Свръхестественото и още нещо…

Лятото беше към края си. Като всяко хубаво нещо и то беше дозирано. Странно понякога беше  преливането му с есента.  Ако тя се окажеше мека и топла за по-дълго от обикновенното, човек имаше усещането, че е скочил във времето и се е озовал сред ледения дъх на зимата. Друг път дългите дъждовно-мрачни дни на есента сякаш нямаха намерение да си ходят. Те прехвъряха своето настроение върху жителите на малкото провинциално градче, сгушило се в полите на планината, животът ставаше сив, ленив и някак си тъжен.

Свръхестественото и още нещо...Харесвах онази есен, която задържаше лятото по дълго при себе си, но същевременно, от време навреме, приютяваше и по някой зимен ден,  за мъничко ей така,  колкото за по едно кафе.

Сега, в началото на септември, времето по нищо не се отличаваше от първите дни на август и ако не беше календарът човек не можеше със сигурност да определи в началото на кой от двата месеца е попаднал.
Вървях по тротоара с куп неподредени мисли, къде по заминаващото лято и неосъществените мечти, свързани с него, къде с оптимистичните надежди за следващото. Вървях ли с определена посока или се шляех и аз самия не знаех. В подобни ситуации се сещах за един приятел, планинар, който в такива случаи обичаше да казва-„Когато не знаеш къде отиваш, то всички пътища водят за на там където си тръгнал…”. Може би най-точното определение в случая бе, че бях тръгнал насам-натам, директорията по която се движат свободните хора, тези необременени от материалното и необсебени  от духовното. Може би това бе посоката към моята нирвана, знам ли…..

Гледах към планината отсреща и сякаш растоянието между нас се скъсяваше, тя ли ме поглъщаше, аз ли я поглъщах,  не знаех. Знаех само за онази невидима пъпна връв, която ни свързваше и по която черпех от нея енергия и живот.
Реших, без да проведа консултация с второто си аз,  да се отправя към покрайнините на града в близост с моята „енергийна” база. Почти бях излязал от града, когато се сетих за Жорето.Нямах дори спомен как съм набрал телефона му, и още не изпукал познатия звук след набирането чух гласът му , оня познат глас, който те облива като слънчев водопад и те кара да се почувстваш човек, и то значим и нужен някому. Спокойно Жорката би попаднал в рекордите на Гинес по този показател, както и по най-бързо отговаряне на телефонно позвъняване. Нямаше значение от часовете в денонощието или пък от дните в годината, щом позвъниш още по средата на сигнала се чуваше неговия глас. В самото начало се учудвах на тази негова бързина, после свикнах и за мен стана нещо обичайно. За всичко това имаше разбира се и причина с близо седем годишна давност.

През средата на една пролет Жорката беше единственият планински спасител, който не се прибрал заедно с отряда си в хижата. Силната снежна буря, тъмната и непрогледна нощ пречупила ентусиазма и надеждата на спасителните екипи за тази вечер. Всички те се прибрали по околните хижи с надеждата да подновят търсенето на сутринта. Това беше вторият им ден  претърсване на Балкана.  Надеждата да открият някаква следа от двамата млади планинари – момче и момиче,  започнала да се топи. Но Жорката беше от хората, които не се предаваха току-тъй…

Не помогнали нито заплахите нито молбите на ръководителя на отряда планински спасители. Част от спасителите даже се сборичкали с него при стремежа си да го задържат, но в крайна сметка той се откопчил и изчезнал в снежната фъртуна от погледите им.
 
Утрото на другия ден се оказало невероятно чисто и спокойно и помен нямало от снощната буря, крайно необичайна за средата на пролетта, но планина е – и човек трябва да бъде подготвен за всичко… Малко преди изгрев слънце точно когато екипът спасители напуснал базата, някой от групата забелязал на отсрещния склон три човешки фигури, скупчени една в друга,  придвижвайки се едва-едва в посока към хижата. Когато ги наближилито с ужас остановили, че Жорката е почти разсъблечен, с якето си той бе облякал момичето, а ръкавиците и шапката бе дал на момчето. Едва, едва пристъпяйки и полупремръзнали и тримата били на предела на силите си при срещата със спасителния отряд.

Жоро успя да спаси два млади живота, но никой не успя да спаси двата му крака и пръстите на лявата му ръка.

