На 6 април 1909 г. България е призната официално за суверенна държава
Независимостта е естественият завършек на борбата на много поколения българи за обособяване и утвърждаване на самостоятелна българска държава. 30 години след Освобождението, през 1908 г. българското общество е готово да се обедини около каузата на Независимостта, въпреки очакваните трудности по пътя на реализирането й. Първата стъпка е направена през 1885 г. с акта на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Крайният успех на начинанието вдъхновява българския политически елит да продължи усилията до постигането на пълен суверенитет за българската национална държава.
Важен мотив за неговото провъзгласяване е международното положение на страната по това време. В началото на ХХ век България е единствената държава в Европа, поставена във васална зависимост. Практически статутът на васалитет от Османската империя ограничава политическата самостоятелност и допуска намеса във вътрешните работи на България. Държавата ни няма право на свои дипломатически представителства, а българските правителства не могат да сключват договори, заеми и конвенции без посредничеството на Турция.
Например, след победата ни в Сръбско-българската война от 1886 г., с която отстояваме с оръжие акта на Съединението, Букурещкият мирен договор е подписан от българската страна, но документът официално влиза в сила едва след подписа на специалния представител на султана.
Сериозни са и икономическите последици. Неравноправните икономически договори, сключени от Османската империя в полза на европейските държави, които ограничават правото й да налага високи мита на вносните промишлени стоки, важат и за зависимото българско Княжество. Допълнителна тежест са и данъците в размер на близо 3 млн. лв. годишно, които плащаме на Турция.
Великите сили имат също привилегирован юридически статут на българска територия. Например, ако техен гражданин извърши престъпление (в т.ч. убийство) у нас, той не може да бъде съден от български съд. Единствената възможна мярка в този случай е екстрадиране на престъпника в съответната западна държава. Или България до 1908 г. е фактически самостоятелна, но юридически зависима страна.Все пак въпреки васалните отношения с Турция и наложените ограничения, за първите 30 години държавност България преживява истински стопански и културен подем. Все по-често влиятелни български индустриалци настояват за премахването на неравностойното положение и за държавна протекция на промишленото производство, както е в другите европейски страни по това време.
На практика младата българска държава отдавна е надхвърлила в развитието си наложените с Берлинския договор от 1878 г. ограничения. Веднъж клаузите му са нарушени от българската страна при извършването на Съединението през 1885 г. Затова нашите правителства възприемат тактиката на изчакване на благоприятна ситуация в международен план за обявяването на Независимостта. Есента на 1908 г. се оказва подходящият за целта момент. 7 месеца по-късно кабинетът на Александър Малинов успява да доведе начинанието до успешен дипломатически край. На 6 април 1909 г. е подписван е Българо-турски протокол за официалното признаване на независима България.
Ключов момент по пътя към утвърждаването на суверенитета е създаването на самостоятелна и силна българска армия. В началото на XX век армията вече е силен фактор в българския политически живот. По традиция тя се възприема като символ на държавността и извор на национално самочувствие. Военните все по-настойчиво изискват полагащото им се място при вземането на политически решения, особено по въпросите на националното обединение.
Решаващ фактор в дипломатическата битка за признаването на Независимостта се оказва и личността на българския монарх. Фердинанд І често е определян като най-честолюбивия владетел в новата българска история. Сред политическите му амбиции се изтъква ясният стремеж за получаване на равнопоставено място сред коронованите му европейски роднини.
През 1908 г. Фердинанд вече 21 години е български княз. Исторически факт е, че той е единственият владетел на Третото българско царство, не само избран за такъв от Велико народно събрание (на 25 юни 1887 г.), но и провъзгласен за “цар” в старата столица Велико Търново (на 22 септември 1908 г.) Или всички церемонии са извършени в унисон с изискванията на Търновската конституция и нейните основополагащи за българската държавност принципи.
Любопитно е да се знае, че Фердинанд І никога не посещава Цариград като васал на султана. Едва в началото на 1910 г. – почти година след признаването на Независимостта – българският цар гостува в турската столица и е посрещнат с всички почести, вече като суверенен владетел.
Новата Конституцията на царство България, известна още като “Сребърната конституция”, приета през юни 1911 г. от V Велико народно събрание. Прави се цялостна редакция на Търновската конституция, в съответствие с променения международно-правен статут на България след обявяването на Независимостта. Навсякъде думите “княжество” и “княз” са заменени с “царство” и “цар”. Освен редакционни, поправките са и по същество. Според документа българският монарх разширява пълномощията си и заедно с правителството получава правото да сключва международни договори, без да уведомява за това Народното събрание. Мандатът на българския парламент става 4-годишен. Създават се и две нови стопански министерства.
С промените в Коституцията България окончателно се утвърждава като пълноправен субект в международните отношения и фактор в европейската политика.
Материалите са предоставени от APRAagency
