ДУПКА В ТАРАБАТА

разказ от Людмил Попов

Ще ви опиша една картина от детството си, която винаги се явява на екрана на спомена ми, колчем се спомене за Созопол или за Жоро Гърка. За Созопол знаете много, а за Жоро Гърка ще научите сега. Тази картина се яви и нарисува във възрастта ми на голямо дете или на юноша – младша възраст, както се наричат такива младежи-деца в спортните игри и състезания. Сега вече, доста време след онези години, наричат младежите на тези години от 14 до 18 тенджери и тенджерки или нещо малко по-завъртяно, но аз тогава не знаех, че съм тенджер или нещо така по-завъртяно, а се имах още за дете – не знаех нищо, всъщност както е и сега, но тогава знаех, че не знаех, а сега си въобразявам, че знам нещо, т.е. и това не знам, което знаех по-рано.

Созопол - България

Ех, да му се не види и картината – ясна и просторна, шарена и свежа, както я виждах тогава като дете, възторжен от чистото, преливащо от сини и зелени дълбочини и талази море – широко и безкрайно. На плажа – тук-таме човек, никакви къщи до пясъка – само църквата се подава от скупчените в църковната градина дървета и храсти. По-отгоре над скалите, които се къпят в единия си край в люлеещата се от гальовния бриз лагуна, а нататък скалната снага се катери и вие из пясъка на ската, височко над широкия залив се кипри и блести от морската и небесната светлина бялата училищна сграда, в която бяхме настанени да спим и да се занимаваме, ние учениците – малки и по-големшки момчурляци. Бяхме само точно такива – момчурляци, музиканти от пловдивските училища – от Музикалното и от духовите оркестри, и разни ансамбли, каквито имаше тогава във всяко училище. Момиченца и девойчици нямаше – тогава в духовите оркестри нямаше такъв обичай да се приемат момичета, а и лагерите на по-големите гимназисти не бяха смесени, та да не се поощряват естествените младежки стремежи в посока по-напред и по-надълбоко. Редът беше строг, въпреки че можеше да се каже, че това беше един артистичен свят, тогава това не беше причина за разпуснатост и разни свинщини. Някои, даже повечето момчета, бяха вече изградени музиканти, майстори на инструментите си, грамотни, със солидни музикални знания, умения и развит талант. Мнозина впоследствие станаха големи музиканти, участници в известни оркестри, например споменатият по-горе и герой на този разказ Жоро Гърка след ученичеството си стана бас китарист последователно в съставите на Лили Иванова, на Емил Димитров и на Еди Казасян и Леа Иванова с които работи и обиколи доста свят.

Зелено-модрата картинка включваше малките музиканти, пръснати по скалите под училището след закуска и преди вечеря, да се упражняват всеки по своя урок, който му се изискваше от съответния музикален ръководител. Аз току що бях получил една стара флигорна от бай Петко Ненков – прочут тогава симфоничен перкусионист, т. е майстор на ударни инструменти и ръководител на духов оркестър, какъвто беше и нашият на Трето единно училище. По-рано не се казваше на такъв музикант – перкусионист, сега дойде това чудо с гръцки  произход – чукам, почукване; казвам го да не помисли някой, че става въпрос за човек “перко”, какъвто малко беше и бай Петко, “вечна му памят!”. За да направиш един оркестър от деца и младежи такъв, че да достигне до национален първенец на духовите оркестри, се изискваше здрава ръка, непреклонна воля и респектиращ бастун, с какъвто той ходеше неизменно въоръжен, та никой не смееше да върви против волята му или да не си научи отлично партията. И залягах аз здраво по скалите или в някоя стая да се упражнявам, защото от духовите инструменти флигорната или тромпетът е най-трудният. При него звукообразуването става с устните в една чашка – мундщук, която няма никакви трептящи свойства, както например при кларинета или при обоя една тръстикова пластинка, наречена платък. Между другото такова, като при тромпета е и звукообразуването при последния, прочут вече и най-нахален инструмент, по-скоро свирка за футболна шумотевица – вувузела. Дойде завчера при мен един младеж с вувузел и аз любопитен го помолих да посвири, т.е. да го надуе. Със зор той изкара един дебел и неравен звук, който не можеше да се нарече тон, както звучаха и хилядите вувузели по стадионите на световното първенство в ЮАР. “Дай да го видя, кое прави звука” – и гледам в тръбата няма никаква пластинка или платък или нещо трептящо. Няма и специален мундщук, та трябва да духаш направо в тесния край на дългата тръба, завършваща с уширение. Направих си устните, като при тромпета, на който свирех по-рано и духнах с вувузелско вдъхновение. За учудване на околните се получи един съвсем друг тон, чист и ясен, съвсем различен от този, който чухме от младежа. Я-я-я! …учуди се той, а и аз донякъде. Просто си свирех като на тромпета, с разнообразие от високи и  ниски тонове, но без клапи за широк диапазон. Затова беше тази безобразна какофония (злозвучие – гр.) по стадионите – просто надувачите нямат нужното умение да извлекат музикални звуци.

