ТУЧНИЦА

Първа част

Животът е дихание  и остава в пространството за белег на съществуване, като целувка в цветята и въздуха , а водата го  мие и вгражда в пясъка на времето. Ако ме потърсите днес, аз съм песъчинка в окото на слънцето и пара в океана на пространството. Започвам оттам, където е забит стволът  на родителите ми. Това е вулкан от възприятия, от минало и бъдеще. Живея навсякъде, срещам се със себе си, каквато съм била, каквато съм сега, надвесена над своята бездна, самата аз бездна и неизбродимо време. Чувствам се като вселена сред вселените и безгранична енергия.

Дори в най-безсилните си моменти живея със силата на продължението и намирам начин да се изправям. Нося частица от въздуха и водата, които са в мен през времената отново и отново, и са  сетива на човешката ми същност. Нямам начало и край. Имам само една нишка, парченце от нишка, оттам помня и съпреживявам спомена на кръвта на моите земни родители. Оставям се Бог да ме връща в паметта ми, където е зачатъкът на племенното ми семе. Реалното е така дълбоко потънало  и толкова необозримо, че не мога да пресея  изживяното сега от изживяното на човешкия океан през вековете. Миналото всеки миг ми се случва, както и бъдещето, чрез моето  космическо въображение. Мога да съм навсякъде и всякога, и енергията ми никога няма да свърши. Тази енергия, която никой земен жител все още не познава.
    Гледам към моята капка от кръвта на дядо ми Богоя от Бранковци /Босилеградско – Сърбия/, когато пресича границата в собствената  си държава, една измислена граница, отрязала част от България като парче погача, захвърлено на кучетата. Но нищо не може да победи властта на човека да бъде там, където е, дори когато не е там. Властта на човешкото същество е нещо вечно, закодирано в живота на земята, в живота на времената й, като частица мисъл, обвита в материя, разпростряна навсякъде светлина на слънцето и  светлина на съществуването. Материята ни излъчва този живот невидим, материализирани сме благодарение на него и благодарение на него ще се превърнем в телата на духовни същества, които ще носят отново нашата земна човешка същност. Има загадъчно, но и обяснимо значение трепетът на нашите души, когато отиват и се връщат в себе си, в своите духовни животи. Всъщност духовният живот е един, но той съществува под различни форми и състояния в зависимост на нашите настроения, възприятия и мисловни метаморфози. Това е образът на нашата власт, която е безкрайна, но ние не умеем да я използваме. В началото Бог даде власт на Адам и Ева, власт над всичко, но старовременната змия, олицетворяваща дявола, взе властта от хората чрез лъжа. По този начин тя внесе съмнение. И каква е властта на днешния човек? Властта ни е да се борим за властта на нашия духовен носител, за да ни върне Бог властта на Земята. Времето е узряло и идва, ние трябва да сме в готовност всеки момент.    

     Говоря си на глас така спонтанно, сякаш че светът е вътре в мен и слуша. Сбогувам се с мелодията на тъгата. Земята е прибрала времето ми и ме вика да тичам боса в нейните стърнища. От кървавите ми следи житата да поникнат. Да легна в сянката им, да се слея с цвета на синъото небе, да вляза в него. Да слушам гласовете му и в думите да дишам. Една жена от дух, душа и тяло на вселени. Тя няма име, тя е съвършена.

     Бяга дядо ми Богоя от родината си в родината си и се заселва в село Скриняно /Кюстендилско – България/, на около четиридесет километра от неговия дом в Бранковци /Сърбия/, която е българска земя още от създаването на държавата ни, но по силата на военна репарация е послужила за разменна монета. Граничната бразда е дълбоко разорана, там стъпките надълбоко влизат, но дядо ми Богоя е успял да я преодолее. По-късно комунистите на това място ще монтират кльонове с бодлива тел, по които тече електричество.
     Богоя е юнак като от приказките – над среден ръст , набит и як българин, русоляв, разгърден и бос през всички годишни сезони. Селото му Бранковци също е като от приказките, гушнато от планината, а планината гушната от небето, но не много нависоко, а полегато, нежно и заоблено. Песента на бурите и ветровете в нея е дълбока и провлачена, сякаш търкалящи се камъни разказват своето време още от преди сътворяването, а снеговете са обилни  и отглеждат бистри извори, издишващи пара през студените зими, а през пролетите сърни, диви прасета и зайци прескачат следите си,  лисици влачат опашки и душат въздуха с изящните си муцуни. Те са толкова красиви и грациозни, че Богоя понакога ги допуска по-близо до дворната ограда и обича да гледа легналите им по корем тела, опънатите им измършавяли мускули, наблюдава тяхното дебнене, проскубаната им от дългите зимни студове козина,
ненадмината по богатство на нюанси, сякаш зелената и жълтата шума на планината са се измили в извора на Топлика и са топнали лисицата в боята на природата. Когато домашните животни по някакъв свой начин усетят приближаването й, надават вой, а тя буквално в същия момент е готова да грабне най-близкото и най-глупавото пиле. Но Богоя е на поста си и започва викането му и гоненето на опашката на лисицата, която вече е само спомен, а човешката игра не е свършила, тя прави удоволствието от живота да крещи, да се смее и да ръкомаха. Планината също изживява този момент и дълго след това шумоленето й не се чува от ехото на доловете и върховете. Те сливат пулса си в едно и издигат гласа си до небесата. Всичко това Богоя оставя  и се заселва в Кюстендилското село Скриняно, което е полско, проснато сякаш да съхне на слънцето, с няколкото си  обли възвишения и с малката борова горичка, наречена Чуката, приятна за окото на планинеца, свикнал върховете на дърветата да му разказват приказки и да разхлаждат челото му след тежко тичане подир стоката, когато я подгони някой изневиделица изкочил вълк.     
    Това се случва непосредствено след свършека на Втората война, която е белег в паметта на Второто                                                                                 
хилядолетие на човечеството, една глупава човешка касапница, с която свършва историята на войните от този вид. Тя е изживяно проклятие в умовете на хората, глад, мизерия и предателства, които продължават повече от петдесет години в източноевропейските държави, а за Русия почти столетие.
    Човекът е такова животно, което всичко прави съзнателно. Може да хвърли кожуха си на земята, да го обърне и да го облече наопаки и да го носи така, сякаш кожухът му е налице. Тези, които носят  кожусите си откъм лицевата страна, се свиват от страх пред опаковите, попрегърбват се да им угодничат, а някои съвсем се снишават. Опаковите безчинстват, грабят, колят и бесят, забравяйки човешката си принадлежност, и се превръщат в страшилища. И се спуска такава мъгла -трябва да казваш “в живота ми слънце грее”, но слънцето закрито, боядисано в червено, нито изгрява както трябва, нито залязва.
    По стъпките на студа пониква времето на растенията и на хората. Те живеят на земята, да разнасят ароматите си, да сеят семената си, да кусат от соковете на своя живот. Идват от дълбоко и се отразяват в свободата на своите възприятия и излъчвания. Имат сълзи в очите, усмивката си държат дълбоко скрита, носят белези от рани. Гмуркат се в себе си и се разплискват с понесени в пространството крила на птици.
   Когато искаме да продължим себе си, ние връщаме времето назад, където ни е имало и където сме останали, за да намерим причината на нашето оцеляване и в даден момент да си кажем – колко сме далечни и отминали, а още колко вечности трябва да извървим. Не ни е дадено да знаем. Вечностите ни са неизмерими с нищо, следователно те не съществуват, сливайки се в един миг, който също не съществува, защото зачатъкът на времето е в безкрайни измерения към всички посоки. Но ние сме в умът, в мисълта на времето и ни е дадено име за продължение, за възпроизвеждане на случилото се и за усещането на живота след нас далече в бъдещето на човечеството.
    Богоя няма кожух. Ризата му е лятна и зимна, грубо тъкана, защото жена му Елена от коноп прави прежда, а от конопа и тънка нишка да изтеглиш, стърже и боде. С такава риза е дошъл Богоя в Скриняно и с потури кръпка до кръпка, доста избелели, на места съвсем безцветни и протрити. Бос преминава измислената съществуваща граница, бягайки от сръбските комунисти, които са подгонили семейството му заради първородния му син Евтим, поради това че се е намесил в организация за защита на българските македонци в Сърбия. Според неговите разкази той е бил  таен куриер на Иван Михайлов.
    Богоя се главява на работа при чорбаджията Петре, който по природа е добродушен, живее в центъра на селото, сега изоставено и порутено от мината, в голяма чардаклия къща, с голям двор и обори с многоброен добитък, и с добра стопанка Корна. Те имат богатство, но нямат деца и Богоя довежда най-малкия си син да му помага. Момчето по цял ден рисува коне и ездачи върху амбалажна хартия, оживотворява по свой начин ливадите за паша и ябълковите градини, но рано умира, въпреки че чорбаджията го завежда в София да го лекува.
