МОЯТ ПРЕКРАСЕН ДИНО

Автор: Весела Люцканова

Той ме избра.

И може би това бе единственият негов избор в краткия му петнайсетгодишен живот.

От мига, в който близна страната ми на пазара за животни, където дъщеря ми насила ме заведе и аз не поглеждах ни наляво ни надясно, а изведнъж стреснато се обърнах към момчето и момичето, които държаха него и сестричката му, красиви, черно бели с блестяща козина бебета кокери. Приличаха си като близначета и ме гледаха и двамата, и аз попитах момчето, кое ме близна и то се засмя и вдигна по-високо кученцето, което държеше.

Дино.

И името му бе ласкаво като близването.

И е момче? Моля ви, не го продавайте! Ние вкъщи сме трима, трябва и тримата да го обичаме, дайте ни телефон и адреса си, ще дойдем с мъжа ми, ако и той го хареса…

Само че неговата реакция ме попари.

– И двете? Да забравите толкова бързо Мони? Та той беше вашата кралска стража, най-храбрият сиамец, който съм виждал! – и нарече и двете ни  предателки.

Дъщеря ни не се предаде и забрави да се обиди. С най-топлия си глас му припомни, че сме си изплакали очите по Мони, а аз може и да се поболея от мъка и той ме погледна, видя болката в очите ми и отстъпи.

– Ако го харесам – добре! – и пожела да бъде сам, само че дъщеря ни отново не се предаде и се настани до него на първата седалка в колата.

А аз застанах в очакване на балкона. Колко време съм чакала не помня, но зная, че неистово копнеех да прегърна това малко съкровище, спечелило сърцето ми от пръв поглед. И когато забелязах колата още в началото на улицата, изтичах по стълбите, изплашена, че се връщат само двамата.  Дъщеря ни слезе първа, като ме видя вдигна високо Дино, а аз щастливо се засмях след толкова дни и нощи на сълзи.

Той се гушна доверчиво в мене. И целият трепереше. Влезе с мен в новия си дом. Опитах да го пусна на пода, но той задраска жалостиво по панталона ми, за да го взема отново. Часове го държах в ръцете си, не се успокояваше, а само по-силно се притискаше до мен. През нощта спахме заедно.

– Лошо го свикваш – с упрек каза мъжът ми, макар че Дино се бе настанил от към моята страна в голямото брачно легло.

– Не виждаш ли, че е изплашено. Отделено от майка си, от дома си, от хората които познава… А ти не ревнувай! – засмях се.

– Е, вече си е намерил друга майка – той се засмя едва сутринта, докато гледаше с каква любов му приготвям закуската. – И не ревнувам…

Четири дни Дино не пролая нито при позвъняване на вратата, нито при влизането на непознати, нито при среща с други животни, докато го разхождах извън дома ни.

Взели сме си глухонямо кученце, но и такова ще си го обичаме – казах с усмивка. – А и кой знае може още да не се е отпуснало.

И на петия ден при позвъняване на входа за първи път се разнесе неговия мощен лай, а ние се стъписахме, загледани в него. Той чакаше вече до вратата и ни поглеждаше с недоумение защо още не отваряме. Тръгна след мен, за да посрещне и той госта. Подуши го и се успокои. Беше наш добър приятел. И легна в краката ми, притиснал се плътно в тях. Не така се отнасяше с другите, които не харесваше или може би смяташе, че те не ни харесват. Лаеше ги без да спре до самото им тръгване. Но нито веднъж не сгреши в преценките си, убедих се във времето. Защо не се вслушах веднага в интуицията му? Ако й се бях доверила, щях да си спестя доста предателства и удари в гърба. Та нали народната мъдрост гласи: „Боже, пази ме от приятелите ми…“ Дино ми помагаше, но аз не го разбирах. И винаги изборът беше мой, да сгреша, кога да го изведа, с какво да го храня, кога, а той чакаше търпеливо и разходките си, и закуските, и вечерите си. И растеше, ставаше все по-красив и все по-любвеобилен. Заобиколил ни и тримата с любов и преданост.

