РУСЕНСКИ РАЗКАЗИ

Тези кратки разкази са вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.

 

ВЪНШНОСТТА ЛЪЖЕ

 
Беше отдавна. По времето на социализма, когато имаше много и големи заводи. Работех в най-големия в града машиностроителен завод. Това беше стар (създаден през 1907 г. като малка работилничка), който по време на голямото социалистическо строителство беше разширен и реконструиран в модерен завод. Имаше леярен, пресово-ковачен, механичен, монтажен цехове. Имаше големи отдели: конструктивен, технологичен, икономически, снабдителен и други, необходими за обслужването на голямото и сложно производство.
Бях работил като стругар, като фрезист, механик, имах натрупан голям опит и, когато направиха поточните линии и конвейери, ме назначиха, нещо като шеф, на конвейера – да наблюдавам всички операции и да следя да не спира монтажа на голямата машина, която произвеждахме.

Следях за работата си, но не ми убягна от погледа, че почти ежедневно на една или друг позиция на конвейера виждах едно момиче да наблюдава работата. Не ми беше познато и бях любопитен да видя кое е и защо се навърта наоколо. Спрях се до него и не можах да измисля по-сполучлив начин да го заговоря, освен да започна да го разпитвам:
– На стаж ли сте? – като ме погледна и се позабави с отговора, ми рече кратко:
– Да. – само толкова.
– От Техникума по механотехника ли? – не можах да измисля нещо по-умно.
– Да – пак само една дума. Това не ми хареса и продължих с питането си.
– Кой курс сте? – сега момичето се затрудни с отговора, не можеше да бъде само „Да”.
– В последния.
– Добре – само това можах да кажа.

Дълго го виждах на различни места в цеховете и не издържах. Поразпитах старите майстори и инженери. Оказа се, че това е инженерка, която работела в конструктивния отдел. Ходела из целия завод и се запознавала с различните производствени процеси, трупала опит. Най-често бивала в прототипното, където изработвали нейни конструкции. Била много работлива и умна.

Когато следващия път я видях в цеха се спрях до нея и в шеговит тон й се заканих:
– Така значи – ученичка. Защо не ми казахте коя сте? Защо ме подведохте? И аз глупака ви повярвах.
– Как да ви кажа, че вече съм завършила институт, че съм инженер. Беше ми неудобно. Свикнала съм да ме приемат за значително по-млада, отколкото съм и вече не се засягам, даже понякога се шегувам с това.
Станахме приятели и често тя ме разпитваше за някои практически неща, а аз се възхищавах на умението й да се учи от опита на другите и да разговаря с работниците без да се големее, както правеха някои нейни колеги.

Моята приятелка работи в завода десетина години и после отиде на друга работа. Не бях я виждал много години. Когато я срещнах, тя беше още млада за годините си.
Има хора, които бавно остаряват. Има хора, при които външността е много лъжовна за годините и опита им.

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...