Разпети петък

Поругаван, оплюван, осмиван, предаден, изоставен. Всичко това е изпитал Бог. Всичко е получил, до последната капка от „народната любов”. Колко е разбираемо. Колко по човешки, нечовешки са постъпили с Него. Всеки се е стремял да се разграничи от Него. Отричали са се от Него. Правели са се, че не Го познават. Криели са се, бягали са, по-далеч от Него. Да не би по някакъв начин някой да си спомни, че са имали нещо общо, някакви допирни точки. Да не би Неговото нещастие да се прехвърли и на тях. Страхът за собствените им кожи може да бъде усетен и днес след хиляди години, още смърди този техен страх.

Жалкото им желание да се разграничат, да се скрият, да спасят себе си. Боже! Нищо не се е променило. И днес е същото. От Теб са се отричали и Теб са изоставяли, та какво остава за обикновените хора. До вчера обичани и уважавани, днес оплювани, осмивани, обругавани. И пак същото – най-близките се срамуват, страхуват се, бягат, ще си счупят краката. Ще забравят кой си, ще забравят дори кои са те самите. Само и само да продължат да живуркат. Да дишат, да тъпчат ненаситните си търбуси. Да оцелеят. На всичко са готови, ще се включат в общия хор на обвинителите, ще крещят с цяло гърло обиди и хули срещу теб. Други ще се наврат в дупките си, ще изключат телефоните си, ще изключат душите си, сърцата си. Ще потърсят и ще намерят за себе си основателни причини за това, че са те изоставили, и ти, ти ще си виновен. Ти си виновен пред тях, предателите, защото не си победил враговете. Защото си се оказал слаб и си допуснал те да победят. Да те вържат, да те бият, да ти се присмиват, да те оплюват. Сам си си виновен. Е, ако беше останал непобедим, силен, щяха да ти се кланят, да ти ръкопляскат, да викат осанна. Но сега ти си слаб. Така че разпни го. И колкото по-бързо те разпнат, толкова по-добре за тях, по-бързо ще се отърват от теб и опасността за себе си. Отрекли се били, изоставили Го, предали Го. Боже, колко са слепи и малки, та те предават себе си, отричат се от себе си, изоставят себе си. Не Теб. Себе си обричат. И нищо, ама нищичко не се е променило, хиляди години все едно и също. Дава им се възможност да израснат, да спасят себе си, да намерят себе си. И нищо, хиляди години малодушието продължава. Слабостта побеждава. Нагаждачество и хамелеонщина. А иначе чакат, чакат да възкръснеш, да стане чудо, за да се присламчат отново под крилото на силния. Да застанат редом с победителя и да крещят осанна. Чакат да бъдат смели, само че не могат сами, имат нужда от чудо. Имат нужда някой друг да изкупи греховете им. Някой друг да се пребори за тяхното щастие. Някой друг да страда, да рискува, да даде живота си за тях. За хамелеоните, за ту любящи, ту мразещи човеци-нечовеци. Когато както им изнася. Господи, Ти си мъдър, разбираш ги Ти тия работи и затова им прощаваш. А те на това и разчитат. За какво им е да се променят. Все ще се намери кой да води битките вместо тях. И ще им се прости за греховете, за малодушието, за предателството. Нищо, че предават себе си и собствените си деца. Ще им се прости.

 

Ивайло Зартов, април 2011 г.

Ивайло Зартов

Ивайло Зартов е предприемач и политически деец.

You may also like...