   Богоя извървява бос четири зими в село Скриняно, достатъчно време, през което отначало хората да го приемат недоверчиво и студено, а после да стане техният смешник, чудак и познавач на промените на времето. Малкото останали негови съвременници още разказват интересни случки от живота му. Бил е веселяк, сякаш целият свят му принадлежи, и е боравел с хумора на своите житейски познания. По отношение  на атмосферните промени никога не е подвеждал съселяните си. По време на жътва всяка сутрин чорбаджиите са се допитвали до него. Питат Богоя какво ще бъде времето, а той застане неподвижен, прави им знак да мълчат и слуша нещо в себе си. Кой знае какво е имало там? Може би вътрешният му живот е говорел с  него, показвал му се е, а може би скрити възприятия са живели в паметта му, закодирани дълбоко в неговата човешка тайна и са се явявали, когато той ги е извиквал. Има ли нещо такова, което да се събере в един обърнат към себе си човек и да е толкова голямо и толкова малко като живота на Богоя. “Изявлението Господне е вярно, дава мъдрост на простия.” Богоя е бил прост човек откъм книжовни знания, но е вярвал в Бог и се е водил от него по своя човешки инстинкт. Хубаво е човек да е “изявление Господне”. Благодарение на това той достига своите познания и се учи от опитностите си , материални и духовни, до предела, който му е даден свише. Но това става, когато човек опознае своя Създател.       
     Когато двама души се срещнат и единият по някакъв начин знае за другия, а другият само е чувал за него, той пита: Ти кой си и откъде ме знаеш, като не си ме виждал, не си бил мой враг и не си бил мой приятел? И тъй като се срещат лице в лице, те вече могат да тръгнат по един път и по-силният да помага на по-слабия. Но могат и да се разминат. По същия  начин всеки от нас среща Бог и тежко му, ако не Го познае и не му се довери.
   Заселвайки се в Скриняно, Богоя живее и в своя вътрешен живот, където е скътал миналото си  в Бранковци, защото може ли човек да изостави мястото, което го притежава и населява, както той го притежава и населява. Нещата от живота на човека не се повтарят. Те са вечни, а вечността стои на едно място и човекът е нещото, което диша в нея безкрайно и я оживотворява.
    В Скриняно Богоя прави  по-ниска от земята къщичка, издълбана дълбоко в брега на потока Стежа, тогава пълноводен и бълбукащ, а сега коритото и цялата земя наоколо са пустош в сърцето на също запустялото плодородно поле, обрасло на места с цяла педя мъх, останал за спомен от комунистическо време. Покривът на къщата е от плоски камъни. През горещите лета той служи за печка на Богоя. На него често може да се види кора от хлебно тесто.
 – Що правиш, Богойо? – всеки път, когато минат оттук, селяните го питат едно и също, очаквайки той да им отговори нещо необикновено и забавно.
 – Ете, печем си лебо на покриво.
   През горешляците, когато слънцето е нетърпимо и вехне в листата на дърветата, а тревата е скрила сока на зеленото си, селяните го задяват:
 – Намали малко печката, Богойо, че ти изгори лебо.
 – Нема, нема, сега съм турил боб да варим.
   Бос Богоя, разгърден Богоя зиме и лете пасе овцете на чорбаджията Петре, през деня яде корав хляб и сиренце, подслажда се с глогинки и трънинки, а вечер чорбаджийката Корна го гощава. На тяхната софра сяда като свой. Колкото парици е събрал, крие ги под камъните пред къщичката, та когато се върне в Бранковци, да купи онази нива в Корията, където изворът дими като комин през зимата. Там е топло и в най-свирепия планински студ снегът още във въздуха се стопява, а наоколо зеленее трева през цялата година. Овцете и козите я ядат като причастие, пият хладката вода и зачеват.
   Богоя е пришелец и, въпреки че като особняк селяните го приемат добре, като пришелец той си носи несгодите. Човек трябва да докаже, че тежи на мястото си, а Богоя тъгува за Бранковци. Коренът му е в родното място,  дълбоко забит и с дълбоко забити корени около корена, така че, ако  един от тях бъде изтръгнат по някакъв начин или изсъхне, братимците  му веднага да пуснат други корени. На Богоя коренът е забит чак до сърцето на земята, че даже е излязал  от другия й край. Ако нещо може да пробие земята и да излезе от другия й край, това е коренът на човека. А като излезе на другия край, започва да се връща обратно по соковете си и  това пътуване прави земята да се върти. От хората зависи земята как се върти, болна ли е, здрава ли е и в какво духовно и душевно състояние живее. Затова Бог е създал човека на нея по свой образ и подобие – да я оре, да я сее, да я обича и гали, да я напоява с потта си и да се храни от потта си.   Богоя и хората от неговото време знаят колко е блага пръстта на Земята, влезе ли сокът й в сока на плодните растения. И откъде е тази благина, Господи? Богоя се е срещал с Бог в мислите си, говорил е с Него, съветвал се е с Него като с приятел и е живял заедно с Него близо до земята. И в земята е живял, нали е направен от кал и в кал ще се превърне, вземе ли  Бог  духа му при себе си.
    Коренът на Богоя в Бранковци е още от преди турско време, когато в тази част на планината са се подвизавали войводите Бранко и Босилко и, отбранявайки своята родна земя, са дали имената на Бранковци /Бранково/ и на Босилеград /Босилково/.
Легендата за тяхното побратимство, за сраженията, героизма и любовта им към една девойка, разказва
колко благородни, отцелюбиви и силни са били българите  в онова време и колко голяма е била България тогава. Тя и сега е голяма, нищо че части от нея са в други държави. Те  пак са България, нали корените на българите оттам движат Земята. Лесно е някой да тегли черта и едната половина двор от едната страна да остане, а другата половина от другата. Ами къде остава човекът, като коренът му се е разпрострял под чертата на всички страни?
   Името Богоя идва от дълбокото ни минало и означава бикоподобен, силен, човешка канара и богобоязлив. Вървял е подир добитъка на чорбаджията Петре, гледал е как животните пасат сочната трева, галел ги е, носел е на ръце новородените, трил е със суха слама още мокрите им телца, намествал е муцунките им да засукват първата си глътка майчино мляко, целувал ги е като деца и всичко това е влизало в неговия живот като сила, като причастие, като знание и като безкрайна загадка, как така върви животът, че непрекъснато ражда живот, каква е тази сила, да се върти животът в кръг, да се храни от живота си и да върви така, че да не свърши, а човекът да наблюдава всичко това и да се учи.
    Животът е наблюдателница, поставена високо горе, за да не пропуска нищо от погледа си. Тя направлява даденостите, случванията, възприетите уроци, паданията и ставанията и ги направлява така, че винаги да приличат на детска игра, но не винаги краят им да е добър. За това говори всичката историческа памет на нашия земен свят. И откъде можем да намерим уроците си, ако не бръкнем в тази памет и не извадим някой отрязък от време, където сме били така извисени и така паднали, че си казваме каква глупост е извършило човечеството тогава. Но това прави ли ни по-добри днес? Човечеството е още в младенческа възраст, а децата бързо забравят нараняванията си и грешките си. Те си ги спомнят и осъзнават чак когато остареят. При остарелите хора е обратното. Така кръговратът на случващото се в човешкия живот се хваща за себе си и живее в определени закони.
      Възрастните са мъдри, защото помнят миналото си, връщат се в него с всички поуки, които са необходими за младите, а младите тичат напред върху кончета от върбови клонки и си мислят, че ще превземат със своите знания света, световете, пространствата, галактиките, но не защото това така неудържимо ги влече с чистотата си, а да го имат по някакъв начин за своя полза. Когато човек стигне до ползата от живота си, изживян и неизживян все още, той си представя куп пари и всякакви земни богатства, неограничена власт, плътски наслади и потъва в собствената си, предизвикана от самия него смърт. По тази причина смъртта на всяка цивилизация започва, когато тя стигне апогея си. Тук сериозно трябва да се замислим, докато още не сме стигнали техническия си връх и моралната си бездна. Все още имаме възможност и време да заживеем така, че да не изчезнем като кислорода в озоновите дупки. И да се постараем да закърпим някак тези дупки. Срамота е голото ни да се гледа, а ние да се стремим към чужди планети и светове.  
    Богоя престоява в Скриняно около четири години. Втората война е свършила, животът в селото е мизерен, гладът се превръща в епидемия. Властта на комунистите превзема свободата на хората, заграбва тяхната,  придобита с труд състоятелност, всява страх и ужас, извършват се убийства на по-заможните селяни, които по доброволен начин отказват да дадат парите си на червените управници. Някои от чорбаджиите са се предали и са преминали на тяхна страна, като им служат всеотдайно, стараейки се да докажат своята вярност. Чорбаджията Петре е заставен да остави всичките си жълтици в “името на народа” под една круша в местността  Бански път. Мнимият партизанин се крие наблизо и когато човекът, оставил парите, понечва да се обърне назад, хайдукът стреля по него и едва не го убива. Малко преди да навлезе в селото чорбаджията е настигнат от своя похитител и любезно поздравен, сякаш нищо не се е случило.
    В живота на страната ни се вихри хаос и страх. Времето е обърнало кожуха си и сега лицето му е откъм опаковата страна. А Бог върви до хората и им говори. Съществото на Божия Дух в човека милва, успокоява, дава сили и мъдрост. Дали това прекрасно същество не мисли заедно с хората, дали материята Му невидимо движи човешката материя?  Когато времето е останало някъде назад, а човекът е в началото на пътя си, той може да приседне на прага на дните и нощите, и съзерцателно да изживява тревогите или да излети напред като стрела на дума и да вдигне знамето на своята същина. Това е като да вземе човек чаша с бистра вода, да я вдигне срещу слънцето, да изпие сълнцето заедно с водата, а след това в чашата да поникне извор. Или да помилва живота си по рошавата му глава и да гледа как расте заедно с него.
    Богоя замисля да се върне в родното си Бранковци, където кой знае какво е станало с оскъдния му имотец под властта на сръбските комунисти. И тук и там все същите обирджии, но поне да си е у дома.
