Аз имах просто една история, която исках да разкажа, и в това ми помогна моята цигулка

След два полуфинала и един грандиозен финал в Олимпийския комплекс на Москва завърши 54-то издание на Песенния конкурс „Евровизия 2009”. Стартирал в далечната 1956 година в Лугано – Швейцария, този музикален фестивал дълго време беше заклеймяван като „лошо западно влияние” и само допреди двадесетина години не можеше и да се помисли, че някога кракът му ще стъпи в Русия. Дълго време, също,  от Източна Европа там се подвизаваше само Югославия, която принципно стоеше настрана от всяка доминация на СССР и особено от Варшавския пакт /както по-късно и от НАТО/. След 1990 година фестивалът стана наистина Европейски, а от 2001 насам вече се печели и от представителите на Латвия, Украйна, Сърбия и Русия.

От 20 до 25 хиляди зрители дневно, 2 500 журналисти, 1 000 полицаи в „Олимпийски” и още хиляди по московските улици, заедно с милиони момиченца и момченца, чичковци, деденца и лелички, дами и господа, както и леди и джентълмени пред телевизионните екрани, бяха обкръжението на музикалните екипи от 42 страни, 25 от тях стигнали финал. Шеф на съдиите беше българският арменец от Варна, също емигрант, но в Русия и околностите й, където е „народен артист” на „неприлично голямо число от бившите съветски републики” /според един руски телевизионен водещ/ - Филип Бедросович Киркоров. Внезапно по едно време той се отказа от реферската пищкялка, сложи си каубойска шапка и стана водещ по Първи канал на Московската телевизия. Първи дадоха своя глас астронавтите от Международната космическа станция...

Поначало всички капацитети бяха решили, че такива, и точно този,  конкурси са непрендсказуми. Но когато младият белоруски емигрант в Норвегия Александър Рибак стигна върха със своята песничка за първата си любов, народът ахна от изненада: старите хазартни хиени – букмейкърите бяха разгадали неразгадаемото за капацитетите и го бяха оценили по своете марки за 2.1, като примерно, гръцкият екип имаше 8, Азърбейджан 13, а тези от към края по 125 и повече...

Момчето на 22 години постави и абсолютен рекорд на конкурса. По 12-балната система – най-голямото количество точки, които можеше да се получат като обобщена цифра при гласуващите от дадена страна, Саша получаваше  387 точки – повече от втория и третия екип в класирането - Йоханна от Исландия и Айсел и Араш от Азърбейджан.

Със своето изпълнение момчето с цигулката върна вярата, че в днешния изтъкан от рекламна шумотевица свят истинското изкуство и дарование не са затрупани, а прозират и се оценяват.

- Не мисля, че съм звезда – каза победителят, както би казал всеки перфектно школуван музикант, който дълбоко, а не повърхностно, познава своето изкуство. – И сега считам, че не съм точно аз най-добрият на конкурса. Аз имах просто една история, която исках да разкажа, и в това ми помогна много моята цигулка.

Роден в Минск, Белорусия, Александър Рибак имигрира с родителите си,музиканти, в Несоден – риболовният център на Норвегия. Бащата Игор свири на цигулка, композира, дирижира, има своя музикална школа в Норвегия и там учи сина, преди Саша да завърши Норвежката консерватория. Учи го така, както и неговата майка - да свири по няколко часа дневно на цигулка, за което й е много благодарен. Без съмнение сега и първият сред първите на Московския песенен фестивал е благодарен на своя баща и учител.

А къде и как отсега нататък?

- Отсега?  Нищо не се е променило – казва Игор Рибак. – Докато Бог е милостив към сина ми, води го и му помага, нищо няма да сменяме от досегашния ни живот и работа. А ние сме го възпитали така, че да е колкото се може повече полезен  и добър с хората. Мисля – в това е щастието.

Шампионът – имигрант...

Музикантът, който спечели „Евро 2009”  и домакинството на „Евровизия 2010” за Норвегия, се оказа дете на белоруски емигранти, преселили се в Страната на викингите, когато малкият Саша е бил само на 4 години.  В поведението му няма нищо от съвременната звездомания и агресивност, обсебила много файтъри на шоу-бизнеса. Напротив – Александър Рибак говори преди всичко  за своята сантиментална първа любов. За нея е написал своята шампионска песен.

Може би за всеки човек, сменил родното си място с нова страна, ще бъде интересно да разбере как е възможно другаде да стигнеш толкова напред, че да си по-добър от безбройните си съвременици, родили се и израстнали от своите корени на своята земя.

Ето част от едно интервю, в което победителят, отговаряйки на белоруските журналистите,  сам пита:

- Моля ви, кажете ми как е за белорусите това, че аз сега съм норвежец?

- Много белоруси те подкрепят!

- Благодяря им за това. Страхувах се, че ще им е неприятно. И  че е много лошо, че аз говоря лошо езика на моите родители...

- Разкажете ни за твоята песен...

- Думите са за моята първа любов. И всичко е истина. Историята за първото момиче, което обичах. Случи се  преди 6 години и продължи година. Но аз не съм забравил нищо и сега написах тази песен. За това, че я обичах. Но от друга страна това е и любов към щастието от тази приказка, която ми се случи. И която никога вече няма да ми се случи...

- А как те възприемат и как се чувствуваш като норвежец в Норвегия?

- Няма никакво значение какъв си по народност. Всички усещаме как ни  обичат хората, с които общуваме, и се радваме да сме им  полезни с това, което правим. Никой не изтъква, че е еди какъв си и не се гордее или срамуза, че не е като останалите. Мисля, че е по-достойно да покажеш доброто, което носиш със себе си от твоята родина, а не да се правиш на един от тях, какъвто не си.

- Истина ли е, че вече си успял да поработиш с музикантите от легендарната група  „A-ha”?

- Запознахме се случайно. На един  от техните концерти им трябваше цигулар и аз бях единственият човек, който е пипал цигулка на пет километра наоколо. После с тях даже участвувах и в един филм.

А ето какво казва и Наталия – майката на Александър Рибак:

- Мисля, че беше през 1993 г. Александър беше на 5 години, моят мъж Игор свиреше от доста време в Минския камерен оркестър, аз работех в телевизията като музикален редактор. Времената бяха доста сложни. Всичко се беше юрнало да прави търговия и събира капитал по всякакъв начин, а ние бяхме хора много далече от всякъкъв капитализъм. Затова и при първата работа, която ни предложиха, ние се изнесохме в Норвегия. Тук беше много по-спокойно. Веднага си намерих работа като пианистка и органистка, Игор започна в оперния оркестър на Осло. Той е и цигулар и диригент на оркестър и преподава в една от най-добрите музикални школи на Норвегия.

- Самата вие за какъв смятате сина си – норвежец или беларус?

- Той е преди всичко музикант. С норвежки паспорт. И с белоруски корени. От тях не може да се отърве по никакъв начин. Неговият темперамент и музикалност също са белоруски. Той и пее на белоруски, макар и да не знае много добре родния си език. В къщи ние говорим на руски. Той започна училище в Норвегия и моментално се справи с този труден език. Но по принцип тук никой не се замисля за това къде си роден и откъде си дошъл. Човек  се оценява по това как работи, какво е сърцето му и как се държи сред хората. И ако заслужаваш – всички те премат като свой.

Специален блок на www.bulgaria21.com