Сега, след като чух гласа му, си спомних, че му бях обещал това лято да го изведа в планината някой ден, и имах време да  изпълня обещанието си, макар и в самия край на лятото. Винаги го правех с огромно удоволствие и … тъга. Излизахме на някой Старопланински проход, подхващах някоя удобна за инвалидната количка пътека. Не след дълго той ме помолваше да го оставя сам. Отдръпвах се на не много далеко, хем да ми е под око, и да мога ако се наложи бързо да стигна до него, хем да не ме забелязва, че го наблюдавам. И тогава ставах свидетел на най-трогателната и тъжна картина в планината… Жорката, този корав като гранит човек, се обръщаше с поглед към някой от съседните върхове и от гърдите му се откъсваше рев, рев като наранено животно,  дълък и жалостен, той като шиш набучваше едновременно сърцето и душата ми в едно.

Сега, говорейки с него по телефона, тази картина отново изплува пред очите ми.
Нямах желание точно днес да излезем в планината. Но следващия въпрос на Жоро беше крайно необичаен:
–   Знаеш ли защо ми се обаждаш ?- ме попита той.
–    Как защо, защото исках да те чуя – отговорих леко объркан аз.
–    Не, ти ми се обаждаш, защото аз исках да ми се обадиш – каза той с леко приповдигнат тон. – Ела в къщи и ще ти обясня какво имам в предвид –продължи Жоро.
–    Добре, идвам веднага – смотулевих объркано аз.

След около десетина минути стоях пред апартамента, чиято врата беше винаги отключена и понякога полуотворена. Жорката се провикна от вътре:
–  Влизай, но не затваряй вратата, излизаме веднага, защото тук слънцето се скри ще отидем в парка отсреща. Там ще ти покажа нещо – добави с някакъв особен тон в гласа си той.

Познавах го добре и не продължих с въпросите си, знаех че той най-обстоятелствено ще ми обясни за какво става въпрос по-късно.

Тръгнах в страни от количката, на която Жорето беше прикован през последните години, много рядко той ми позволяваше да го тикам. По пътя към парка той започна необичайно бързо да говори с леко превъзбуден тон.
–   Ти си първият на когото ще разкажа за какво става въпрос – каза полу- усмихнато, гледайки ме, и продължи:
–   Предполагам, че поне няколко пъти през живота ти, се е случвало да си спомниш за някого, да помислиш  за малко  за него, и да го срещнеш или най-малкото – той да ти се обади почти в същия момент или малко след това.
–   Да, на няколко пъти… – прекъсвайки го добавих аз.
–    Но също и обратното – продължи  той. –Случвало се е да си мислиш, а никой да не срещнеш и никой да не ти се обади, нали?- изучаващо ме погледна той.
–   Да, много повече пъти…
–   Да, и при мен – пак ме прекъсна Жорето – поне до миналата седмица, до преди да открия „канала” и да мога да контролирам тези желания за контакт – с лека усмивка отново допълни той.
 Доловил неловкото ми мълчание, той продължи:
–    Да, сега ще ти обясня. Преди около месец, когато бях на терасата, се загледах в лъчите на изгряващото слънце. През клоните на дървото се прецеди един лъч точно към очите ми, аз ги притворих но не съвсем.
Останах така около минута –две. Затворих очите си напълно, но лъчът сякаш беше пробил клепачите ми и аз продължавах да го гледам. Само след около минута лъчът се превърна в огромен тунел осветен от всички страни.
Като в писта за бобслей аз се „плъзнах” по него… и, знаеш ли, можех да отида където си пожелая! Разходих се по Балкана, Пирин, Рила и се спрях за по дълго в Родопите. Ех, там на една поляна се бяха събрали сумати и народ и аз,  сякаш съм там, и сякаш не съм… някак си  се оплетох в напева на гайдарите извили се във формата на подкова. Почувствах някаква лекота, неопределено как аз сякаш летях на посоки без да умея да се контролирам. Близо час-два ми трябваше да осъзная, че всичко зависеше от това къде ще концентрирам погледа си…

В края на поляната забелязах Добри, знаеш го, беше няколко години хижар на нашата хижа. Тъкмо си приготвяше гайдата, знаеш също , че тя за него е като икона… ех, като залетяха спомени, спомени от хубавите вечери в хижата. В един момент, той бързо постави гайдата и припряно започна да търси нещо из раницата си, всичко наоколо започна да притъмнява и аз загубих „картина”. Бях си на терасата и тъкмо се опитвах да си обясня това, което току що се случи и …телефонът извъня –  беше Добри. „ Ей, Жорка, как си бе приятел, знаеш ли, аз съм на един събор и искам да ти кажа, че първата песен, която ще изпълня, е в твоя чест! Знаеш коя е..”