   Той с умиление си спомня своето, което е оставил там съвсем само и самотно, нивичките и старата порутена къща, двора с коприварника, от който жена му Елена го е хранила с варена каша, с всякаква блага трева в нея, добитъка по корията, разпръснат на всички страни, а наоколо храсти и дървета крият тайните си, гладните муцуни на вълците през лютите зими надничат изпод коренищата и изкопаните от дъждовете и пороите дупки, защото зимите тук са дълбоки и страшни, а вълците също искат да живеят и те като хората. Срещне те вълк, а ти му говориш човешки, като през цялото време страхът те пронизва и те държи нащрек, а мисълта ти и думите в нея държат вълка на растояние от теб. Човешката реч е нещо вълшебно, тя може да те направи невидим в очите на врага, когато е казана така, че да върши чудеса от действия, когато внушава, омайва, застрашава и когато насажда преграда, невидима, но истинска, а Богоя ги може тези неща. Затова в него няма страх от нищо, ако това нищо изневиделица не се е превърнало в нещо и не го е изненадало. Вътрешният човек на човека в различните обстановки трябва различно да се държи, да не се отпуска съвсем, да не забравя, че е заобиколен от врагове. И добър да е човекът до теб, не знаеш какво е в мисълта му, а природата е още по-трудна за разбиране. Можеш да си правиш някои твои сметки и да имаш с тях вземане даване през различните годишни времена, но изненадите са на върха на случващото се всеки момент.
   В Бранковци Богоя е оставил частица от своя живот, в която душата му се е сляла с природата и го вика. Там е и онази нощ след съня, където Света Петка му казва и показва мястото с неговите три изгубени овце, които още през пролетта сякаш са пропаднали в земята и ги няма. Късна есен е, прехвърча сняг, Богоя си стяга опинците от свинска кожа, намята козяка и минава през селото, сякаш ще ходи някъде на печалба с торбата през рамо и с дебела тояга.
  – Къде, Богойо?
  -Че идем при Света Петка на Врълата гора.
   Хората се подсмихват, Богоя пак им е приготвил някоя история и го очакват да седне, да започне да разказва, а той бърза и отминава нататък, заръчвайки им:
  -Да ми пазите добиците, оти три дена и три нощи нема да съм тука.                         
    Селяните са учудени, но изпълняват заръката му. А времето се е стъмнило, по върховете мъгла, студът се усеща как започва да хапе, като гладно куче, разказва след това Богоя. Врълата гора далеко и високо, около мене само я дишам, а дишането ми прави шум, издава ме, че съм сам, я си думам високо, силно се смеем, като че не съм сам, а онова нещо, страхът, ми говори, не се бой Богойо, я съм с тебе. С мене е, ама не ме грее, а и огин не смея да си напаля, след горешляците сичко е сухо наоколо, подпалим ли шума и я че изгорим с нея. Дува, щипе, бучи свето, а я нагоре и нагоре, знам точно къде са овчиците ми. Ако не си ги докарам, че им видат сметката вълците. Света Петка ми е говорила да си ги докарам.”Богойо, що чекаш та не си докараш стоката от Врълова гора, зимата че я изеде. Я да станеш и да пойдеш”. Богоя е тръгнал добре зареден с вяра, две нощи нощува под сухата щума на буките докато се качи на самия връх. И те там. И с три агнета. Селяните са потресени от случката и имат страх и страхопочитание от Богоя. Всичко това е като в приказка и нямаше да повярвам в истината, ако тази приказка не ми беше разказана от сина на Богоя, който по това време е бил дете, а впоследствие стана мой баща. Но той ми е бил баща и преди да се родя, а аз съм била в малката къща на дядо Богоя като пара, очакване, раждане, кръв в кръвта на моите земни клетки. Виждала съм вълци и лисици с очите на неговите сетива, тичала съм по върховете и кориите, крила съм се между коренищата при пороища и всякакви бури, които са се просмуквали в мен, изграждали са ме, вплитали са се в паметта ми, диви и прекрасни и аз там, мъничко съвършенство, което носи вселената на раменете си и помни всичко, закодирано от Всевишния, за да съм сега в думите и те да ме показват що за създание съм. Искам да съм по-чиста в този свят, та когато отида в другия, да има какво да отнеса, да го сложа пред нозете на Дядо Господ и да кажа -това съм аз Господи, и всичко, което съм, е от Теб. Той да се усмихне в бялата си брада и да ме погледне благо, а аз да плача като малко дете от радост, че съм стигнала по пътя си до Създателя. Но пътят е безкраен още по-нататък и човекът все по него.  
  Богоя успява да придума сина си Евтим да дойде на негово място в Скриняно и да се откаже от своите си тайни дейности. Евтим е около четиридесетгодишен, когато се настанява в бащиното си къще в Стежа. Преди окончателно да си замине, Богоя извиква няколко свои приятели от селото да търсят жълтиците му под камъните. Възрастният човек сигурно си е мислил, че който и да ги намери, ще му ги даде. Жълтиците са били десет, за онова време добра сума, с която един от търсачите след три дни си купува къща и имот в най-хубавото землище на Скриняно. Това е последната шега на Богоя, която му е струвала четиригодишен труд. С неговия широк характер не вярвам да му се е отразила зле. С мисълта си е бил вече в Бранковци. Това го е правело щастлив.
    В Скриняно татко Евтим пристига с градски дрехи, с каскет и с модерни обувки. Той възбужда любопитството на селяните, освен това е ерген и житейският кръг го завърта в търсене на подходяща съпруга. Иначе той е образован за времето си с неговото четирикласно училище и с живота му по градовете на България, който го е научил да се носи градски и да говори “като даскал”, както са се изразявали за него скринянчани. Евтим харесва Люба на Христаки Манов, която отговаря на възрастта му,  отворна е, работи в тютюнев склад в Кюстендил и прави впечатление на тиха и скромна жена.           
    Дядо Христаки е селският бохем, обича да си пийва, често ходи в града, там има приятели, с които отсяда в кръчми, знае светските клюки, когато покрай него мине жена, завърта мустаците си нагоре, пее добре и минава за развейпрах, защото е успял да пропилее имането си на младини. Сега само може да мечтае за онези добри години, когато е имал къща чардаклия и много коне в двора благодарение на фамилното си наследство още от далечно време.
    Коренът на дядо Христаки е от Чакъровия род. Основател на рода ни е прадядото Венелин, който е бил шивач и се е заселил в село Скриняно. Той е дошъл от село Стоб, Дупнишка околия и се е задомил тук, избирайки си хубава и работна мома. През 1800 година се ражда синът му Стоичко, добър земеделец, успял да спастри 300 декара плодородна земя. Той оставя четири деца – Нено, Мито, Аница и Мане. Не се знае Нено да е оставил наследници. Мито ражда  четири дъщери и един син – Коте, който създава поколение от добри земеделци и живее в старата къща на фамилията, като я пристройва. Там и днес обитават някои от неговите правнуци.Аница се омъжва за Христо Сугарев от град Кюстендил – търговец на жито. Взела е само два декара овощна градина близо до старото село. Мама Люба ми е разказвала за тази Сугарева ливада, както са я наричали селяните. Те са били впечатлени от гостуванията на градското семейство, което е имало друг стандарт на живот и се е носило богато и с файтон. Мане /Мано/ оставя трима сина – Миялко /Михалко/, Ристаки /Христаки/ и Никола. До 1989 година, когато в Скриняно се проведе родова среща, нашият родов корен беше дал плод от 377 човека, като в това число не бяха включени неизвестни и неназовани хора, както това става при издирването на родове далече във времето преди нас. Заслуга за срещата има покойният вече учител по история Стоян Мирчев и също покойният инженер Симеон Манов. Те оформят родовото дърво с неговите впечатляващи с размерите си клони. За това какви духовни богатства е дал този род може да се напише отделна книга, но аз ще спомена само някои от тях.
    От Чакърския род произлиза именитият български художник Никола Мирчев, който, освен че създава майсторски живописни платна, участва в уреждането на национални изложби, а също и в панаирно-търговски палати и изложби в чужбина.
    От семейството на Аница започва Сугаревата фамилия в нашето родословно дърво. Мъжът й Тодор Сугарев е училищен инспектор, съставител на учебни помагала, редактор на списанията “Славейче” и “Весело звънче”. Неговите трима сина ярко се вписват в културния живот на България:
    Делчо Сугарев е архитект, член кореспондент на Международен комитет за исторически градини и пейзажи. Завършил е специална школа по архитектура в Париж, Академията на Лувъра, Института за висши социални науки при Парижкия университет, професор е по сградоустройство на Държавния университет в Рабат /Мароко/, автор е на многобройни градоустройствени планове.
    Стефан Тодоров Сугарев е ученик на Сорбоната в Париж, завършва Държавната музикална академия в София, виолист в оркестъра на Софийската народна опера, професор е по виола и камерна музика. Автор е на учебници и обработки за виола. Има принос и като педагог. Основател е на Кюстендилската академична дружба. Той открива и изтъква възможностите на виолата и я въвежда като солиращ инструмент.
    Здравко Тодоров Сугарев завършва математика в Софийския университет, специализира в Сорбоната в Париж и в Института за световно стопанство в Германия, университетски преподавател е по статистика, математика и теория на вероятностите,
професор в Икономическия институт на БАН, член е на Международния статистически съюз.
     От нашия род е и прочутият учител по математика
Веселин Николов. Тук може да се спомене и Крум Немирников, писател на партизански книги. Повечето от наследниците на Чакъровия род са образовани хора  
с престижни професии.
