ПРИКАЗКА ЗА СТАРИЯ БУНАР В ЕДНА РОДОПСКА МАХАЛА НА БОГУТЕВО

     Не зная кога и кой е направил нашия стар бунар в Родопската махала “Извора”, където са дошли да живеят моите прадеди, “каварджиите”, което пък значи “непокорените” или поне “непокорните”. Не зная коя година е станало и чии ръце са пренесли тези плоски дискове – валчести камъни, които майсторът така е подредила, че за тях не са страшни ни зимите, ни лятото, ни цялото това време, което за хората прелита необяснимо бързо. Векове е текла водата от бунара и много хора са се родили и са живели край него, благославяйки хладната му, кристално-чиста, живителна струя.

     И аз съм сред тях, и аз го благославям, дори сега, в Чикаго, където има всичко, но не и това по което мечтаеш. А мечтая аз за летен горещ ден в Родопа и жадните глътки студена вода от нашия бунар. Наш – не на къщата ни, и не само на родопчани дори, а на всичко живо, което мине край кладенеца.

РОДОПСКА МАХАЛА НА БОГУТЕВО

     Минавали са хора и са се застоявали с часове край бунара, загледани в чудната красота на девствената природа, що ни заобикаляше, под ясното синьо небе и светло-грейналото слънце…
     Сигурно и в ранна утрин или късна доба, сред нощ дори, тази благословена вода са пили таралежи, славеи сладкопойни, и кой знае още какви птици и животни. Пили са вода от извори и бунари родопски мечки и глигани, стадата на овчари и пастири… За мен животът сред дивата природа си остава незабравим спомен.
     Студена през лятото, водата от бунара се обвиваше с бледо-сива пара през зимата, снегът се топеше около извора, и някаква непозната сила го пазеше от заледяване.
     За 1 секунда изворът ни дава 7 литра вода. На 70 метра пък на изток от него, първа в махалата, някога, е построена нашата къща. Като я градили дюлгерите голямата за онова време къща на три етажа, направили и вада, по която “докарали водата” от кладенеца за да месят с нея чамура, както наричаме по нас строителната глина. И внимавали много да не нацапат с нещо благодатния кладенец. По нашите места се прекланят пред онази вода, която не идва до тебе по скованите от бетон или стомана водопроводи, а свободно блика из корените на столетни чинари. Правят при нас до тези извори пътеки от най-отбрани каменни плочи, та да може и стар човек да дойде, от извора да пие…
     Сега, когато човешкият водопой е организиран с прехващането на цели реки или езера, в които се изсипват с вагони тонове химикали, убиващи не само организмите във водата но и самата същност на водата, бунарите ни изглеждат като динозаври, надхитрили по някакъв начин “съвременната общност” и останали живи сред измиращите води наоколо. И в селата ги няма вече селските бунари по къщите, иззидани от сърцати селски майстори, специално учили се да слизат на метри в дълбок изкоп под земята, и да “хващат” благата, водица. Отгоре са зидали от камък и правели от дърво красиви устройства – хем да пазят бунара чист, хем да помагат при ваденето на водата. Днес чешмата надви на всичко това.
     Нашата къща е покрита със здрави каменни, плоски, керемиди, наречени тикли. Така, в добре изолираните от студ и жега одаи, с бистрата кладенчова вода наблизко и доброто гъсто черно кафе, познати и по-малко познати са гостували с удоволствие на семейството ни. Времената са били размирни и хората са преживяли какво ли не. Като станало непоносимо и опасно да се живее по нашите родопски места мнозина от дедите ни се преселили по Беломорието или край Мраморно море. Като пък там станало непоносимо да се стои те се върнали. Разказвал ми е дядо ми по-късно, че не голямата и хубава къща, а изворната вода от нашия бунар била винаги в главата и сърцето му.
     Бунар е стара турска дума. На много места по Балканите му казват още Кладенец, Врело /от “извира”/ и пр. Но “Бунар” е някак си най-представителното, най-тежкото. И къде ли го няма? Баш бунар – в Троянско, Тошин бунар – в Земун до Белград, Далек бунар – Свиленград, Бунар-Хисар, Равни бунар, Куш бунар – Сливен, има даже Гора бунар – в Урал… Край тези бунари хората са узнавали новините от селото и каквото дошло от света, тук момците са оглеждали момите, дошли за вода, пременени и тръпнещи, тук са им напивали стомните и това понякога е значило почти пръстени и сватба… Тук са се събирали на печени агнета, на хайдушки чевермета или само за хора и ръченици. Имало е време, когато напълно спокойно са могли да кръстят някое такова място “Българска телеграфна агенция Бунар” или “Народно събрание Бунар”…
     Да се снима бунар е много трудно. Обикновено никой бунар не е фотогеничен. Той се чувствува с душата и се усеща с глътката. Но все пак скоро ще ми пратят снимка от нашия стар родопски бунар и дано тя напомни някому за неговия бунар и сладка кладенчова вода някъде далеко от тук, в България…
     Казват, че от дълбоко водата от бунара се гледа очи в очи с небето и двете стихии – вода и въздух взаимно си казват какво ново по света… Човек си мисли, че не може без къщата или колата, не може без банката или кръчмата. Но истината е, че не може без въздуха и водата, без тези стихии, които дават живота, и които могат да изтрият завинаги този живот…

Самуил КАВАРДЖИЕВ
В. „България Сега”, Чикаго


Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...