ПОДВИГЪТ НА ГРИВАТА

Ако можеха да говорят животните, с които човекът живее от векове в битието си, биха разказали много за себе си и за своя приятел и стопанин, за своя добър, и понякога лош, другар по съдба и по живот, макар и той да се мисли за нещо повече, защото е с два крака и върви изправен.

Конят и кучето, например,  човек ги е приютил отдавна около своя дом, около своето огнище. Той се грижи за тях и те му отвръщат с преданост и себеотрицание.

Понякога тази идилия се прекъсва от трагични събития. Виновни са превратностите на съдбата, които не са подвластни нито на животните, нито на човека. Както онази раздяла, за която стана дума преди време и в Чикаго, ако помните…  Пак случка от Родопите.  Израсналият от малко конче приятел на своя стопанин, станал почти истински член на семейството, не е забравил и до ден днешен човека, който се изселва и днес живее в Америка. Истина е – обаждат се хората и му казват – когато минава край неговата опустяла родопска къща, конят забавя крачки и тъжи за приятеля си, човека… А като говорели по телефона от нашия кръй с Чикаго и му слагали на ухото слушалката, като чувал гласа на стопанина си – конят се оживявал и започвал радостно да цвили!
Не знам дали се интересувате от такива неща, дали сте чули и дали ще се съгласите с мене, но… Така ми се струва, поне, нашите редки местни породи, родопски, домашни животни, като че имат доста ум и вършат добра работа, верни са и почтени към човека…  Може би защото родопчанинът е по-склонен да общува с тях – с дума и с поглед, да се отнася с тях като с разумно същество, с което заедно живеят в планината. Така е с каракачанския кон, с каракачанската овца, родопското късорого говедо, тукашната дългокосместа коза… И особено – каракачанското куче!

 

каракачанско куче

 

Разправяли са ми какви предани и разумни вардачи са тези кучета на стадата и на стопанина си…  Като докарат едно такова куче, и съвсем младо да е, то веднага се ориентира за какво става дума. Влиза в новата кошара или егрека, обикаля всяка педя земя, души и запомня всичко! Като дойде при ново стадо – да му се начудиш! Отива при всяка овца или коза, подушва я, да я запомни и нея, близва я даже по муцуната, да я усети още по-добре! Рогатите кози не харесват това и го мушкат, хей така – не жестоко, но някак си с досада – я не ме пипай… но кучето си знае работа и не само не квичи или да се ядоса и да заръмжи, а просто не обръща внимание и минава от коза на коза… После ляга да спи при тях и не се отделя от стадото. Те тръгват на паша – то с тях! И като види, че някоя се дели от групата – веднага я вкарва в стадото отново… Пази ги. И ми казват хората – може да стане нещо и да не ги види тия кози цяла година и повече, но ако ги види и срещне – ведна ги познава. Всичките! Една по една…

 … Помня, като дете израсло в Родопите, как моят дядо обичаше и тачеше животните и птиците – па било те наши, домашни, било горски и диви и далечни от дома ни. Но помня и един ден на сатанинския му гняв, когато някаква черна сила беше помътила неговото съзнание.

Бях отишъл да помогна на сестра ми да донесем вода от извора, когато дочухме жалостното скимтене на Гривата – нашето вярно куче, с което бяхме отрасли. Докато се върнем, то беше вече примряло от безмилостните удари на дядо ми, който в този момент като че не беше на себе си. Гривата лежеше почти без дихание. Помислихме, че с него е свършено. Ние със сестра ми се скрихме в одаята, където дълго време плакахме.

Когато излязохме привечер, Гривата го нямаше. Нямаше го доста време – нито у дома ни, нито с овцете в егрека.
Бяха се минали вече две седмици, когато Гривата се завърна у дома. Беше отслабнал и не ни поглеждаше. Но като видя колко много му се зарадвахме ние, децата, той леко помаха с опашка и пак отиде нанякъде. Обадиха ни се, че сам е отишъл при овцете, в планината,  да ги варди.Там остана дълго без да прескача до къщи, както правеше друг път, да ни види.

Един ден при нас слезе от билото на планината овчарят Салих от Давидово и ни разказа покъртителна случка. Вечерта завалял силен дъжд и задухал източен вятър. Срещу вятъра, от запад, за да не го подушат, към стадото се отправил огромен вълк – единак.
Той пристигнал в късна доба, в черната нощ, забулила луна и звезди с оловно-сиви облаци, скрит от дъждовната пелена и вятър, който трещял в планината толкова силно, че и стрелба не би се чула. Усетили го твърде късно – когато се нахвърлил върху стадото. Ужасените овце счупили изплетените от дървесни клони стени на егрека и се пръснали из гората, преследвани от острите зъби на вълка.

Салих не знаел какво да прави, не знаел как да запази и събере двестате пръснали се по планинското било овце, той не виждал и на два метра пред себе си, само усещал тупурдията и си представял какво става.

Единствен в този ужасен момент запазил самообладание и знаел как да действува нашият герой – Гривата! Той излетял като фурия и за секунди настигнал вълка… Хвърлил се на гърба му и в планината започнала невероятна битка!
Гривата, който бил възвърнал вече старите си сили, а и благодарение на огърлицата с остри шипове, която носеше на врата си /от там и името си/ в края на краищата прекършил вълчия нрав и кураж. Сивият великан побягнал и никога повече не се появил по тези места…

А Гривата не се върнал веднага при Салих. Втурнал се да кръстосва планинските поляни и да събира една по една овцете и да ги връща в егрека… Една по една… В бурната нощ, сред непрогледния мрак.
Събирал ги и след изгрев, когато ведрото слънце огряло Родопите и овчарят разбрал ясно какво е направило вярното куче. Гривата бе вече простил на дядо ми неговата сатанинска постъпка и беше постъпил като истински рицар. Защото аз и днес съм сигурен, че това куче разбираше и мислеше почти като нас, хората. Само дето не можеше да говори…

В тази злокобна нощ Гривата беше не само победил и прогонил вълка, но беше спасил и събрал по планинските дерета и шубраци всичките, до една, пръснати по четирите посоки овци!
След тази случка дядо ми, който се славеше като много мъдър човек, ни събра и каза, че е сбъркал. И че човек никога не бива да върши нещо, воден от гнева си.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

ЗАПИСКИ ОТ РОДНИЯ КРАЙ

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...