    Като съм тръгнала с именити личности от родословното ни дърво в близкото минало, не мога да не спомена и други такива, които са родени и израсли в село Скриняно, основано на днешното си място някъде около десети век. През 1889 година в селото е построено четирикласно училище “Иван Вазов” и черква “Света Богородица”. Един от първите учители в училището ни е Тодор Ников Щампара. Неговите трима сина Нико, Цветан и Борис са духовни люде и се вписват в историята на Скриняно като образовани и уважавани за достойните си човешки качества, въпреки че са били комунисти. До края на живота си те са останали прогресивни и са помагали на изпаднали в беда от селските власти.
    В Скриняно е роден и художникът Стоян Венев.Той ще се разсърди ако не го посоча, нали сме земляци.В младостта си аз често се захласвах по негови картини и винаги съм си го представяла с потури, нисичък, хитричък и с рошави мустаци, като неговите герои. Истината е, че не съм го виждала. Зная само мястото на схлупената му къщурка, която отдавна я няма. Намираше се на южния бряг на реката, на височинката малко над моста.
    От нашето село излиза и митрополит Синесий, с мирското име Стоимен Райков Димитров, /1836 – 1917/. През целия си живот той води духовни битки с гръцките свещеници и по всякакъв начин защитава българщината от турските поробители. Бил е Охридски и Скопски митрополит. Написал е “Българска правда и гръцка кривда” и “Длъжностите и правата на свещениците”.                  
                
    Дядо ми Христаки се оженва за Аница от Сланинарската фамилия, която също е чорбаджийска, но дава на младото семейство само нива от четири декара, където има къща с една стая и с коридор, в който е огнището. Схлупена, тъмна и неуютна е отвън и отвътре постройката. Стопанинът не се завърта у дома, Аница е болнава и слаба жена и така семейството запада. Христаки има бял кон, който кой знае защо се казва Арап,  бяло куче Лъвка и никаква грижа за запустяващия двор и за земята в Чуката, където камъните са като бели хлябове, но има голям орех и под ореха кладенец, около който земята всяка пролет е била разкопавана и засаждана със зеленчуци. Аз още не съм била в утроба, но тук някъде съм се подвизавала като  прашинка памет от паметта на моите родители. Сигурно съм била в мечтите на баба ми Аница, но тя си отива преди да дойда на бял свят. Разминавам се и с Елена, и с Богоя, живеещи в сръбска България, която е била табу за нашето семейство. По разкази зная, че и двете ми баби са били с нежни души и с нежно здраве.
   В представите ми дядо Христаки е възседнал
коня, препуска по пътя за Кюстендил, пее гръмогласно, Лъвка джавка жаловито, а конят цвили и вее бялата си грива. Наоколо нивите са привели класове през лятото, натежали и поклащащи се, денят също е натежал и се е скрил от вятъра да си почине, слънцето е застанало в зенита си и само уморените птици раздвижват въздуха, колкото окото на деня да не заспи. Покрай Христаки всичко това лети и прелетява, той се е привел ниско над бялата грива, отвреме-навреме подвиква на изтощеното куче:
  – Лъвка, айде Лъвка-а-а…
    А Лъвка е изплезила език до земята и мете с опашката си прашния селски път. Обичам го този момент и бих желала да го преживея в действителност. Но душата на живота има хиляди измерения и човекът е създаден да ги изживява всичките по различен начин. Когато някой ме попита къде живея, как да му отговоря без да го излъжа. Никой не знае къде живее и откога е. Ние сме камъчета на пълноводна река и се вливаме в себе си. За нас няма море, няма океан. Ние сме си моретата и океаните. Носим всичко, което е било преди нас, носим и това, което е било преди сътворението на света. Носим Божия Дух. Той ни оживотворява.   
   В  детските ми спомени Христаки е възнисък, подвижен старец с безцветни дрехи и кърпени опинци. /Опинците са вид обувки, направени от обработена в повечето случаи свинска кожа, които трябва да прилепват за краката от всички страни, дълбоки почти до глезените, навървени с усукани конци от лен или коноп за по-голяма здравина, постлани отдолу с навуща, които са изрязани от тепани платове, а самите крака отделно се обвиват отстрани на глезените и, когато са обути, се пристягат с вървите високо нагоре, а вървите обикновено са изшарени с бяла вълнена прежда и на бозавите навуща изглеждат красиво/. Какво значи тепани платове? Смисълът на думата тепам е  удрям, бия, силно нанасям удари. Тепаните платове точно това означават. След като са изтъкани, те се занасят в специални водни приспособления, където струята пада от високо върху навити на колела платове. Тези колела се въртят, водата удря  повърхността на плата, нишките се сбиват от силата й, сгъстяват се до такава степен, че е трудно дори с игла да се промушат. Да си направиш дреха от тепан плат, значи да я носиш “вековище”, както се изразяват селяните. Тези дрехи мъжете носят и зиме, и лете. Те имат неопределен цвят, повече клонящ към тъмно кафяво, но малко по-ненаситено, биещо към така нареченото бозово, което не е нищо друго освен избеляло тъмнокафяво. Но това се получава след дълго носене. Миришат на овча вълна, напоена с много вятър. Ефирна някаква миризма, в която бие водата от тепането. Не може да се определи с думи. Трябва да се помирише. При по-дълго носене мирише на непрано руно, на вкиснато мляко и на миризливо сирене от рода на френските мухясали сирена. Едни тепани потури, един човешки живот. А междувременно животът от всички страни тепа.
     В главата на дядо ми Христаки таласъми и змейове, и какво ли не. Приказките му са изпълнени с такъв драматизъм, с такъв житейски опит и въображение, че това за мен е и киното, и театърът, и космическите познания, и усещанията, че земята наистина се върти, защото под копитата на конете излизат вампири, хващат се за ръка, играят хоро до полунощ, а пропее ли петелът, земята се завърта към слънцето да се разсъмне и тези пакосници пропадат в бездната си до следващата вечер. Така заедно със земята се завъртат денят и нощта, а ние се държим за Бог, за да не паднем. Когато изрича думата Бог, Христаки се озърта да не би да го чуят онези безбожници комунистите, които съсипват всичко около себе си и са откраднали иконите от църквата в селото.
   Според Христаки аз трябва да съм със заключена уста за това, което си говорим. Нямаше нужда да ми го казва, знаех че и стените имат уши и само слушах. И сега обичам да слушам, когато има какво да чуя и предпочитам да си представям думите как вършат работата и действието им ме забавлява, защото то има подтекст, който се усеща в интонацията на говорещия. Сладкодумието е убежище на чувства и мисли едновременно, и ражда повече от едно действие. Така е и с природата. Трепне един лист на върха на дървото, то казва нещо на полъха, който го е раздвижил, полъхът се завърта около себе си, другите листа устремяват очи към него и с желанието си да бъдат докоснати, сами предизвикват друг полъх. Така се ражда вятърът. Когато този вятър каже “Здравей” на вятъра от друго дърво и той каже “Здравей” на вятъра  от друго дърво, се ражда големият вятър, а два големи вятъра правят буря. Обичам  бури. И Христаки ги обича, когато лети с коня и с кучето Лъвка, и въздухът го блъска назад, но конят го  води напред. Белият кон на Христаки – Арап по белия път на селото и аз там някъде, скупчена в скута на живота.
    Когато Христаки ми разказва за змейовете си, аз плътно се долепвам до стената, за да бъда сигурна, че няма някой хвъркат кръвопиец да ме изненада в гръб.
Винаги да си отваряш очите на десет, така ме съветва Христаки и не свалям очи от тъмнеещите ъгли на стаята. Времето за такива преживявания се случва обикновено привечер, когато сенките приличат на огромни хора, на размахани крила, на разпасани пояси и на ръце с орлови нокти. Всичко това оживява в стаята с легло, маса и стол, с напукани стени и прозорци, закърпени с пробити вестници, за да гледам към улицата, където моите връстници играят своето детство, а на мен Христаки ми открива завесата към надземния, подземния и духовния живот на живота. За това не са му нужни някакви специални знания, той можеше сам да си ги измисля. За светулките казваше, че са деца на слънцето. Те обичат светлината и я носят в сърцата си да им свети и да им показва пътя. А когато сърцето ти свети, за да ти показва пътя, това значи че самият ти живееш в собствената си светлина. Не случайно Бог пуска светулките си по жътвено време. Тогава нощите са прозрачни и сини като очите на  реката, която едвам сколасва да събере вода, за да покрие пясъка си, да го мие и разхлажда и да къпе светулките, когато те се оглеждат в дъното й. Виждали ли сте светулки, преминаващи над синьозелена течаща вода с луната в нея? Онези пулсиращи искрици, разтворени в пякъка като бисерни прашинки не са ли нашите очи, дошли далече от времето, когато дори не сме съществували, но сме гледали в себе си.
    Разказва Христаки и усуква мустаците си ту нагоре, ту надолу в зависимост от вълнението на разказа.
Пръстите на ръцете му са пъргави и са вечно в движение, очите му са малки и скрити в дълбоки орбити, прилича на преждевременно остаряло дете, толкова малък и крехък изглежда. Има тиха и лека походка и винаги ме изненадва, току изникне на вратата от изневиделица. Когато си тръгва, дълго го наблюдавам в гръб. Походката му е някак скоклива и котешки прокрадваща се покрай кирпичените зидове на къщите. Понякога имам чувството, че залита. Това е от глада, казва ми мама Люба и дълго след това въздишиките й придобиват друг смисъл. а всеки отделен случай мама Люба си има определена въдишка. Понякога тя ги оцветява с гласни, които постепенно се удължават, приличайки на кучешко скимтене.
