България 21 век - новини от Чикаго, САЩ, България и света

През целия си съзнателен ученически живот грижливо съм избягвал да се мяркам пред очите на „математичката”,  камо ли да разговарям с нея!  Единственото, за което съм си говорил  с математиците -  този челен батальон  в преподавателските  екипи на  училищата , през които премина  трънестия ми  път  из  българската образователна нива, е на коя точно дата са поправителните ми изпити.

И ето сега, в Чикаго, свободен град в демократична страна, с голям кураж и доверие в системата, умерено спокоен, сядам на разговори с преподавателката по математика в училище „Джон Атанасов”  Василка Ангелова.

Ани Гогова. Би трябвало да е толкова далече от нас, тия дето не свирим нито на пиано, нито на виолина, нито на арфа, нито на тъпан и гайда,  и вероятно само полицейско-реферската свирка няма да ни се опъне...  Би трябвало, но не е. И ето, разговаряме с нея съвсем нормално, човешки, и аз даже всичко й разбирам, и даже нито веднаж не стана дума за ла-бемол или дивиртименто! Честна дума!

„M & D Gallery”: българска и американска арт-фиеста заедно!

Малко преди да паднат снеговете и Северният вятър  да пренесе до Чикаго,  през  хладните води на езерото Мичиган,  дъх на бели мечки от Аляска и Канада,  на „Кларк” авеню се подредиха новите редици от картини, пластики, бижута и хубави изделия на майсторите – „приложници”...

Какво още не съм видяла в Париж?

- Нищо не си видяла от Париж! Я тръгни да се разхождаш по улиците, ме форсира Рена, художничката, при която бях отседнала, сякаш да ме мотивира. Аз съм си мотивирана  достатъчно, но днес, в 5 часа,  трябва да съм в Галерия Кирон,  да прибираме и опаковаме картините. Да, шоуто свърши, за съжаление... И  – обратно в Чикаго.
Но сега все още е утро, хубаво, слънчево, все още съм в Париж и не е време за прощални слова.

Ден пети
„Благословеният монах”

Самолетът на ” О’Хеър” има закъснение  и докато чакам моите приятели от България се опитвам да изровя нещо от чантата си...  Изпадат билети  за музеи, изложби, сметки от ресторанти, билети от метрото, визитни картички, карти на Париж ... С една дума – всичко случило се през тази парижка седмица е документирано.  Жал ми е да се разделя все още с тези “документирани спомени “, които непрекъснато ме връщат към моите парижки случки и преживявания. 

Имало едно време в Чикаго едно малко момче на име Самуил, на което всички му викали „Сами”. Баща му и майка му, че и дядо му, в България били журналисти и затова Орлин Крумов, така се казвал баща му, като се преселили в Америка, започнал да издава вестник за българите, на български език, и било това преди 15 – 20 години, и нямало друг български вестник по онова време, и телевизията българска не стигала до „Новия свят”, та този вестник бил много важен и всички го чакали да бъде отпечатан и да го прочетат веднага.

Константин Коста най-напред сънува своите картини. В нощен час, когато Луната се разхожда бавно над къщите на дълбоко спящите му събратя той усеща  в тялото си събудена  от някакво тайнство енергия, става, отива пред  платното и уверено полага  върху него първия щрих... 

„M & D Gallery”, където българи и американци си правят и фиеста и изкуство заедно

Малко преди да паднат снеговете и Северният вятър  да пренесе до Чикаго,  през  хладните води на езерото Мичиган,  дъх на бели мечки от Аляска и Канада,  на „Кларк” Авеню се подредиха новите редици от картини, пластики, бижута и хубави изделия на майсторите – „приложници”...

Става дума за „M & D Gallery” и познатите вече нам галеристи  Михаил Сотиров и Деница Маневска, които разпалиха това българско артистично огнище сред  чикагския звезден космос от художествени галерии, театри, библиотеки, магазини, дискотеки  и музикални клубове.

Новото шоу бе лъснато и подредено в чест на особено тачения из Америка Ден на Благодарността и запътилите се вече към нас Рождественски и Новогодишни празници.

Ода за Парижкото кафе

ДЕН ШЕСТИ

Слънцето, моят приятел, беше огряло щедро цялата планета! В това число и Париж, и площада Сен Жармен. Булевардът  Сен Жармен с  видимо удоволствие  беше протегнал цялата си дължина  от две мили между двата моста на Сена - Понд де Сули  и Понд де Конкорд, показвайки  мода от 19-ти век.  Направо от неговото сърце се разпръскват във всички посоки малки улички,  като  артерии  на този изключително интелектуален кръстопът, където всеки камък , ако го докоснеш, ще ти заговори и разкаже история.  Накъдето и да тръгнеш има  спомен от писател , художник, революционер  или от красива жена с нейните екзотични тайни.

Кафенетата  са визитната картичка на Париж не само заради страстта на парижани да са в центъра на живота, който кипи около тях, а и защото те са като полога, в който се мътят и  раждат идеите , там се пишат и книгите.