СЪНУВАМ МОРЕ

Автор: Людмила Андровска

Сънувам море.

Нашето море, Дара. То е тук, съвсем наблизо, чувам вълните как тихо плискат по пясъка, слушам виковете на децата ни, на нашите деца.

Лежа на пясъка с цвят на слънце, той прониква под кожата ми и ме изгаря, и слънцето е пробило кожата ми и безжалостно пълзи под нея. Слънце под мен и слънце над мен.

Затворил съм очи от толкова слънце и сънувам море.

Усещам погледа ти, Дара, ти знаеш, че сънувам море, но не това море, което сънувах толкова години. Сънувам нашето първо море. Когато малката нямаше още годинка и несигурно правеше първите си стъпки по този пясък. Голямата беше на две и учеше новите думички море, вълни, бряг. И ти, Дара, седнала под чадъра, увита с хавлия. Срамуваше се от тялото си. От тялото си на майка, малко пълно наистина, с малко увиснали гърди от двете години кърмене, от следите, останали по него от децата ни. Проследяваше погледа ми и двамата едновременно въздишахме след стройните момичета, които с писък навлизаха във вълните и подскачаха с дългите си златисти крака.

А после дойде другото море. Морето на Джина. На същия този бряг с цвят на слънце, под същото това слънце. И под същия чадър. Джина излизаше от водата, капките блестяха по стройните й крака като малки слънца, просваше се на пясъка-слънце и се въргаляше в него. Капки слънце и зрънца слънце. Изправяше се и под възмутените погледи на околните сваляше сутиена на банския си. Стоеше така, изпъната, оглеждаше ги и със силен смях се хвърляше отново на пясъка по гръб.

Дълги години сънувах това море. И когато Джина ме напусна и изчезна някъде, на друго море. И когато отново се върнах при теб, Дара, и при децата ни, пак сънувах това море. И говорех с Джина. И виках името й. И виждах твоето обидено мълчание сутрин. И погледите на децата. Тихо, деца, баща ви е болен, чувах как шепнеш в другата стая. И ми носеше закуската в леглото като на болен. Влизаше на пръсти, мълчаливо, и излизаше пак така на пръсти. Ти искаше да ми простиш, Дара, но не можа. Обидата се беше наслоила през тези години, ти виждаше как продължавам да сънувам това море на Джина, когато най-много искаше да ми простиш. А аз не те помолих.

Сега искам да ти кажа всичко тук, на нашето море, когато около нас играят децата на децата ни, а ти все така стоиш под чадъра, увита с хавлия. Искам да обърна глава към теб и да те погледна, да протегна ръка и да дръпна хавлията. Но не мога. Главата ми е стегната от това слънце под мен и над мен, ръката ми е нажежена, не мога дори да отворя очи, и те са горещи като слънцето. Искам да ти разкажа за тези години, как се молех да ми простиш, но не ти казах нито дума, разминавахме се като чужди и ти шепнеше на децата: “Тихо, баща ви е болен.” А в нощите се връщаше Джина, с нейното красиво голо тяло, блеснало на слънцето. И ти не спеше, и знаеше, че сънувам морето на Джина.

Джина. Сне-жина. Снежка-келешка. Така й виках, когато се прибираше късно, някъде след дванайсет-един-два. Глупчо, ти ме ревнуваш, възкликваше радостно тя и със смях се хвърляше в леглото при мен. Не мога повече, шепнех обезумял, ще полудея, ако закъснееш още веднъж. Но ти знаеш къде съм, заливаше се в смях тя. А знаех ли наистина. Искам да имаме дете, галех тялото й. Още не си се развел, смееше се тя. Ще се разведа, треперех. Не, не, ще си разваля фигурата, сгушваше се до мен и заспиваше веднага. А аз палех цигара и мислех за нашите деца. И за теб, Дара. Но не ти казах никога.

И ти не спеше и палеше цигара, когато сънувах морето. И виках името на Джина. А сутрин ми носеше закуската. Тихо, деца, баща ви е болен. Но децата вече не бяха малки и разбираха, че баща им не е болен. И че през тези години не е бил в санаториум. Бягаха от къщи, прибираха се късно през нощта на пръсти и се скриваха в стаята си. И двете се омъжиха рано, почти едновременно, едната на осемнайсет, другата на седемнайсет. За да избягат от нас, от мълчанието ни. Тогава ти се пренесе в тяхната стая, но чувах стъпките ти пред вратата нощем, дали още викам Джина, дали сънувам онова море.

Оттогава ти намрази морето. Морето, посиняло от обида. И от мълчание.

Усещам погледа ти, Дара. И въздишката. Усещам как ставаш, предпазливо сваляш хавлията и пак така предпазливо тръгваш към водата. Искам да те извикам, върни се, аз не сънувам онова море, имам да ти кажа толкова много. Не мога. Слънцето е проникнало в мен, всичко е слънце, то ме изгаря, стопява ме. Само морето е до мен. Нашето море. То приближава. От него лъха хлад. И спокойствие. Толкова е хубаво. И тихо. Една вълна пропълзява по слънцето и мен, след нея друга. Вече не е толкова горещо. Това е морето, нашето море. То ме залива, обгръща ме бавно и аз се отпускам в хладината му.

Чувам писъка ти, Дара. Защо викаш? Това е нашето море. То е толкова синьо и чисто, като детски поглед.

Децата, извиква някой, отведете децата. Но това са нашите деца, Дара. Те трябва да бъдат сега при мен. Аз не ги видях, нашите дъщери, как отрастват, нека бъда с техните деца. Тук, край морето. То е синьо и хладно. Все по-синьо и все по-хладно. И тихо. Слънцето се разтваря в него и изчезва. Няма слънце. Само морето, което сънувам. И в което потъвам.

Людмила Андровска e родена в София. Магистър по български език и литература. Журналист, асистент-режисьор в Студия за телевизионни филми “Екран”, собственик на издателство “Делакорт”. Сценарист на TV новели и на двусерийния филм “Вечери в Антимовския хан”. През 2001 г. издава първия си роман “Хаос”, преведен и на немски език. Автор на романи и сборници с разкази.