    Ето че виждам и кучетата в моя живот. Те са много и винаги на почит. Селското куче е второ по ранг след стопанина. То трябва да е умно, добро и да лае дори при най-слабия повей на вятъра, да се дърпа от синджира, да хапе злобно въздуха, но не и хората. Кучето трябва да известява промените в движението на живота около къщата и да е малко на ръст, за да яде по-малко хляб. Кучето и Христаки си приличат по вечния глад, който ги гони. Идва сутрин Христаки, пита ме имаме ли хляб, не дочаква отговор, открива покривката на масата, събира трохите внимателно в шепата си и ги лапва, затваря очи и дълго, и сладко примлясва. Кучето хваща парченцето хляб още във въздуха и моментално го глътва, после върти опашка и иска още. Когато глътне трохите, Христаки поглежда порязаницата с хляб, но не я докосва, а много внимателно отново я покрива и започват приказките. Трохите хляб са му дали сила и той се развихря в своя въображаем свят, защото за каквото и да разказва, той винаги е там, изпълнява ролята на всички действащи лица и понякога стаята е така озвучена, че съседката Стойна тропа на прозореца, прилепяйки лице да види какво става. А Христаки кара коли, пълни с дърва от гората, върху дървата змейове и таласъми играят хоро, по пътищата бродят великани, които скриват всичкия хляб в коремите си и не го дават на хората, има реки от кръв след бой между юнаци и разбойници, духове раздвижват въздуха и земята, земята започва да се клати, а водата за миг отива в небето и животът, както е  остарял и налегнат от тегоби, може да се свърши или да му побелеят мустаците. Една вечер по хладина  неговият приятел карал колата си със снопите и усетил  как нещо възседнало воловете, нещо тежко и невидимо, те се свлекли с коремите си чак до земята, а колата не мърда, воловете се изпотили, потта им се превърнала в кръв и кръвта потекла по пътя като река и замалко да отнесе селото. На сутринта човекът осъмнал  с побеляла коса и мустаци, хората го питали с таласъми ли се е борил, а той им отговарял – с таласъми се борех, ама беха много и тежки. Христаки свършваше приказките на най-страшното и пропяваше като петел, за да се заличи лошото. И сега чуя ли петел, от нищо не се страхувам. Затова обичам селото. Там все още има петли по всяко време.
    Вечер мама Люба се прибира от полето и се ядосва защо не съм казала на Христаки да си отреже от хляба, а не да яде трохите на врабчетата.
    За нея врабче беше определение за нещо твърде малко и уязвимо, което живее едва ли не от нищото, а нищото можеше да бъде и една единствена троха в устата на Христаки, който е извършил едва ли не грях, като я е глътнал. Не мога да възприема как Христаки живее, гладувайки. По това време за мен той е дух на вълшебник, излязъл от приказка. А да си дух е нещо силно и непобедимо. Люба ми нарежда аз да му отрязвам филия от хляба, когато дойде, защото твоята ръчичка повече дава, казва тя. Истината е, че и нашият хляб не ни достига, особено когато татко Евтим тръгва на оран, а съвсем малко може да си вземе в торбичката. Люба му слага понякога и едно сварено яйце, което Евтим яде два поредни дни на обяд. Яйцето дава сила, обяснява той, а на мен тя ми е необходима. Твърде много коренища имат нивите, а воловете не теглят добре, защото и те са гладни. Само дивите птици обилно се нахранват в браздите. Евтим е доволен и надълго и нашироко разказва какви крилати твари са преоравали след него нивата. В моите очи Христаки е дива птица. Той си няма пари, няма хляб, стар е за работа и е “гол като пушка”, според Евтим, който споделя своите дрехи с него.                                
   Наред с всичко друго мога да се закълна, че помня раждането си и малко преди това, от момента, когато мама Люба за пръв път се е хванала за корема и си е                казала -ще си имаме дете, Господи. Била на четиридесет и е минавала за хубава жена с хубави зъби и тънки глезени, затова я е харесал Евтим, а и защото когато говори с човек, го гледа в очите. Когато Люба ме усеща за първи път, погалва ме отгоре върху роклята си и ме нарича с нежни имена. Така аз раста силен плод и при наближаването ми да излизам на бял свят, давам сигнали и бързо се отправяме към родилното на града, да стигнем  преди да се е стъмнило. На мен ми е тясно у мама Люба, въртя се, намествам се удобно, да мога да се промуша с главата напред. Люба тича по пътя, държи ме отдолу да не се търкулна, сяда на Почивалото на Бански път, а покрай нас минават хора.
  – Къде с тоя корем, Любо?
 – До родилното, да раждам.
 – Епа не може ли дома да си родиш?
 – Сега времената са по-други.
   Според партийния секретар децата трябва да се раждат в родилен дом, нищо че в селото няма дори фелдшер. Това него не го засяга, важното е да се дават заповеди и да се следи за тяхното изпълнение.       Поради тази причина съм родена в града, но съм чистокръвна селянка.
    След Почивалото Люба си събува гуменките да не
пречат в тичането и препускаме към Кюстендил три километра и нещо, а вече се стъмва, луната е показала изядения си рог на небето още преди слънцето да се гмурне зад планината.
  – На разсип ще се роди, Господи, ама ти помагай.
     Да се родиш на разсип значи да нямаш късмет в живота, но аз оптимистично гледам на това поверие,
защото да се раждаш и луната да е в последната си четвърт преди новолуние, и небето да ти свети отгоре, е чист късмет. Давам сигнал да ускоряваме придвижването и, когато заставаме пред вратата на родилното, вече е сумрак. Люба чука силно на външната врата.
  – Дошла съм да раждам, а вратата е заключена.
    Излизат сестрите, ядосани, че ги безпокоим.
  – Ти откъде знаеш, че ще раждаш?
    Слагат я да седне и аз нетърпеливо правя първия по-напорист опит да изляза най-после. Докато Люба каже”леле, Боже”, аз съм на белия свят. Изплаквам, дори изпищявам, но радостно и с облекчение. Какво тичане падна.
   Звуците са другите ми светове. Умората на тялото ми ги повтаря. Опитвам се да ги разбера, да ги хвана, да изплувам заедно с тях някъде, самата аз да се превърна в звук, да изкрещя досегашния си живот, да вляза в прекрасния майски ден, в свечеряването, в “изядената луна”, в мига на зачатието си, в полето с натежалите ябълкови дървета, където душата и тялото на моите родители се сливат в постелята от есенна трева, където съм и сега, писнала неудържимо, разтваряйки сетивата си към света и към мен самата. Кой казва, че времето не се връща обратно? То и всичкото в него стои на своето място. Мога да го повикам, да го докосна, да влизам в него отново и отново, да го населявам с фантазиите си, да вървя като дихание в пътя си, самата аз път и дихание.
    Моята безкрайност не се измерва с време.
    Аз съм времето.
    Годината е петдесет и втора на двадесети век, на четири годинки съм, коремчето ми е подуто от киселеца и другите треви, които ям, гладът и мизерията заедно със страха превръщат хората в призраци. Ние нямаме наша къща, настанили сме се в една отчуждена постройка извън селото. Брат ми, слаб и болен от някаква чревна болест лежи на сламена постелка в средата на стаята. Евтим е хванал някъде по кариерите, за да ни донася отвреме-навреме хляб, аз щъкам боса по пръстения под, мъча се да повдигна брат ми Иван, да го изправя да седне, но той безсилно се отпуска назад. Ранна пролет е, навън говорят хора, пътят е до самия зид на къщата, чувам мучене на  добитък, кучешки лай и едно необяснимо вълнение присвива сърцето ми, изтръгва сълзи от очите ми и безсилие сковава душата ми. Около мен е животът и той ми казва да стоя близо до детето, да не се обърне по корем и да се задуши. Да се задуши, значи да го отняма. Не искам да го отняма и послушно стоя коленичила до него. Докторите от града са го отписали от живите, както преди година са отписвали и мен, но душата на живота е нещо необяснимо. В най-критичния момент тя надига силата си и продължава своето дихание.
   Люба пристига отнякъде, носи парченце хляб, натопен в кисело мляко, дали са й го в селото за понудичка. Понуда е значението на последната храна на умиращ човек или храна, която има предназначение да въздигне живота на тялото и човекът да оздравее. Не знаем какво ще се случи след понудата и чакаме. По някое време влиза татко Евтим, оставя зад вратата чука, с който разбива камъни в не знам коя кариера, той ги сменя, защото партийният секретар го търси, за да го върне в селото. Евтим внася надежда в къщата, той е донесъл молитвата на белогвардееца Алекси, който му е колега в разбиването на камъните. Алекси е избягал от Русия след червената революция там и сега кърпи неволята в червена България. Неведоми са пътищата Божии.Евтим е научил някоя и друга руска дума и понякога псува партийния секретар на руски език, но тихо и, поглеждайки наоколо. Днес той влиза в стаята бодър, взема в ръцете си болното дете, гушка го, говори му успокоително, разказва му за дядо Алекси, който е казал, че животът на детето Иван е в ръцете на Бога и Бог ще го излекува – и наистина още същата нощ можахме да чуем истински детски плач. Бог държи в ръцете си плача на хората. Колкото по-силно плачат, толкова по-вероятно е Бог да ги чуе, защото плачът търси силата на Бога, а Той е винаги на разположение на всеки  поотделно по всяко време. Плачът е добро нещо, пречиства душата на човека, човекът олеква, нозете му се отлепват малко над земята, а ръцете му се хващат за небето. Не се вижда какво има там горе, но е сигурно, че невидимо движи живота, вдъхва дух в душата на човеците и лекува телата им.