И така надувах си по цял ден флигорната, защото с нас беше и бай Петко с бастуна, нищо че бях малко сърдит, задето не получих  кларнет. После разбрах, че тромпетът е достоен и с нищо не отстъпващ на другите инструменти по диапазон, звучност и оркестрова и солистична важност. Ходехме и на плаж по режим, та да не изгорим наведнъж, по режим се хранехме с хубава храна, дадена ни и приготвяна с общински пари – ние всъщност бяхме наградени с този лагер от 25 дни. Но дотук с организацията. Ще продължим с картината в малко по-цветни краски, които излязоха доста опасни за участващите в нея.

Един ден Жоро, който беше с три години по-голям от мен и вече печен младеж ми каза: “Майничка, ела да ти покажа нещо много интересно!” Беше време за почивка, подир следобедната закуска и можеше да се разходим по-свободно. Но излезе, че не чак дотам!……. Аз се подвоумих, пък и “майничка” не знаех какво точно значи – само бях слушал, че така си викат по-големите момчета, но превъзходството във възрастта и внушението на музикант и малко тарикат, какъвто си беше Гърчето, изигра ролята си и тръгнах. Той ме преведе малко така, по края на лагера, за да не влезем в очи и аз разбрах, че ще става нещо нередно. Поопънах се, но отново неговото настояване ме повлече и го последвах. Минахме и излязохме в неразрешената външна територия и стигнахме до черквата. На черквите вратите са винаги отворени, ние преминахме през двора и се озовахме пред дървената тараба, която го разделяше с плажната ивица. “Какво, Жоро, какво ще правим сега?” го питам аз с малко треперещ глас, а той: “Чакай, сега ще видиш!” И като заяви това, отмести настрани една широка дъска на оградата, откована в долния си край, тъй че се получи достатъчен отвор да се промъкнем. И се промъкнахме-е-е… Още малко промушване през храстите, които ограждаха плажната ивица и излязохме на върха на малка дюна. “Залегни!” изкомандва Жоро и аз невидял и неразбрал още нищо легнах в сухия пясък. Жоро се надигна малко и се съсредоточи в гледката. “Глей, глей, майна! – тихичко, но възторжено прозвуча гласът му. Надигнах се и какво да видя!