Знам много добре! Къде си и… и замълчах – не исках да продължа с нещо с което и аз самият не бях наясно какво е… но за всеки случай го попитах:

– Добри, гайдарите във вид на подкова ли са, далеч  зад теб  и гайдата е до раницата ти, нали?

Той ме прекъсна:
–   Ти си дошъл на събора! Абе сякаш те усетих, че ме гледаш отнякъде и реших да ти се обадя преди да изпълня моята песен точно, но нещо ме накара да ти звънна по рано… Къде си се скрил и с кого си тук, айде ела на сам да направя една репетиция преди да съм се изложил пред хората, кажи къде си защото батерията пада…
–    В къщи, на терасата съм… само предположих…
–    Ай де бе, казвай, къде…
–     Честно! В къщи съм… – после сигналът се загуби и това беше края на разговора ни… От тогава мина близо месец, аз ту успявах да се „вмъкна” в този слънчев канал, ту не… но сега знам как мога почти винаги да се „разхождам” там…
–   И почти винаги – накъдето се насочи погледа ми едно малко „слънчево зайче” се задвижва в същата посока… имам усещането, че сякаш то ми помага да пренеса мисълта си към дадения човек…
За миг почувствах как тялото ми настръхна… спомних си едва сега, че преди да се обадя на Жорката незнайно откъде едно „слънчево петно” ме съпровождаше по улицата в края на града… бях го взел за отражение от прозорците на околните къщи.

Той ме погледна изпитателно и продължи:
–  Хайде, бързо, бързо, че току слънцето се е скрило зад рида отсреща, кажи ми някой от познатите ни и ще видиш, най-малко минута две и той ще ми се обади по телефона.
Застанахме в края на парка в близост до една беседка. Той се изпружи някак неестественно назад, тялото му образува полу дъга, присви очи и зажумя към слънцето, то беше на три четири пръста над отсрещния хребет и като че ли забави своя ход за да даде шанс на Жорката да поеме по своя „тунел”…
–  Казвай бързо някой от тайфата, хайде няма време – и с тези думи ме извади от унеса на мислите ми…
–   Галя – казах припряно… нашата Галя… и разбрах веднага грешката си, почувствах се страшно неловко и виновно.
Жорката, бавно се обърна към мен и с тъжна почти укорна усмивка каза едва едва:
–  Добре… нека тя да бъде… но ако се обади ти ще отговориш на телефона, нали? – и отново се обърна в посока към слънцето изопнат назад в полудъга.
Слънцето наметнато с пурпурната си мантия, се бе задържало току над хоризонта, едва-едва докосвайки го… Гледайки с присвити очи аз се опитах да си представя „тунела”, за който говореше моя приятел. Лъчите, колкото и странно да беше, не ме заслепяваха, а сякаш ме изпълваха със светлина отвътре-навън, но нищо повече не можах да усетяь нито да почувствам. Слънцето се беше почти скрило, когато гласът на Жорката ме извади от унеса:
–   Видях я… беше с дъщеричката си в двора на една къща, предполагам на село… простираше и детенцето и подаваше щипките за пране… двете се смееха  и когато се „появих” тя остави всичко набързо и се забърза към къщата си. Ти ще вдигнеш сега телефона, нали ми обеща…
Стоях като хипнотизиран и гледах към мобилния му телефон в очакване…

… Галя беше голямата любов на Жорката, единствена, неповторима и последна. Извънредно много усилия му костваше да я отблъсне от себе си, след като го сполетя нещастието. Прекалено много я обичаше и не искаше да приковава към инвалидната количка още един човек. Тя също го обичаше и в началото беше решена на всичко, нищо не бе в състояния да я отдели от него. Само едно-единственно – неговата силна любов, надделя над нейната…

След това всеки пое по пътя си. Тя се омъжи в едно далечно градче, и голяма беше радоста на Жорката като разбра, че и се е родила дъщеричка, черпеше наред сякаш беше негово дете. Но най-много го радваше, че момчето, което се ожени за Галя се оказа свестен човек.