    А ето как дойде на този свят брат ми Иван. Мама
Люба лежи под големия си корем на рогозката на пода, Евтим довежда селската акушерка баба Марийца, която сади кромид лук в градината си близо до нас. Денят е деветнадесети февруари около обяд. Марийца веднага започва да се разпорежда, изпраща ни с Евтим за вода. Чешмата е далече и когато се връщаме, Бог дошъл, пуснал през комина детето и си заминал. Спомням си денят – приятен и слънчев. Целият Груяч свети в някаква необикновена жълтеникава светлина. Има вълнение около нас, сякаш нещо се е задвижило към добро, към много добро, красиво, дори величествено. Селската акушерка не е на себе си от радост, че толкова лесно е станало и детето всичко си има. Люба смирено мълчи на постелката с бебето в ръка. Тя се е загледала в себе си, а там е тържество. Стените на къщата са се хванали за ръка и ни носят високо нагоре. Бебето е  мокро, гласът му наподобява новородено агънце и е бяло като агънце. Гледам го, личицето му прилича на човек.
    Старицата отива в градината да си досади лука. Ние оставаме да се суетим около новороденото, да му се възхищаваме колко е красиво и най-вече колко е бяло. После, когато ни срещат хора по улицата и мама Люба го носи в цедилка на гърба си, те го гледат и цъкат с език откъде може да се пръкне такава белота, това дете е крадено отнякъде, да му мисли Евтим, ако някой си го познае. По-късно бебето се разболява от уроки, според мнението на селските баби.
    Аз съм черното агне в нашия дом. Косата ми е гарвановочерна, краката ми са като пръчки и  прохождам чак на три години. До момента на прохождането мама ме носи на ръце. Въпреки родителската любов в детството ми, израствам комплексирана, никога не съм осъзнавала хубостта си, макар че винаги са ме харесвали красиви момчета. До ден днешен предпочитам да общувам с грозновати и грубовати мъже, но не мога да се спра до някой достатъчно грозен за мен.
   В любовта си приличам на буреносен облак. Развявам знамената си високо в небето. Хвърлям светкавици и проправям пътя си по земята. Гледам се отдалече как високо вървя. Шумоля с дрехите си в листата, стъпвам дълбоко, гърмя и клокоча по нови потоци, правя бразди в земята, сливам се с нея, живея в нейната жажда, оплождам струните на песента й, тя ме върти и издига и отново прегръща моята сила. Обичам да съм дъжд и светкавици. В такива моменти пространството свива окото си, затваря хоризонта и само аз светя.
    Все още сме в чуждата постройка, когато комунистите започват да основават кооперативни
стопанства, като насилствено изземват земята на
селяните. Люба и Евтим все по-тихо започват да си говорят, крият нещо от мен, споглеждат се, понякога шепнешком си повишават тон, ръкомахат си, аз се свивам на леглото, страхувам се от нещо, което витае наоколо и плаши родителите ми. Представям си
духове на чудовища как вървят вечер по улиците на селото и по цели нощи вадят душите на хората. Защо и как вадят душите на хората и кои ги вадят, знаят  възрастните около мен, но не ми казват.
     Да извадиш душата на човек означава да изпратиш човека някъде, откъдето няма връщане, а неговата душа да  окачиш на врата си като медал. Да, ама там душата не диша, тя се е овесила на живия човек и го дърпа към земята, а в земята е онзи на когото е извадена душата. И започва голямото дърпане надолу, та чак земята губи равновесие  изпод краката на вадачите на души.
    И кръвта на убитите има свое предназначение. Когато е в земята, тя диша и пронизително пищи нощем в тъмното, защото я боли предишното тяло. Предишното тяло на душата също е в земята, там те са се хванали здраво и пищят. Не могат да се вместят в пространството, което населяват. Всичко това смущава живота на хората, то е като рана в сърцата им. А  комунистите носят оръжие в ръцете си и ходят по къщите им нощем, и искат земята им и, който  не я даде, бой. Пребиват го или направо го убиват.
    Как може да се вземе земята на човека, след като земята не може да се носи, тя не може и да се държи на скрито място. Земята си е земя там, където е. Моята земя е около къщата, където живеем. Тя е чужда земя, но е моя, защото играя по нея, правя си различни неща от прахта й, когато искам отбелязвам стъпките си, пиша с тънка пръчица кръгове и черти, а тя си стои и е все същата. Усещам как търпеливо понася моите лудории и дори ме обича. Мога да кажа със сигурност, че земята обича хората. Люба и Евтим често повтарят, че земята ни дава хляба в ръцете. Те знаят как и по какви причини земята ни храни. Но хлябът в моето детство е малко, изяли са го изедниците, сега искат да изядат земята, а после идва ред и на нас. Вечер външната врата е залостена здраво с един железен лост, с който татко Евтим прави дупки в земята и забива колове да ограждат стопанския двор на изедниците. Там той работи за едното парче хляб, но ако не е баба Корна да дава брашно на Люба за погачи, ние ще измрем мърцина. Мърцина умират младите хора и тези, които биват убити. Техните убити души кълнат лошото на живота и от  клетвите животът се разболява.
    Лоши времена дойдоха, казва мама Люба. Тя се връща със запретната престилка, изсипва брашно в нощовата, където се меси хляб, прави дупчица на средата и месенето започва. За да е хубава погачата, трябва пресен квасец, но нашият  квасец все е кисел, защото рядко се употребява и Люба ме праща при съседката да ми даде пресен. Пресният квасец е топчица тесто, което е втасало и е  с издуто коремче, обрамчено с тънка коричка. Колкото по-тънка е коричката, толкова по-пресен е квасецът и миризмата му е сладка. Тестото в нощовата трябва да се покрие, върху покривката  мама Люба слага още една, двойно прегъната, за да се запазва топлината. Отвреме навреме някой трябва да следи за втасването, защото така  завитото тесто може да избяга от нощовата. За избягало тесто се говори, когато то е така втасало, че е преляло през нощовата и така се е вкиснало, че дори кучетата не ядат погача, изпечена от него. Втасването и изпичането на хляба са голям майсторлък за домакинята. Душата на добре опечения хляб трябва да мирише на поле, на слънце, на ветрове и дъждове и на човешка душа. Когато го държиш в ръцете си, да имаш чувството, че това е нещото, което държи твоя живот. И да го целунеш преди да го изядеш.
   Всичко това се случва там някъде в моето гнездо от звуци, от човешки гласове, от люлеещи ме ветрове и моите чужди къщи ме качват в небето на усещанията ми, където съм толкова голяма, че изпълвам целия свят и целият свят ме изпълва. Няма значение времето, което притежавам. То може и миг да не е, но за него аз съм пълноводна река, преминаваща бродовете на коритото си с боси нозе, с чувството на глад за живот. Нещо повече от земна и небесна вечност съм, защото земята може да си отиде от мен или аз да си отида от нея, но ние ще се помним. Любовта ни е безкрайна. Това е космическата вечност на нашите вечности. Там е Бог, който всеки миг ни ражда.
   Люба и Евтим дават малкото земя, която имаме, на стопанството. Това те са го решили след дълги спорове, умувания, че срещу ръжен не се рита. Ръжен е онова нещо, с което се размества жарта в огнището, за да бъде огънят по-буен. В случая смисълът му се раздвоява, защото с него може жарта така да се разбърка, че да се смеси с пепелта и огънят да угасне. В двата случая на нас лошо ни се пише, казва Люба, или ще се преструваме на изгасени въглени, или ще горим мърцина заедно с децата. Лошо е да се преструваш на изгасен въглен, сърцето ти е цяло и топло, и си работи нормално, но отвън си нито жив, нито умрял, защото не можеш да застанеш твърдо изправен и да прогласиш, че целият гориш в себе си и нищо не е в състояние да отрече твоя огън.
  Настъпва времето на мълчанието и земята започва да мълчи, и дъждовете започват да мълчат, и слънцето започва да пали стърнищата и тревите, а добитъкът се избива помежду си в общите обори, защото на добитъка не можеш да му кажеш, че така събран, е между другари, на които е позволено да му подяждат сеното, а това е наредено от партията и трябва да се търпи. Животните не го търпят, друг е въпросът с хората. Те също не го търпят, но някак си вътрешно, в себе си. Партията за хората е като остенът за добитъка, ръгне ли те един два пъти в слабините, изплющи ли на гърба ти, вървиш и хоро играеш. Отгоре на всичко ти е сложена зобница на устата, колко ти е сипано там, толкова ще си го зобеш, а като е празна зобницата, ще се преструваш, че си сит. За животните този въпрос е разрешен с преживянето. Връщат храната обратно от стомасите си и я дъвчат колкото пъти искат. Така залъгват глада, докато започнат да преплитат краката си, да притреперват от изнемощяване и да умират на браздата, както се случва със Сивушка на писателя Елин Пелин, само че сега го няма Боне да прегръща животинката си и да плаче за нея. Има го стопанството, а то нехае за хората, та камо ли за някакви си крави, коне и всякакви други животни, които са първите помощници на човека, а и добри приятели. Партията няма приятели, всички за нея са врагове, дори и тези, които са вътре в нея. Те са толкова вътре в нея, че се отъждествят с нея. Това според медицината е патологичен случай. Един човек, който е партия, не може да е човек. Той и партия не може да бъде, но такова е времето, побъркано,  озверено, обезчовечено, абсурдно. Връщайки се в него, аз съм безсилна да го разбирам. Никак не го разбирам, освен че е държало здраво остена, а остенът е бил от желязо. Оцелелите от това време имат вродени гърбици от ударите на партията. Тя така здраво е млатила, че от телата им гърбиците са се преместили в главите им, забили са се там като червени пирони – да си припомнят онова време и колко хубаво е било това време, когато са имали зобници на устите си и понякога партията е сипвала повече зоб.Да, ама на своите си.
