за първобитен дух.
Никол притихна, а аз забравих за топлата
пъстърва. Впуснахме се в разсъждения защо и как точно са се декорирали
тези „фигурини”, за какво са служили и защо се е давало предимство на
жената. Никол ми разкри, че е радетел за правата на жената тук, в Париж,
да в Париж. Твърдеше, че желае да отвори очите и на останалите, които
според нея са потискани от мъжете и независимо, че и самите жени го
признават сякаш не намират сили да се борят. Тук, във Франция това
движение не е популярно, поне не толкова, колкото в Америка. Направило й
впечатление, че в Америка има толкова много феминистки организации,
създадени през 70-те, когато жената, особено жената-творец била
дискриминирана. Сега независимо, че жената уж има права наравно с мъжете
и е навсякъде, където е доказала своите качества, то тези организации
продължават да съществуват. Тук, в Америка жените искат да се чуе техния
глас, глас, който е по- силен в състраданието си и е за градивното,
глас, който ще се изправя винаги там, където има насилие. А дали в
България има дискриминация на жените?
Кина БЪГОВСКА
