Щрихи от 3 март в Чикаго

Младите таланти от училище “Нов Живот” , Чикаго

Годината е 1396. “Какво да ти завещая, сине? Нищо на този свят нямам, освен неистовата ми обич към тази шепа България – опустошена и ограбена , продадена и предадена”.

Претъпканата зала се смълча. Всички бяха приковали очи към дребния силует на детето, облечено в бяла народна носия.  Бях сигурна – пред нас не бе  дете, а нашата история. Познати картини от робството на опожарени къщи и стенещи хора , пред нас e застанал и Левски, изправен пред турския съд , поставил на колене и  пашата. И когато звънливо гласче запя  “Я кажи ми, облаче ле бяло…” цялата зала  превърна   натрупаните въздишки, в перли  търкалящи се свободно  не само по женските скули, а и по строгите, мъжки лица.

Притулената въздишка на имигранта,  който винаги носи в сърцето си България и заплаща цената на любовта си. Пътят на свободата е дълъг и винаги започва от имиграцията.

Младите таланти от училище "Нов Живот" , Чикаго

Защо ли?
Когато слушаме тук децата  да пеят патриотични песни  сега, през 21 век,  сякаш този процес на възраждането  никога не е спирал за имигрантите.

Защо ли?
На срещата в Чикаго с Бойко Бисов, преди да стане премиер попитах: “Защо студентският град е известен с кръчмите, а не с библиотеките , с убийства и наркотици, а не с фестивали и празници?
Той ми обясни, че на бившите собственици им се връща земята и  те  правят  кръчми.
Препоръката на Борисов беше  “Да си възпитаваме децата, да не ходят по кръчмите”.

Сигурно затова има имиграция. Защото искаме да си възпитаваме децата в любов, дълг, уважение, зачитане правата на другите.
Дали политиците ни служат на  такива понятия?

И ето резултата.  В училищата в Чикаго, вече девет, децата прекарват свободното си време в песни народни танци,  музика, рисуване. Няма време за дискотеки и чалга. В продължение на месеци   минавайки покрай училището “Нов Живот” слушах възрожденски  песни  и се питах:  “Къде се намирам”?  А таланти – дал Господ!

Ролята на възпитателите  е да дадат условия и  шанс на децата, да ги поощряват.

Венцислав Перфанов е на сцената като на “Х- фактор”, уверен и сигурен в музикалната си дарба.  И не само.  Ролята на Левски  личи, че му допада. Не му отстъпва и Самуил Перфанов както в пеене, така и в актьорство. И всички тези съзвездия  от красиви детски гласове  като Михаела Чобанова,  Никол Танев , Александра Костова, Мария Стоева, Анна Добрева, са може би утрешни лауреати
на Оскари…

Така се възпитава младо поколение. От  учители,  които работят доброволно  за истинското българско културно наследство. Те жертват свободното си време докато прз седмицата кръстосват  по неизбродимитите чикагски магистрали,  също в борба за насъщния.

Да бяхте видяли само очите на  преподавателите, които обгръщаха децата на сцената, сякаш да им предадат сила и увереност, а  Ваня Йорданова като от картина на Майстора, с носия и вплетени цветя в косите  бе повела хорото с най- малките от детската градина, едва проходили, но  наловени за ръце в бългаски танц.

Генералният консул, Симеон Стоилов, придружен от съпругата си и младия Борис, присъстваха на тържеството в църквата  “Нов Живот” не скри възхищението си. Той поздрави директорката Хриска Перфанова, която бе и сценарист, и режисьор и главен инициатор на този вълнуващ, сценичен спектакъл от нашата история,  и незабравими песни от музикалното ни съкровище с думите:
– На това се казва „Истинска, българска работа”, нека я има и занапред!

Кина Бъговска
За в. “България Сега”

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...