    Моята храна са думите. Трябва да влизам дълбоко в тях, да ги пускам в действие, да ги карам да работят за себе си и за мен. Вземам думата камък. Камъкът обикновено неподвижно стои на своето място, но аз го поотмествам малко с мисълта си. Опитвам се да разбера какво има в него и под него. Въображението ми задвижва частиците му, представям си душата на неговата материя, давам й някаква работа, например да мисли за живота си. Докосвам мисълта му с моята мисъл и го доближавам. Ето, той е в ръката ми, това е моят камък, той е остър или със заоблена повърхност, гледа ме, чувства топлината ми, опознава ме. Всеки има свой камък и го носи в себе си. Когато срещне враг, човекът показва камъка си и разказва историята на опознаването. Там се крие разгадката. Защото когато обичаш един камък, ти не може да не обичаш своя враг. Така и аз не мразя комунистите, само ми е жал за тях, че са толкова заблудени и жестоки, и човешката им духовна вечност е застрашена.  
    По това време земята на Скриняно все още изглежда толкова неповторимо хубава в очите ми, че сърцето ме заболява, като си я представя. Ето я реката през средата на селото, ето ги двата бряга, залесени с тополи, лещаци и какви ли не храсти. Дърветата са огромни, зелени и озвучени от вятъра по върховете. Бучи и шушне в листата вятърът, отдолу сенките вървят на едно място, на враните гнездата пищят от удоволствие в разлистените клонаци и всякакъв птичи свят се върти под небето, което чисто и бистро се оглежда в реката, когато денят е слънчев. През нощта  водата прозрачно и тихо говори на пясъка по речното дъно, а луната е лодка, пълна със звезди и всякакъв живот небесен. Този  небесен живот прави всичко  да диша, да въздиша и да говори. Сложено на това място, селото се е хванало за своята земя, здраво се е вкопчило в корените на тревите и дърветата, по покривите на къщите слънцето капе като мед през есените, когато се прибира храната. Тук думата хамбар е малка, за да побере всичко на едно място. И песните, и умората, и тегобите на човеците имат само едно измерение, живот. В него влиза и това, което е извън очакванията, като суши, градушки, наводнения. Човекът има сърце и душа за всичко. Не случайно е измислена приказката за Бог, който се поколебал на кого да даде мъката, на камъка или на човека. Накрая решил, че камъкът може да се пукне от нея, но човекът ще издържи.
   Запомнила съм тревата по ливадите през пролетните коситби  и тревата по ливадите през есените, когато ябълковите дървета са сведени до корените си, а въздухът е жужащ кошер под шапката на слънцето. На южния склон над реката са лозята и нивите с пшеница, бункерите, останали от Втората война и онези вековни крушови дървета, които мога да сравня с добри великани, протегнали ръцете си навсякъде, а в тях душата на живота се издига величествено нагоре и изпуска сладка пара. Когато комунистите нареждат да се изсекат старите дървета и да се засадят ливадите с нови насаждения, скринянчанин отишъл при агронома и го попитал по колко килограма дава едно такова дърво. Агрономът отначало се престорил за неразбрал въпроса, но се принудил да каже, че може да стигне до седемдесет – сто килограма. Селянинът се засмял и обещал да си отреже крушовите дървета, когато на тяхно място бъдат засадени други като тях, които да могат да дават плод пет-шест път повече, както сегашните му дръвчета.Сложил торбата пред агронома и го накарал да бръкне в нея. Агрономът извадил една круша, приятно заруменяла, с жълто по краищата към дръжката. Била от сорта “беграм” около половин килограмова и изпускала сладка пара. Ей сега да се протегна и ще се хвана за струйката на парата й, и ще възнеса със себе си всичко това, за да го запечатам в някое кътче на небето, та когато отида там, да съм си в къщи. Бог знае какво е предназначението на човека, но човешката пара е като парата на всичко живо под небето, а не може да се сравни с нищо земно и с нищо небесно. Тя носи зеленото око на живота.
   Ние вече сме влязли в стопанството, което е блато без дъно, казва мама Люба. Няма на какво да се опреш. Един трудов ден се плаща по десет стотинки, гладът е нещо невидимо, но когато става масово занимание, хората започват да бягат от селото. Кой как може се спасява, заобикаляйки закона. Защото по закон, щом си селски жител, нямаш право да живееш в града. Но партийните селски жители могат – къде с рушвет, къде с предимства. По това време семейството ни е застрашено от гладна смърт и татко Евтим отново решава да бяга от селото. Прави си нов чук с дълга, здрава и еластична дръжка, която, като замахнеш високо, да пружинира в дланта ти, но дланта да не стиска плътно дръжката, а да я остави да се плъзга по кожата. Това по-малко уморява и не наранява ръката. Освен това трябва така да седиш пред купчината камъни, че те да са ти удобни  за  достигане, а гърбът ти да е стабилно изправен, за да може да поема силата на удара, без да се получава сътресение на вътрешните органи. Докато прави чука, Евтим говори, внимателно оглеждайки дръжката и старателно заглаждайки я със специална хартия, която си е купил от града. Люба е умислена – а децата какво да ги правя, а на партийния какво да отговаря, когато те потърсят, аз къде да се девам. Девам се означава намирам се, спасявам се, а в случая къде да се скрия.
    Една нощ Евтим нанизва на дръжката на чука торбичката с хляба и напуска селото. Заминава отново да работи по кариерите, да разбива камъни за строящите се пътища. Той пътува пеша от Скриняно до Земен, нощува на открито някъде по средата на пътя и винаги, когато ни навестява, нозете му са наранени от ходенето. Идването му е обикновено през нощта, имат си сигнал с Люба, тя се втурва към вратата, отваря и животът влиза в нашата чужда стая. Татко Евтим заедно с хляба и брашното понякога донася и бисквити.  С брат ми ядем хляб с бисквита и слушаме какви ли не приказки от възрастни за възрастни. Толкова сме уморени и сити, че заспиваме с пълни усти.
    Партийният секретар на селото многократно се опитва да прекрати работата на Евтим по кариерите. Като повечето парийни секретари, той е твърде ограничен интелектуално и поради тази причина особено жесток. Син е на селски чорбаджия, който преди “победата” е гонел партизаните, предавал ги е и даже се говори, че е спомогнал местен партизанин да бъде разкрит. Това не пречи на сина му да се е сврял при партийците като червей в рана и да яде народа. В случая народът е рана, от която се хранят онези. По-добро сравнение, здраве му кажи.Умирачка е, говори на себе си често Люба, и кърпи изпраните дрехи, които повече приличат на парцали.
    След като сме дали малкото земя, която имаме, на стопанството, ние се грижим за стопанските свине и за нас вече няма глад. Ядем от варените тикиви, с които храним животните, и сушим семките им. Чувалите със сухи семки са зад вратата на стаята. Върху ламарината на малка чугунена печка  весело пропукват тиквени пуканки. Дълго време тиквите ни хранят. Отвреме навреме имаме хляб, но месо никак не вкусваме. И го нямаме, и не е полезно за малки деца, категоричен е Евтим.
    На около три годинки съм, мама Люба ме е върнала от болницата в града, откъдето са ме изписали като безнадеждна за оздравяване и е трябвало да си умра вкъщи. От един момент на болестта ми започват моите истински спомени. Аз съм в ръцете на мама Люба до прозореца, вечер е, луната свети,  гласът на мама е тих и успокояващ, тя сочи навън и вика някой, разбирам, че чакаме някой, чакаме нещо добро да се случи и ето гледай навън, те са там, те идват и Нинка ще оздравее. Нинка съм аз. Навън e сумрак, но пътят под прозореца свети бяло. Клоните на дърво се удрят в стъклото, нечия ръка се показва от мрака, прави знаци на Люба да отлости вратата и влиза татко Евтим с вуйна ми Атка. Тя изпод престилката си изважда стъклено шишенце с черешова ракия, която е крила на дъното на сандъка с дрехите си, защото освен всичко друго домашното приготвяне на спиртни питиета е строго забранено от закон. Според същия закон селянинът трябва да дава наряд вълна, дори ако не отглежда овце. Вуйна ми е придвидлива жена, скрила си е малко ракийка за всеки случай. Тя стоически понася глада и мизерията с нейните три деца и болен мъж, но никога не съм я чувала да се оплаква. Праща децата си да искат брашно от богаташките къщи, преброжда ливадите за киселец и коприва, които замесени с малко брашънце, стават нещо добро за ядене. Този зелениш дава сила и по онова следвоенно комунистическо време спасява хора от гладна смърт. Особено когато хората са дали всичко в стопанството и не им е останала земя дори за зеленчукова градина.
    В стаята сме с Атка и скъпоценната ракия, която трябва да спаси моя живот. Налагат ме цялата с компреси и аз заспивам опиянена. Тримата седят до леглото и ме чакат – “да се върнеш” обяснява ми после мама Люба. И аз се връщам, къде ще ходя, определено ми е да вкуся от живота на Божията земя, да се блъскам с мизерията и човешката изврата, духът ми да търси диханието на разума, който пресява доброто от злото, да се придържам към доброто, доколкото е възможно за един човешки живот.
