ЛЕТНИ РАЗМИШЛЕНИЯ С ХАВЕЛ

Владо Трифонов

„… Притеснява го Хавел безбожната демагогия, а аз си спомням за онези чевръсти „сини” приватизатори, които прикрити зад гръмки антикомунистически фрази трупаха постове, власт и милиони от съмнителни сделки (Киноцентър ли не щеш, Кремиковци ли не щеш, Авиокомпания Балкан ли не щеш) и по нищо не се отличаваха от червените си крадливи събратя. Днес виждам някои от тях сред хората на улицата, протестират, с надежда утре отново да са в далаверата”.


В тия дни на протести вървя с хората, гледам лицата им и разговарям с тях: кое ги води тъдява, какво очакват, кой им рисува плакатите, докъде са способни да стигнат, защо чак сега…?
Някои се включват веднага и с охота. Други ме питат за коя телевизия работя, щото ако е за „битивито” – не желаят.  Трети не искат и да чуят за „Нова”, да не говорим за американска или, не дай си боже, за някоя руска. 

„За турска е”, шегувам се аз. Те кокорят очи, а някакъв субект без зъби тегли една майна по адрес на турците, вероятно и по мой, след което плюва на паветата.

Дама с бяла шемизетка ме обикаля с наведена напред глава, в неуспешни опити да разбере какво пише на баджа ми. Който е на английски – с име и снимка. Тя така и не успява да разчете написаното, но решава да рискува, застава пред камерата и започва писклив монолог, от който разбирам единствено, че е жена от провинцията, че е дошла с група, че е експлоатирана и че не е животно. После идва един с вид на комисар от съветско време и си я прибира обратно в групата.

„Кой не скача е червен”, врещи в ухото ми почервенял от зор дебеланко с жълта свирка на врата и ме отнася 24 години назад, когато на митинг пред националното радио „сини” и „червени” дружно се надлъгваха в демокрация.

„Мафиоти! Идиоти!” – крещи през мегафона импозантна протестираща и отвреме-навреме хвърля око към камерата, дали не съм я пропуснал.

– Кого имате предвид, госпожо? Тези сега или онези преди? – питам я в паузата между два крясъка. Не отговаря. 


Когато през 1992 превеждах така наречената  „президентска” книга  на Вацлав Хавел, нямах идея, че години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото.

Ето че времето ме опроверга – Летни размишления продължава да е подходящо четиво за политици и избиратели, особено в държава като нашата, където призраци с каскети разнасят насам-натам флашки с компромати и правителствата уж се сменят, но всъщност са едни и същи.

В книгата си Хавел пише за ослепителния взрив на всички възможни лоши човешки качества, до който е довело връщането на свободата. А аз си мисля за полуграмотната българската политическа класа, преминала през всички степени на деградация, за да стигне до апогея „Пеевски”.

Размишлява Хавел за безогледния сблъсък на лични интереси, за липсата на вкус и чувство за мярка. Аз пък се сещам за онази напаст от Bulgarian homunculi с бели чорапи и лачени трандафори, която събира очите на задграничната дипломация. 

Обръща внимание Хавел на новите правила на свободно поетата отговорност към общото, които не могат да бъдат създадени отведнъж, защото те се раждат и култивират в продължение на дълги години. А пред очите ми е ситуацията тук, където мишокът, подписал поредното „писмо от група интелектуалци”, си изхвърля мръсотиите на общата улица, но гледа райграсът в личната му градина да е окосен и изряден.

Тревожи се Хавел, че в определени моменти обществото постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. И пред очите ми отново е ситуацията тук, където криминалната престъпност е обсебила държавата  – дотам, че днес любимите професии на децата в детската градина са „борец”, „престъпник” и „мутра”.

Притеснява го Хавел безбожната демагогия, а аз си спомням за онези чевръсти „сини” приватизатори, които прикрити зад гръмки антикомунистически фрази трупаха постове, власт и милиони от съмнителни сделки (Киноцентър ли не щеш, Кремиковци ли не щеш, Авиокомпания Балкан ли не щеш) и по нищо не се отличаваха от червените си крадливи събратя. Днес виждам някои от тях сред хората на улицата, протестират, с надежда утре отново да са в далаверата.

Говори Хавел за фукльовците и нахалниците, които изпитват неудържимо влечение към политиката, но че в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието. Тези негови думи донякъде ме успокояват и пускам куфара си на земята.

Признава Хавел, че културният упадък го ужасява много повече от икономическия, а аз виждам цяла плеяда от арогантни български типове с фалшиви дипломи и титли, които се изредиха на софрата на властта.

Споделя последният президент на Чехословакия и първи президент на Чехия, че пази свободата си дотолкова, щото да има за всичко собствено становище. И че приема дадено негово мнение да изглежда левичарско, а друго десничарско, без това да го тормози. (Опитвам се да си го представя сред тълпа, която го ръга в ребрата да скача).

Твърди, че злото и човешката мъка ще съществуват винаги, както и че политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи и мошеници, и че нито той, нито който и да било друг ще спечели тази война веднъж завинаги. Но тя трябва да бъде водена, защото така е правилно, защото Господ така го желае и защото това е вечна, никога несвършваща война.

Това, последното, ми се ще да го прочета специално на жената с мегафона, на човека, който псува турците, както и на дамата с шeмизетката, но в този шум…, дали ще го чуят…?

(Със съкращения)
Текстът е включен в подготвяния за издаване сборник с етюди, коментари и критика „Стискай и не умирай”.


Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.” ― Albert Einstein

You may also like...