КАРТИНАТА

      Беше началото на зимата на 1955 година. Третият семестър на българската студентка в Харковския Политехнически институт беше започнал. Маргарита беше излязла от последната лекция, когато я спряха дребната и елегантна унгарка Илонка и съпругът й. Той беше много висок и красив мъж. Не се познаваха, но се бяха виждали няколко пъти в института. Освен това Илонка танцуваше в танцовата група на унгарското землячество, а Маргарита беше танцьорка в групата на българското. Всяка година, чуждестранните студенти, които учеха в град Харков изнасяха на националните си празници концерти в Оперния театър на града и те се познаваха и по тази линия.

      – Маргарита, предлагаме да те запознаем с един известен художник, който рисува участници в танцовите състави на землячествата. Предложението е от Иван Николаевич Шульга. Той вече ме нарисува и ме помоли да те поканя за модел – направо започна Илонка. Ако си съгласна, да ходиш у тях в уточнените  от двама ви дни е нужно да бъдеш в национална носия. Първия път ще те заведем със съпруга ми.
      Изненадата за Маргарита беше голяма. Много се развълнува и зарадва. Даже не си помисли да се откаже и веднага се договориха кога да отидат. Вълнуваше се, защото имаше възможност да се запознае със съветско семейство и то на известен художник. Чуждестранните студенти живееха в общежитията със съветски колеги, учеха заедно, но нямаха възможност да общуват със семейства, да ги посещават. Такива бяха тогава законите на страната.
      Първото посещение беше за запознаване и уточняване на начина на работа. След това започна самото рисуване. Иван Николаевич беше възрастен човек. Съпругата му – Фаина Мироновна – беше пълна, но доста подвижна и активна жена. Тя вземаше дейно участие в посрещането и общуването с моделите. Иван Николаевич беше прецизен художник. Той не само външно виждаше модела си, а се стремеше да го опознае и като човек, да „види” неговата душевност. За него опознаването беше нещо много съществено.
      Маргарита стана честа гостенка в семейството. Освен за сеансите за работа, я канеха  и  когато им гостуваха и други техни приятели. Това бяха много интересни срещи, които силно впечатляваха студентката. На срещите присъстваха художници, писатели. За Маргарита това бе навлизане в една нова среда, среда на интелектуалци и артисти, сред хора изтънчени и, в същото време, много земни и достъпни за общуване. Бедната студентка, която никога не беше попадала в такава среда смяташе, че няма да се чувства удобно, а стана точно обратното. Отношението към нея беше толкова естествено и добро, че още при първите разговори смущението и притеснението й изчезнаха.
      Рисуването продължи дълго. Преди започване на работа двамата възрастни домакини водеха разговори с Маргарита. Разпитваха я за България, за живота там, за учението й, за много неща. Това бяха приятни мигове и за самата Маргарита, защото по този начин те се опознаха, сближиха.

      Иван Николаевич имаше званието „Заслужил художник на Украинската република” и беше уважаван и ценен в художествените и обществените среди. Предстоеше да се проведе конгрес на художниците, който трябваше да бъде в столицата на Републиката  Киев. Иван Николаевич беше избран за делегат на конгреса и замина. Така стана, че там се простуди и се разболя. Приеха го в киевска болница и го лекуваха там. Състоянието му не се подобри, а и възрастта се отрази и той почина. Докараха го в Харков. Погребението беше внушително, ако може така да се каже за погребение, но дойдоха много хора да почетат паметта му.

      Картината на Маргарита остана недовършена. Тя не прояви интерес, въпреки, че няколко пъти се виждаха с Фаина Мироновна и си спомняха за прекрасния човек Иван Николаевич. След време Маргарита получи картината – защото такава била волята на художника. Оказа се, че тя е почти готова. Само някои подробности по шевиците на блузата не бяха завършени. Развълнува се Маргарита, благодари и когато се прибра в страната си донесе картината. Следващата съдба на тази, наситена с емоции картина, обаче не беше добра. Съпругът й не беше човек, който разбира от изкуство и се отнесе пренебрежително. Маргарита се притесни да я сложи в рамка и да я закачи на стена. Прибра я над един гардероб и тя там лежа в продължение на много десетилетия. При смените на няколко квартири даже частично се похаби.

      Когато децата на Маргарита пораснаха, станаха семейни със свои деца и тя остана сама, при едно оглеждане на дома за излишни и ненужни вещи се натъкна на картината. Дълго я разглежда. Спомените я заляха, върнаха я много, много назад във времето, когато беше толкова млада. Решението дойде само: картината трябва да се почисти, сложи в рамка и най-после да намери мястото си на една от стените на дома й. Денят беше 15 август 2012 г. 


Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.


Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...