– Но ти си винаги предпочетената – казваше мъжът ми, а дъщеря ни допълваше:

– Тя е неговият господар! Избра си я между толкова много хора още там! Още невръстен…

Той ни даваше цялата си любов, цялата си преданост. Когато се връщахме от работа, подскачаше от щастие, а сърчицето му тупаше забързано от радост и аз го усещах в дланта си и му обещавах, че няма да се разделяме освен когато сме на работа и той се успокояваше, смееше се, дори понякога пееше. Тичаше на воля, когато се разхождахме из парка, но ни държеше винаги под око и все се завръщаше при нас и отново хукваше на воля, изчезваше сред тревите, само ушите му се мятаха при всеки подскок и отново се връщаше, слагахме нашийника му и бавно и уморено се прибирахме, а той лягаше на фотьойла зад гърба ми, изгаряше ме с топлината си и така аз написах най-добрите си неща, изпълнена изцяло с обичта му. Беше като най-малкото ни дете и като най-малкото получаваше най-много ласки. Но веднъж се наложи да заминем без него за повече от двайсетина дни. И когато се върнахме в очите му открихме обидата, че сме го изоставили, приседнал в краката на дъщеря ни ни гледаше със съмнение и отдалече, и  не пристъпваше към нас. Трябваше му доста време, за да върне доверието си и да бъде предишния Дино с безрезервната си обич, отново да спи в голямото брачно легло зад гърба ми, отново да лежи на фотьойла, докато пишех, отново да започне да се смее и понякога дори да пее. Говорих му, галех го, обещавах му, че никога повече няма да го изоставя и той като че ли ме разбра, посрещаше ни щастлив и с пърхащо от радост сърце, което аз улавях в дланта си и успокоявах ударите му.

Бяха щастливи дни и нощи, бяха щастливи години! И в тях дори Дино се влюби. В Дарла, по-дребничка, черна и бяла и тя, промазана. Всяка сутрин и всяка вечер се срещахме на кучешката алея, така наричахме „Черни връх“ от хотел Хемус до Лозенската градина. Когато двамата се видеха, тичаха един към друг, Дино облизваше цялата й главица, тя отвръщаше на ласките му и с мъка ги разделяхме, за да продължим разходките си. Кой казва, че кучето гони всяка разгонена кучка? Те бяха живото опровержение,   бяха се избрали и двамата, и чакахме вече подходящия момент, когато Корнелия, собственицата на Дарла, щеше да я доведе в дома ни. И той дойде. Дино усети, че любимата му е готова, инстинктът е голяма работа, накрая дори ние се изплашихме, аз звънях на неговия лекар, Корнелия на нейния, защото не знаехме как е при кучетата, те ни се смяха и двамата, просто галете ги по главичките, скоро ще се отлепят едно от друго и след два дни за по-сигурно нека да повторят, а и Дино, и Дарла също изглеждаха поизплашени. И когато се отделиха един от друг, ласките им продължиха, докато Корнелия и Дарла си тръгнаха и едва тогава Дино легна да отдъхне. Вторият път беше по-лесно и за нас. А след два месеца се родиха шест прекрасни кокерчета, три женски промазани, и три точно като него контрастно черно-бели мъжки. Аз веднага си избрах едното, пълно копие на Дино, което ни се полагаше, но то така и не влезе вкъщи, дадохме го, за да ни остане Дино единствен.

Бяха щастливи години! Много, много щастливи!

Докато мъжът ми се разболя и влезе в болница, от която вече не се върна. Дино го търсеше из стаите, душеше възглавницата му, стола, на който бе седял, дрехите му, които още не бях раздала и ме поглеждаше с питащ поглед, все плътно до мен, за да не би да изчезна и аз така изведнъж, така   ненадейно, дори без сбогуване. Когато плачех и му казвах, че повече няма да се върне, той облизваше сълзите ми, цялото ми лице, ръцете ми и още по-плътно се притискаше до мен във фотьойла или на дивана, където вече спяхме с него. Беше му тясно, но не ме изоставяше. Знаеше, че имам нужда от него, че болката ми е голяма и се опитваше да ме утеши, не почваше да се храни преди да види, че и аз посягам към храната, не заспиваше преди да се убеди, че и аз съм заспала, а в безсънието ми премяташе лапа около врата ми и опираше влажния си нос в косите ми. Той ме спасяваше всеки ден, всяка нощ, всеки миг и сякаш ми казваше: „Не си сама! Не си сама! Аз съм до теб и винаги ще бъда!“

Винаги? Каква лъжовна дума! Та нали всички сме временно на този свят?

————————————————————-

Повече не мога да пиша за него! Сърцето ми още кърви…

 

—————

veselaАвтор: Весела Люцканова

 

You may also like...