В годините 1967 - 1972, когато все още живеех в Сан Франциско, работех в компанията „Сатърн Пасифик”, в отдела по мостови конструкции. В началото работата беше интересна, но след известно време ми стана ясно, че тук няма място за професионален растеж. Това бе еднa железопътно-транспортна компания, основана в далечните години при усвояването на Дивия Запад, чиито железни релси са били положени от бедни китайци и мексиканци. Като че най-впечатляващото за компанията бе, че нейните влакове са били често нападани от бандити, яхнали бързите си коне, а ограбванията на пътници и товари провокира създаването на много сценарии за прочутите уестърни...
Всеки ден, когато отивах в офиса и оглеждах моите колеги, ме обземаше чувство на страх да не би животът ми да протече изцяло в това сиво ежедневие и накрая, след години, да бъда изстискан и изхвърлен с една пенсия, колкото да преживявам. Те бяха облечени в бели ризи, вратовръзки и черни панталони с презрамки, а лицата им изглеждаха бледи под неоновата светлина. Седяха на своите бюра и работеха бавно, бих казал чакаха по скоро да мине деня, тъй като в тази стара компания всичко беше установено и почти никой не можеше да си загуби работата. Даже на някои от тях и бащите им бяха работили там, имаха всякакви осигуровки и платени болнични. На едната стена имаше голям часовник, който с всяко цъкане ми напомняше за безвъзвратно отлитащите минути на живота ми, от който не се чувствах задоволен. Често отивах до прозореца с изглед към красивия залив на Сан Франциско, платноходките, синьото небе, разстилащо се до безкрайност, представях си разбиващите се с грохот вълни и си мислех за вълнуващия се човешки океан. Животът кипеше навън, улиците бяха пълни с оживление, това бяха годините на протести срещу войната във Виетнам, хипитата говореха за обич и мир между хората и „правенето на любов” беше свободно. Те се обявяваха срещу установените норми на обществото, по които техните бащи бяха живели години наред.
През обедните почивки често ходех до кея на пристанището и седях там, гледайки чайките, и си припомнях песента на Том Джонс „Sitting at the dock of the bay, watching the time go away”. В такива моменти си мислех какво точно искам от живота и какво мога да направя за да го постигна. Всеки ден, когато работния ден приключваше, точно в 5 часа, тези бели ризи с вратовръзки се втурваха към асансьорите, блъскаха се пред изходите на зданието и се вливаха в задръстения трафик...
Още един ден беше завършил, същият както вчерашния, и щеше да се повтори на следващия ден.
Аз бях намерил малко утеха от това ежедневие, бях се сприятелил с един ирландец от фирмата. Той се казваше John McGuire и въпреки, че беше с около 20 години по стар, намерих много общ език с него. Беше висок и слаб, с младолико лице и побеляла коса, имаше и белези по лицето от сбивания по баровете на млади години. Като всеки ирландец обичаше да кърка, та с него отивахме до един бар на Geary street и се черпехме с Irish Bushmills и Guiness stout. Също като мене и той обичаше много поезията От него научих прекрасната поема за златотърсача Kerr Mc Gee в Аляска, който на смъртното си легло моли своя приятел да го изгори за да му се стоплят костите.
Спомням си и до ден днешен първия ден, когато пристигнахме в Сан Франциско с двама мои приятели - Кеш и Баги, и пред нас се ширна заливът, обвит със сребърен плащ под блестящите лъчи на слънцето, осеян с платноходки, волно подухвани от постоянния вятър, идващ от океана. В този ден си помислих, че това е раят на земята, където всички мои мечти ще бъдат осъществени. След като прекосихме моста на залива, понеже не знаехме накъде да хванем и имахме само няколко долара в джоба си, се отправихме към „Downtown” и си наехме стая в едно хотелче. В последствие разбрахме, че това е свърталище на проститутки и пимпове. Отидохме до един супермаркет, купихме си от най-евтините консерви и си похапнахме с голям апетит. По едно време Кеш почна да джавка като куче и да се смее, защото се оказа, че сме си похапнали кучешки консерви...
Мина време и полека-лека се приспособихме към тукашното темпо на живота. Често ходехме до „Haight Ashbury” street да слушаме Janis Joplin, Jimi Hendrix и други светила от онова време, седяхме на пода смесени с хипарите и пушехме трева заедно с тях. Друг път ходехме до „Jack London square” от страната на Oakland, и си допивахме в същата кръчма, където моят любим писател се е напивал до смърт и на стените все още можеше да се видят негови снимки. Като че чувах галопа на копитата на конете, теглещи неговата карета, препускаща по площада пред кръчмата.
Едно от любимите ми места беше „Telegraph street” в градчето Berkley, което се намираше от другата страна на залива, след Oakland, и беше известно с университета си. Но самата тази улица имаше голям чар, беше свърталище на хипарите, дори и полицаите бяха хипари и навсякъде ухаеше на марихуана. Поздравявахме се със знака за мир (вдигната ръка с два пръста) и като се срещнехме се питахме :” Хей, ман, ю гот а джоинт?”. Често, като ходех до Университета, влизах да слушам лекциите на индийския философ Кришнамурти. Те много ми допадаха и допринесоха за моето бъдещо мислене „Out of the Box”. С други думи - освободено мислене, извън ограниченията на стягащите норми на обществото. Той дори стигаше до много далече: според него даже и висшето образование те подготвя за специалист, но те ограничава от страна на творческото мислене! Че даже и любовта на родителите може да бъде егоистична, тъй като те искат чрез тебе и твоите успехи да осъществят някои техни непостигнати мечти. Говореше, че страхът е онова, от което трябва да се страхуваш най много, тъй като те възпира от решителни действия. По късно тази философия ми помогна много в живота, укрепи моя творческия дух и ми даде кураж в трудните моменти.
Искам да опиша една случка от 1972 г., която имаше трагична развръзка. Ние често се събирахме да играем билярд в един бар, който принадлежеше на един наш познат българин, седяхме до късно, пиехме „Dewars scotch” и си говорехме дълги приказки. С него бяхме приятели още от емигрантския лагер в Трайскирхен, и една вечер той ми се довери, че имат план с още двама българи да отвлекат самолет от Сан Франциско и да искат един милион долара откуп. Планът беше следният: двама отвличат самолета, а той ще чака в Канада на едно изоставено летище с малък частен самолет под наем. След като се плати откупа, двамата ще скочат от самолета с парашути над изоставеното летище, той ще ги вземе и заедно ще отлетят с частния самолет. Дръзка идея, която преди няколко месеца беше осъществена от един американски военен пилот на име Купър с 250,000 долара откуп, но се оказа след години, че той е загинал при скока над планините на Северна Америка.
И така двамата отвлякоха самолета, но при очакването да получат откупа бяха застреляни от агенти на ФБР, които се промъкнаха отдолу в самолета, когато беше приземен на летището. За жалост в престрелката загинаха и някои невинни пътници. Третият, собственикът на бара, беше заловен след няколко дни и осъден на доживотен затвор. Каква безмислена загуба на живот!
Така се случи, че скоро след това аз получих предложение за работа по проекта на тогавашния MGM Grand Hotel (сегашният „Bally’s) в Лас Вегас и заминах за Невада, натоварил целия си багаж на един стар Фолксваген. Това отвори една нова страница на силни преживявания в живота ми за следващите 38 години...
Илия Бежански