Гледката, която се откри, ме изненада крайно и твърде много ме притесни. Пред нас имаше налягали по пясъка голи тела – бавно осъзнах, че това са жени – съблечени дибидюс, те се излежаваха и печаха на лятното слънце в различни свободни пози – доста близо и отчетливо се показваха особените и привлекателни за младежкото око подробности по женското тяло. Жоро Гърка, който видимо живо се интересуваше, гледаше, облещен и с голямо внимание, а аз така се смутих и уплаших, че замръзнах и не знаех какво да правя. Не бях виждал тези прелести, копняни от мнозина, освен като малък, когато майка ми ме водеше на женска баня, но тогава не съм осъзнавал видяното. Сега, вече като младеж на 14 години, знаех поне това, че тайнството – женско голо тяло не е за очите на непознати мъже, не се разкрива така лесно и неразрешено и това гледане е грешно и непозволено. Измъкнах се леко назад и казах  на Жоро: “Аз си отивам, не искам да гледам!”, подобно на малкото коте от вица, което батковците-котараци завели на покрива да гонят котки за любов.“ Замръзнало и неразбиращо то казало: “Батковци, на мен вече не ми се е..” и  си отишло. Така постъпих и аз, но с пълното съзнание, че вършим нещо забранено и наказуемо. Изтеглих се по същия път и оставих Жоро сам на прелестите на гледката.

На вечерната проверка, която се правеше взискателно и строго всяка вечер, след рапортите и установяване на това, че няма отсъстващи и болни, началникът на лагера, един много строг и надут човек, се изстъпи пред всички и изкомандва:

–  Георги Митев да излезе пред строя!

Жоро се разбута някъде отзад, направиха му път и излезе така, като пребит, близко пред редицата.

– Не, не там! Тука ела, до мен! И се обърни с лице пред другарите си! – изкомандва още по-страшно и силно началникът.

Жоро се завлече, побледнял до него и се обърна ни жив, ни умрял. Аз се досетих нещо и си плюх в пазвата от страх. Сега ще изкарат и мен. ”Майчице и света Богородичке, спасете ме!” – си прошъпнах изтръпнал и пожълтял.

– Кажи сега, какво си направил днес! Къде те хванах, къде те намерих! Хайде, говори пред всички! – ревеше началникът.

Жоро трепереше, забил очи в сандалите си и не смееше да мръдне. Не можеше и нищо да каже.

Началникът изгуби търпение и заразказва.

– Намерих този хулиган да гледа голи жени на плажа. Отишъл на Евиния плаж и зяпа. Аз съм забранил да се излиза от лагера, а той си позволил такава проява! Безсрамник такъв! Така ли постъпва един член на ДСНМ! Срам за лагера, срам за училището, срам за родителите му, срам за ДСНМ! Сега го наказвам да напише писмо до родителите си, какво е извършил и ще го прочетем тук пред всички, преди да го изпрати. Да се знае, че не може да се допускат такива хулигански прояви! Марш в строя!

Жоро, пребледнял, се прибра в редицата си. Аз се поокопитих и си казах: “Благодаря ти Жоро, че не ме издаде!” Беше ме страх да отида при него. Всички страняха тази вечер, защото това се смяташе за голямо провинение! Той не написа писмото – не беше лесно да се напише такова писмо, пък и сигурно не искаше или не мислеше, че е извършил нещо толкова лошо.По-късно извикаха родителите да си приберат сина, защото Георги Митев беше изгонен от лагера за това “тежко провинение”!

Години по-късно имахме много срещи с Жорко и си спомняхме със смях за този случай в началото на нашето приятелство. Сега той живее в град Наполи – Неапол (на английски се произнася Нейпъл или дявол знае как?) в щата Флорида. Ако се видим някой ден, пак ще си спомним и ще си разказваме за лагера в Созопол!

Смяната завърши, прибрахме се по живо и по здраво при родителите си  и животът продължи по своя ред и закони с тези спомени и картини от детството. Само една мисъл се промъкваше между тези спомени и картини, малко по-после и на по-зряло време, все по-ясно и отчетливо: ”Какво е накарало началника да отиде до гледката на Евиния плаж? Пътят до мястото минаваше единствено през отпраната дъска на тарабата на църковния двор и трябваше особено упорито и с определена цел да се търси. Дали намеренията и копнежите му не са съвпадали с тези на Жоро Гърчето?”

 

You may also like...