НА КОСЪМ

      Тези дни, като се разхождах по алеята край Дунава срещнах бившия мой колега Христо Димитров. С него работихме доста години в една институция. Е, той беше началник, а аз бях дребна риба, но се разбирахме добре. Искам да призная, че научих много от този човек в областта на управлението и в отношенията с хората. Въпреки много високата му длъжност той беше достъпен, намираше начин да влезе в контакт с другите и те го приемаха с доверие, слушаха го, биваха поласкани, че такова голямо началство е разговаряло с тях като с равни. Не му харесвах само това, че обичаше много той да говори и рядко даваше възможност на другите да изкажат мнението си, освен когато го търсеше и искаше да чуе какво мислят по даден въпрос, който предстои да се решава и, по който общественото мнение беше чувствително.

      Срещата, макар и случайна, много ни зарадва и решихме да седнем да поговорим и да се почерпим. Наблизо имаше малко заведение и ние се настанихме на една по-странична маса. Спомнихме си за много неща в съвместната ни работа, за случващото се в далечните години на нашата активна и динамична младост и колко много работехме. Всичко се управляваше от държавата. Тя беше собственик на предприятията, училищата, болниците – на всичко и трябваше, назначените на разни управленски и изпълнителски длъжности хора, да вършат цялата работа по същинското практическо управление. Отговорностите бяха много големи. Строяха се фабрики и заводи, за да има работни места, за да се произведе продукция, която да се продаде в страната или в чужбина и с получените пари да се финансират образованието, здравеопазването, социалните дейности, културата, науката, благоустрояването на населените места… какво ли не, нямат чет нуждите в една страна. Банално е за разказване. Спирам! Ще разкажа за случило се с нас.

      След като поговорихме за случки в съвместната ни работа, изведнъж Христо се сети и с хитра усмивка ми отправи упрек:
      – Спомняш ли си ходенето ни в Югославия? Тогава се срещахме по повод договарянето за купуването от там на разсадъчен материал за нови сортове ябълки и праскови.
      – Разбира се. Не е възможно да не се сетя – смотолевих.
      – Имаш голяма вина, че не ми каза какво ви се е случило на връщане от Нови Белград в Белград и трябваше доста по-късно да го науча при следващото си отиване в Югославия – напомни ми той.
      – Какво да разказвам? Било каквото било. Важното е, че всичко завърши благополучно – му отговорих.
      – Разкажи ми за случая, защото от разказаното ми, което  беше доста отдавна, не разбрах ясно как е станало.

      – Беше късен следобед. Бяхме изостанали от вашата кола. Не бързахме. Вече се свечеряваше и се виждаше лошо. Шосето е двупосочно. На отсрещното платно срещу нас се движи камион със силни светлини. Заслепи ни. Нашият шофьор понамали скоростта, но изведнъж пред нас, в нашето платно, се появи каруца без всякаква сигнализация. Времето за реагиране беше кратко, без възможности за избягване на сблъсъка. Каруцата беше близо до банкета, но платното не беше достатъчно широко, за да преминем. Шофьорът ни се оказа изключително съобразителен и с бърза реакция. Промуши се между камиона и каруцата, веднага зави в дясно и спря. Оказа се, че сме се разминали с камиона, но с каруцата сме били на косъм. Разгледахме по добре колата и се оказа, че на дясната задна врата има лека драскотина. Лизнали сме се със задната ос на каруцата. Така че не е било на косъм, а на лизване. Бяхме развълнувани, особено шофьорът. Той седна отстрани на земята и помоли да почакаме, докато се поуспокои малко, преди да тръгнем. Това беше. Прецених, че не бива тогава да го разказвам, защото шофьорът може да пострада, а момчето заслужава похвала. На теб не го разказах, защото беше ангажиран с преговорите, а после забравих за случая.

     – Такива случки не се забравят. А ако ви се беше случило нещо по-лошо?
     – Е, щяхте да научите веднага. Аз не се впечатлявам много от катастрофи. Смятам, че на всеки човек ще се случи това, което има да му се случи и, много-много, не бива да се вживява.
      Темите за разговора ни секнаха. Платихме си пиенето и се разделихме с моя стар приятел и бивш началник.
      Добре е човек да има късмет и да се разминава с неблагополучията даже на косъм, или на лизване!

13 септември 2012 г.


Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.


Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...