ДА ЗАШИЕШ НА КОПЧЕТО БАЛТОН

     Нашето село винаги е било голямо. Не е страдало от болестта „обезлюдяване”. По времето на социализма, когато бях кмет на селото ни, беше прието постановление за увеличаване на раждаемостта. Ние винаги сме имали добра раждаемост, но след постановлението тя се увеличи. Училището ни беше старо и малко. Строено е през първата половина на 20 век. Сега беше много необходимо да се построи ново, по-голямо и по съвременните изисквания. Няколко години поставяхме искането си пред окръжните ръководства, но беше без резултат.

      Когато наш окръжен съветник стана другарят Димитър Иванов, който работеше в Окръжния народен съвет, на среща с него отново поставихме настойчиво искането си за ново училище. Той не ни обеща веднага, но каза, че в скоро време ще ни даде отговор какво може да се направи. Не ни се вярваше да стане лесно и бързо, но ние не се отказвахме от искането си за ново училище.
      На следващата среща в Общината с другаря Иванов, на която присъства и директорката на училището другарката Маринова, разговорът беше за училището.
      – Всичките ми опити да запишем в плана за капиталното строителство ново училище се оказаха безплодни. Да запишем нов обект е много трудно при големите нужди от ново строителство. Дълго мислих какво можем да направим, посъветвах се с някои колеги и ви предлагам да направим пристройка към старото училище. Такъв обект по-лесно се защитава. Проекта ще направи нашата проектантска организация. Ще  поискаме да стане по-бързо и още следващата година ще можем да започнем строителството. Затруднението ще е със строителните работници. Във вашето село има добра строителна група. Ако вашите строители се заемат със изграждането ще може да стане бързо. За специализираните дейности ще им помогнем с работници от строителната организация на окръга – ни предложи другарят Иванов.
      Бяхме смутени. Нашето желание беше за ново училище. Имахме за това определен терен. Вярно, че дворът на старото училище беше голям и там можеше да се построи пристройката, но ни се искаше да запазим този терен, защото беше в центъра и можеше да се използва за някаква обществена сграда в бъдеще. Трябваше да избираме. Какво можехме да кажем? Ясно ни стана, че ново училище, на ново място няма да имаме още дълги години, а нуждата от допълнителни класни стаи беше голяма. След като помислихме, поговорихме, се съгласихме.
      Няма да разказвам колко срещи правихме, колко усилия положихме. Ще кажа, че се включиха всички хора от селото, които можеха с нещо да помогнат Другарят Иванов много помогна проектът да стане възможно бързо. Събрахме строителните работници от селото. Помогна ни и председателят на Аграрно промишления комплекс като освободи заетите на обекти на комплекса строители от селото, а понякога пращаше и от други села. Започна строителството. Следяхме го ежедневно и помагахме когато беше необходимо и с каквото можехме. Нашият окръжен съветник идваше често и следеше как върви строителството. Поръчано беше необходимото обзавеждане и постепенно то започна да пристига.
      Имахме и затруднения, за тях няма да разказвам, справихме се. Пристройката на училището стана. Каква пристройка?! Освен новите просторни, светли класни стаи имаше столова с модерно обзаведена кухня, физкултурният салон беше голям и с много спортни съоръжения. Успяхме да постигнем всичко това защото при обзавеждането получихме голяма финансова помощ от Аграрно промишления ни комплекс, който беше най-добрия в окръга.
      На откриването в началото на учебната година се събра цялото село. Дойдоха ни и много гости от съседните села, от районния и от окръжния център. Дойде и другарят Иванов. Ние вече не го смятахме за наш гост, а за един от нас, защото той често беше в селото ни и активно участваше по време на строителството и особено при обзавеждането. Учениците бяха подготвили програма, имаше речи с похвали и благодарности. Благодарността на директорката – Маринова беше затрогваща. Откриването беше голям празник за млади и стари в селото ни.

      На този празник един възрастен наш жител, който преди е бил учител и си беше останал радетел за по-добро образование беше много развълнуван, даже просълзен,  също се изказа и изрази благодарността си към всички, които са допринесли за построяването на пристройката.
      – Каква пристройка? Погледнете старото училище. То изглежда толкова малко в сравнение с пристройката! Погледнете столовата, вижте физкултурния салон! Искам да кажа, че стана така, че на старото копче зашихме нов балтон – завърши изказването си старият учител Тодоров.
      Всички много харесаха сравнението и изпратиха думите му с аплодисменти.
      Да зашиеш на копчето балтон! Бива си го, нали!

Из “Русенски разкази”


 
“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...