Първолета Маджарска – стихове

С лице от суха, излиняла светлина
ме гледа мама,
с ръце – молитвено прекръстени,
пред олтара на залеза.
Сама остана –
татко си отиде с гайдата,
поканен да посвири на звездната трапеза.
Притихва често тя
пред необята на небесната икона,
приказва си с луната и звездите
и те единствено молитвите й тихи чуват.
Залезът прогори очите й –
чете само главните букви на живота
и чува единствено децата си.
Ръцете й са корени, в прегръдка впити,
със сетни сили, като за последно.
Самотна светлина струи около мама.
Прилича на притихнала сред спомени
мадона.
И всяка вечер спира пред небесната икона
и дълго търси татко сред звездите…

***

Мама не дочака пролетта.
Тишината бяла я отнесе.
Вън ледът рисуваше цветя.
Над стъклото облак се надвеси.

Мартеничка аз й подарих,
на ръката бледа я завързах.
Към стената тя погледна тихо
и към татко сякаш се забърза.

Щом капакът тежко се затвори
и я скриха с черга от цветя,
тъмнината пусна своя корен…
Мама не дочака пролетта.

***

Едно дете стъпва на пръсти,
за да не събуди вълните….
Сложи пръст на устните на вятъра
и той се скри в раковина.
С ризка от роса и нозе от слънце
то се завъртя в танца на чайките…

Ще повярват ли вълните, че е птица
или ще шепнат завистливо:
каква щастлива песъчинка…


Първолета МаджарскаАвтор: Първолета Маджарска

 

You may also like...

1 Response

  1. Розалия Александрова says:

    Ефирната белота на стиха ти, Първолета, е в пълен резонанс с новите блестящи от сила и красота енергии на времето. Усещаш ги и ги носиш като бяло знаме, изпрано от надеждите на едно поколение. Смисъл и ек от безкрая! Бъди, приятелко!