… Не знам колко време беше минало в очакване на позвъняването, но уличните лампи бяха осветили вече алеят, на която стояхме.
–   Да тръгваме, няма какво повече да правим тук – каза накрая някак приглушено той.

Тръгнах бавно обратно към дома му. В главата ми се въртеше мисълта с какво да го разсея от създалата се ситуация, когато го чух съвсем тихо да говори сякаш на себе си:
–   Странно колко ясно ги виждах и чувах, даже усетих миризмата  от токущо изпраните дрехи… Видях как Галя защипа на детенцето косицата с една от щипките и то в стремежа си да я махне се оскуба…. заплака и после как го успокои и целуна по челцето. Почувствах, че тя сякаш усети присъствието ми. Спря за миг… обърна поглед към планината… и се забърза към къщи… И после сякаш някой изгаси осветлението и аз се озовах отново тук…
 
Вървях бавно, той дори не забеляза, че го тикам обратно по пътеката към дома му…  И двамата бяхме погълнати от свои мисли. Току пред неговия жилищен блок той ми се извини, че се чувства много уморен, разбрах го и се разделихме набързо.

Ако знаех, че това ще е последната вечер, в която сме заедно, ако знаех само, че е възможно да променя хода на събитията от следващия ден…

Доста години след този случай не ми даваше мира един единствен въпрос – можех ли да „прекроя” съдбата онзи ден?
Тогава, отивайки към парка, не обърнах може би достатъчно внимание на един негов отговор… На въпроса ми използвал ли е същия този осветен в ярка светлина тунел за да погледне в бъдещето, той ми беше казал, че пътуването му в „тази посока” е било съвсем кратко, като на пътя му се била изпречила някаква котка с малко котенце… и точно там светлината се променяла в невероятно синя такава… и светът изглеждал по друг начин.

Жорката си отиде от този свят заради добрината, която бе изпълнила цялото му същество, онази същата добрина, заради която плати някога с двата си крака.

На другия ден, след като чух за нещастието, веднага отидох в градската болница, но за жалост беше твърде късно.
От там се отправих бавно към неговия дом. Не исках да се съглася, че това се е случило. Не,  дано е някакъв сън! Дано пак зърна онзи лъчезарен поглед от терасата на втория етаж…..

Съседката,  леля Верка, припряно и някак с вина през сълзи обясняваше на скупчилите се пред входа съседи:
–   Ох, ох, защо ми трябваше, Боже! Защо ми трябваше… защо му казах за Принцесата… И този с камиона тряба да беше пиян….не спря на стопа! Премина отгоре му и избяга….ох, ох защо ми трябваше, Боже… защо?

„Принцесата” беше кварталната котка, за която Жорката и неговата съседка по етаж, леля Верка, се грижеха на смени. Задното й краче беше наполовина откъснато, незнайно кога и къде. Преди няколко дни тя се бе окотила в близкия парк, после, обезспокоена от нещо, бе решила да прехвърли домочадието си в близост до блока.
Тогава Верка я видяла как се мъчи да пресече с едно от котетата си, казала за това на Жорето. Той слязъл веднага с асансьора и тогава, бутайки количката си към парка, на пешеходната пътека……се случило нещастието.

Месец по късно срещнах до автогарата Галя.
Разговорът с нея почти не потръгна и двамата имахме една и съща болка… не исках да споменавам с нищо Жорката, но малко преди да се разделим тя каза:
–    Знам, че това което ще кажа… единствено ти можеш да ме разбереш… Един ден преди нещастието… аз имах усещането, че Жоро ме наблюдава отнякъде. И сякаш усещах погледа му върху себе си… Беше някак странно… Прииска ми се да му се обадя… даже опитах… но там където бях нямаше добро покритие… Толкова много бих искала да се свържа с него тогава! Може би ако се бяхме чули… нещата щяа да се променят с нещо…
–   Кой знае… Но ние те чакахме да се обадиш – неусетно отроних тихо аз…
–   Какво, какво каза?- въпросително ме изгледа тя.
–   Нищо,.. нищо, трябва да… вървя, че закъснявам… – недовърших изречението си. Погледът ми беше прикован от едно „слънчево зайче”, отначало то беше между нас после леко, леко се изкачи по тялото на Галя и се спря на бузата й…

Вас Бор
Финикс, Аризона

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...