Цената за признаването на българския суверенитет
По време на дипломатическото уреждане на Независимостта на България – обявена на 22 септември 1908 г. във Велико Търново – особено място заема проблемът за финансовите компенсации, които държавата ни се налага да изплати за своя сувернитет.
Според клаузите на Берлинския договор от 1878 г. Княжество България се задължава да участва в изплащането на държавните дългове на Турция, като за новата българска държава влиза в сила т. нар. “режим на капитулациите”. Той определя преференциален внос на европейските промишлени стоки, както и редица улеснения за чужденци и външни инвестиции, юридически режим, заемна политика и митнически тарифни условия, утвърдени от Турция по отношение на Великите сили, които стават задължителни и за българската страна. Компанията на Източните железници, собственост на австрийски и германски банки, също запазва своите права на територията на Княжеството.
След обявяването на Манифеста за Независимостта (на 22 септември 1908 г.), във Виена са удовлетворени, защото по същото време Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина или е изпълнена уговорката й с България за двойно нарушение на Берлинския договор. Но австрийската страна претендира за компенсации заради конфискуването на Източните железници на българска територия.
В България компанията на железниците обслужва линиите Свиленград – Белово и Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. На 6 септември 1908 г. започва стачка на служителите и линиите са поети от български персонал, а три дни по-късно по нареждане на правителството на Малинов те са обявени за българска собственост. Тук, освен правата на Турция, са засегнати и интересите на банките, вложили капиталите си в железниците.
В началото на преговорите между България и Турция през октомври 1909 г. от Цариград идва предложение за разискване на финансовите въпроси, касаещи българската Независимост. Турската страна претендира за огромна компенсация от 650 млн. златни франка, включваща и обезщетение от загубата на Източна Румелия, още от времето на Съединението през 1885 г. Акционерите на Източните железници също искат компенсация в размер на 145 млн. франка.
Актът на Независимостта пряко засяга гарантираните от Берлинския договор интереси на Великите сили като кредитори на Турция. Затова Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария поддържат официална позиция за финансово компенсиране на Османската империя за провъзгласяването на българската Независимост.Според английските оценки страната ни дължи на Турция, и респективно на западните банки, общо 429 млн. франка. България не разполага с такава сума в наличност. Затова Великите сили “услужливо” предлагат кредити при твърде неизгодни за българската страна условия. Френската банк дьо Пари, например, е готова да ни отпусне краткосрочен заем от 7 млн. франка за 3 месеца, който да подпомогне първоначалното покриване на приписания на България дълг. Същевременно се водят и тайни преговори с Франция за отпускане на цялата сума по дълга, който да бъде поставен под управлението на международна финансова комисия. Срещу това България се задължава да заложи държавните приходи от мита. Лондонската банкова къща Baring&Co също ни предлага заем при условия, сходни на френските.
Българският финансов министър Иван Салабашев е категорично против подобни неизгодни споразумения. Правителството в София решава да опита двустранно уреждане на спора директно с Турция. На 20 октомври 1908 г. кабинетът Малинов декларира готовност за обезщетение, което според турската страна трябва да е в размер на 600 млн. лева. Според българското финансово министерство Независимостта възлиза на не повече от 57.5 млн. лева, включително и компенсацията за Източните железници. Поради големите финансовите несъгласия преговорите се затягат дотолкова, че българската и турската страна започват да говорят за военно разрешаване на спора.
За да защити каузата на Независимостта, правителството на Малинов предприема решителна стъпка. На 16 януари 1909 г. България отправя ултимативна нота до Великите сили, с която изисква тяхната незабавна намеса в уреждането на спорните въпроси с Турция. В противен случай България има намерение да предприеме радикални мерки.
В отговор на българския апел се намесва Русия и на 3 март 1909 г. в Санкт Петербург е подписан предварителен Руско-турски протокол, който определя финансовата рамка за признаването на българската Независимост. Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, а Русия опрощава 125 млн. лева от контрибуцията, която султанатът дължи от времето на Руско-турската война (1877-1878 г.) От тази сума 40 млн. лева са за т. нар. източнорумелийски данък, други 42 млн. лева представляват компенсация за Източните железници, а с 43 млн. лева българската страна покрива загубите за турските държавни имоти, оставащи на територията на страната ни.
Така на 6 април 1909 г., в присъствието на посланиците на Англия, Франция и Русия, в Цариград е подписван историческият Българо-турски протокол, с който Турция официално признава Независимостта на България.
Същият ден в Санкт Петербург е сключено и руско-българско финансово споразумение. С него Русия предоставя на България заем в размер на 82 млн. лева за срок от 75 години и с лихва 4,75%, чиято първа вноска следва да се направи на 1 октомври 1909 г.
Русия така и не получава цялата сума, уговорена в документа. България покрива вноските само в периода 1910-1912 г. - до началото на Балканските войни. Години след Октомврийската революция от 1917 г. съветското правителство опрощава неизплатената част от руския имперски заем към България.
