КАЛЕЙДОСКОП ОТ СЪНИЩА

Притиснах се до него и обвих ръце около врата му. Миришеше на нещо топло и уханно, на мляко. Цялата ми вражда се разпадна. Вече не се ядосвах на онези мъже, които ме задиряха и подхвърляха нецензурни думи. Стопиха се в млечната му прегръдка.
Мама ме извика. Беше сърдита.
„Кажи му да внимава като стъпва, че да не събере чергите“.

Той влезе огромен, ведър и слънчев. Носеше чанта, пълна догоре с лакомства и стърчаща бутилка с вино.
„Донеси нещо и за нас, и ние да хапнем“ – извика татко, щъкайки по двора в синя дочена престилка и ножовка в ръце.
Събуждането е нещо толкова непривично. Отнема ми и млечната прегръдка, и пълната чанта, мама и тате, заедно с двора, изпъстрен с цветя.

Слънцето е счупило прозореца и е пръснало жълти стъкълца върху леглото ми. Отмятам завивката, малките цветни парченца се разпиляват и събират като в калейдоскоп, а после изтъняват над главата ми в слънчев сноп. Ако се хвана за него ще ме издърпа нагоре и няма да премина отвъд /съня/.

А мама се е навела с малката стара метла и мете стъпалата – едно по едно, стръмните стъпала, които водят към голямата изба. Дъщеря ми все ми повтаря онзи сън, в който нейното малко момченце, наскоро проходило притичва към стъпалата и започва да слиза по тях. А тя онемява от ужас, след което идва крещенето.
„Защо не го гледахте, нали ви го оставих, той е толкова малък“?

И аз все й обещавам да направя старата порта, която отвежда към тези стъпала и да я заключвам.
Трябва да я поръчам на дърводелец, за да не мине детенцето отвъд. Не мога сама. Толкова уморена се чувствам да се опитвам да слагам врати между този и онзи свят.
„Дядо ти ще се сърди, трябва да ги помета – скоро ще слезе долу да мачка гроздето, преди това ще измие бъчвите, трябва да са чисти“.
“Добре, мамо, нека са чисти”.

Събуждам се и този път решително ставам от леглото. Часовникът е спрял отдавна и аз поглеждам към телефона си. Закъснявам. Влизам в банята, студеният душ облива сънищата ми, но те са като хванати с кламери и висят по гънките на мозъка. Като пране, което чака да се изсуши и някой да го прибере.

Дворът е пълен с цветя. Повечето са мушката в саксии, но има и много нацъфтял в бяло крем. Така му казват в нашия край. Нарича се хоста и цъфти в бяло, жълто, зелено и синьо, изпъстрена с многобройни цветни жилки. Но мамината цъфтеше само в бяло. Сега я разсаждам из цялата градина, за да не ми се налага да я извиквам в сънищата. И защото ми мирише на маминия специален млечен крем със снежните топки в него. Обичах да бъркам в млековарката с голямата лъжица и да стопявам топките, докато се превърнат в малки пухкави облачета. В градината садя още краставици, домати, пипер и всичко за което се сетя. Така правеше татко. Опъваше конец от началото на реда до края му и пикираше семената в правата бразда. Това не го научих. Не разбирам защо им е на зеленчуците да са подредени като на парад. В крайна сметка те поникват винаги, пуснати от моята ръка, в моята земя. И са вкусни, сочни, червени и зелени…като сънищата ми. Сега моят любим мъж опъва конеца, също като тате. Всичко трябва да е в права линия. А иначе стъпките и мислите му са объркани. Те не са подредени, усукват се и криволичат, понякога дори се губят. Не всички покълват. Не мога да им хвана края. Защото нямат край. А с моите зеленчуци е толкова простичко – те си имат и начало, и край.

* * *
Тихо е. А не мога да чуя гласа на моя малък внук. Търся го. Не сложих врата, не успях. А той е там. Застанал по средата на стръмните стъпала. Разперил безпомощно ръце, едното му краче виси във въздуха. Не достига следващото стъпало. Слънчевият лъч. Хващам го от едната страна и го люшвам към него.
“Хайде, мой малък, хвани се в него, държа те.” Малките му ръчички се хващат здраво в жълтия сноп и той го отвежда на земята. Вече е стъпил здраво .

Аз държа другия край и бавно пропадам. Стигнах Долната земя. Здраво съм стъпила. Тук всичко е различно. В очакване съм слънцето да се пръсне в моя прозорец. Прокарвам бавно ръка под възглавницата и търся дали не съм скрила поне едно стъкълце от счупеното слънце. Не намирам. Никога не съм мислила, че ще ми потрябва.

Тъмнината е започнала да прозира и да заприличва на платното на баба, което избелваше в началото на всяко лято. Виждам сенки, които придобиват все по-плътни очертания. Мама е, протегнала ръце към мен, мека и добра, с нежна усмивка. До нея стои татко. Маха ми с ръка и ме гледа закачливо, а слънчеви зайчета играят в пъстрите му очи.

Вече всичко си е така, както през онова време. Моето време. У дома съм.

—————

Здравка ШейретоваАвтор: Здравка Шейретова

 

You may also like...