   В селото е пълен хаос. Не се знае кой какъв е. Някои от големите богаташи вече се пишат комунисти, защото това сега е модерно. Те прибягват до лъжи, че са помагали на партизани, дават подкупи, ближат подметките на партийните секретари. По този начин  постигат двойни облаги – някои от тях даже се уреждат за така наречените народни пенсии, стават началници в стопанството, където всичко е общо. Следователно ако си по-силен, можеш да грабиш от общото и да забогатяваш по нов начин.
    В първите години на  стопанството земята все още не е покътната, полските овощни градини и крайречните ливадите все още са море от дървета, насаждения има и в междите между нивите за пшеница. През лятото където и да погледнеш, празно място не може да се види. И хора има достатъчно за обработването, и желание има, защото човекът е вързан за земята с пъпната си връв. По това време грабенето от общото е в пълен размах и в селото започват да се строят нови къщи. Апетитът на червените управници расте. Децата на комунистите се изселват по градовете и се настаняват в отчуждени къщи на политически изселници. Освен това те се включват в новопостроени жилища. За тях се носят слухове, че в града с парите си играят. А в селото глад и мизерия, и партийни решения едно след друго нареждат – да се извадят лозята, да се извадят вековните плодни дървета и на тяхно място да се засаждат малотрайни овощни градини, които имат двадесетина години плододаен живот, а грижите по отглеждането им са много по-трудоемки и скъпи.
    Понеже според партийците татко Евтим е враг на народа -“много крадете и само за себе си мислите”, казва им той на общоселско събрание, съселяните ни, за да се харесват на управляващите, застават срещу нашето семейство. И днес потръпвам от омразата в очите на някои от тях, от подигравките, от споглежданията, когато отивам в магазина, а там са се събрали много народ и сякаш са готови да ме разкъсат, и още чувам след себе си “Гледа като диво, бащичко”.
   Всичко това ме преследва през целия ми живот до 10 ноември 1989 година и до ден днешен също, защото  комунистите са се разпръснали по всички новосъздадени партии и партийки /около 300/ със съответните си партийни поръчения, да се домогват до водачеството им, да ги оглавяват, да ги разцепват, да пречат всячески страната ни да направи поне една крачка напред, за да могат да казват, че преди животът е бил по-добър. И в днешно време те продължават да грабят, разиграват коня на власта по своя воля, гаврят се с изконните ни светини, продават на безценица земята ни. Но стогодишната червена партия-хидра, еволюирайки в различните си израстъци, вече започва да се разкъсва от противоречия в ненаситната си алчност. Всъщност разпръсната, тя агонизира и в някои отношения вече е мъртва, но няма кой да погребе нейните останки и затова така отвратително се е вмирисала и вгорчава  влизането ни в Европейския съюз. Чрез този акт поне едно е ясно, няма връщане назад.
    Първата наша чужда къща, където прохождам, е в
самия център на Груячо, местност извън селото, доста обширна и светла, обрастваща през пролетта и лятото с треви и разновидни билки. В гладните години заедно с братовчедките се изхранваме с див чесън, киселец и гъби. През есента търсим орехи под листата на огромни дървета, чиято сянка скрива слънцето и под нея не растат никакви треви, а черупките загниват и загниването им мирише сладко на нещо неопределено. Корените на тези дървета се хранят с влагата и прохладата и връзват живота си с нищо несравнимите по вкус ядки, които, когато са сурови, пускат млечец и се топят в устата. Събираме орехи и за през зимата, защото селяните не им обръщат особено внимание. Те ги оставят на нас, децата, както и киселиците ябълки, които ако сложиш на горящата печка през зимата, пускат кафяви вадички сладък есенен аромат.
    През работните сезони прекарвам на полето с мама Люба, но вечер и в неделните дни обикалям Груячо. Тук аз се срещам с Добрия Дух, който живее в горичката близо до нашата чужда къща. Там боровете страховито бучат по всяко време, говорейки  един на друг с върховете си и моята единствена смелост, да се включа в този страховит разговор, е да седя на един огромен камък в близост до тях и да ги слушам. Няма нищо по-вълнуващо в живота ми от това да се вслушвам в нещо, да усещам шумовете, да разпознавам  човешки гласове, да разгадавам животински призиви, да си представям растежа на тревата, извирането на вода, и като че ли всичко това се случва в мен, като че ли произтича от мен, превръщайки се в нещо като пътуване в нов свят. През цялото време то си има цвят, мирис и думи за изразяване. То работи в мен, а там съм невидима. Винаги, когато се озова пред непреодолимо препятствие, преди да го прескоча, аз се скривам в себе си, вземам сили от силите си в моето човешко скривалище и преодолявам всичко така, че то добива полза за мен. Както казват хората “всяко зло за добро”.
    Най-голямото добро ме е спохождало след някоя жестока спънка от страна на партийните управници и техните галеници. Боровете движат вятъра с върховете си на едната страна,  след това вятърът се връща и движи върховете на боровете на другата страна, а аз съм застанала на камъка и говоря. Това, което казвам, задвижва душата на доброто и то пониква в пространството във вид на ветрове и дъждове, които от своя страна са съставна част на душата на живота. Добрите ветрове, напоителните дъждове и бурите, които така предизвикателно ме търсят понякога, че аз излизам в полето на терасираната земя, лягам върху тревата и се къпя в изобилие електрически заряди и изпразване на облаците, като призовавам Бог и Му говоря колко го обичам заради неговата мощ. В Словото на Бог пише, че е напразен трудът на зидарите, ако Бог не крепи моста. В този смисъл какво лошо може да ми направи човек, ако Бог е с мен.
   В моето семейство не се говори за Бог.Родителите ми са православни християни, но поради времето, в което живеем, у нас не се чете Библия, не се познава живота на Исус Христос, знае се само, че има някаква сила, която движи света. Според комунистите Бог не съществува, той е заблуда за народа, но дори и като несъществуващ партията го забранява. Понякога в неволни моменти Люба споменава Света Богородица. Първото ми причастие е драматично, но аз все пак трябваше да бъда причестена. Вече си голяма, казва мама Люба и, за да не разбере никой, отиваме в параклисчето в Соволяно, където свещеникът от бързане и от плахо озъртане, така дълбоко напъхва лъжичката с причастието в устата ми, че аз едва не се задавям. За мен Бог е усещане за присъствие, Той е утешителят ми в трудни моменти и примирителят ми, когато трябва да се примирявам сама със себе си и със заобикалящото ме. Обичам Го. Любовта ми към Него е Бог за мен. Това е всичко, което мога да кажа по този въпрос. И Той ме обича.
    Вече сме във втората наша чужда къща, там е последното идване у нас на дядо Христаки, който умря от глад и студ в онази зима с двуметровия сняг, когато мама Люба също щеше да се изгуби. Тя реши да отиде до кръстницата по някаква работа и, както си стоеше на последното стъпало на къщата, влезе в снега и потъна. Снегът се раздвижи след нея, но не направи пътека, а само едва забележима бразда и браздата се затрупа от само себе си, и никой, и нищо друго не се виждаше освен сняг. Тръгна татко Евтим след нея да я спасява и гледам как отвреме-навреме снегът прави фонтани нагоре, когато той вдига главата си при подскоците. Подскок и глътка въздух за плуването под снега, където Люба се е скупчила и вече е почти замръзнала. След тази случка над горния праг на вратата стои изрязана черта и датата.  
    Снегът е почти до покрива, от прозореца малко светлина се вижда, а светлината на снега през стъклото е синкава, прилича на гъста вода. Не случйно при споменаване на тази случка Евтим казва “за малко не се удавихме”. Пристигат машини, които вървят сякаш по небето и утъпкват снега, а той  не се смалява и татко Евтим не може да замине за кариерата тази зима. Семейството ни захваща работа в птичарника на стопанството. Храним огромно количество птици, пълним кофите с яйца и ги пренасяме до специален пункт. Често ни посещава партийната секретарка по прякор Дрясмулата и винаги ни напомня да не ядем от яйцата, защото глобата е голяма. Какво друго да ядем, гледаме добре птиците, Евтим се грижи винаги да имат прясна вода, зърно и кюспе достатъчно докарват, ние помагаме при зареждането на хранилките. Около нас кудкудякане и перушина, и пълни полози с яйца. Евтим дава някаква парична сума на партийната секретарка и получава разрешение да ядем яйца по две на човек дневно. Най-много обичам печени яйца. Специално за мен Евтим приготвя купчина жар, примесена с гореща пепел, прави дупчица за яйцето, слага го внимателно и го зарива с жарта и пепелта, и аз чакам. Добре опеченото яйце не трябва да “изгърми” т.е. да не се пукне и да не изтече, температурата така да е балансирана, че от всички страни да е жълтокафяво, а вътре рохко. Евтим е специалист по печене на яйца.
   Пред мен са Дрясмулата, кофите с яйца, брат ми Иван и аз около кофите и думите, които висят във въздуха над нас, думи на забрана, чувството на унижение, чакане на свечеряването, палене на огъня в печката, мириса на пържени яйца  и моето опечено яйце като царица на масата в една малка чинийка. Тържество и Божия благодат.
    Умея да се наслаждавам на живота и да връщам времето назад, когато в него ми се е случило нещо приятно, а какво по-приятно от вкус на опечено яйце на жар. Вкусът на миговете не се губи, той стои там някъде в дълбото на усещанията и в даден момент човек го изравя, оглежда го от всички страни и, ако е годен за употреба, какво пречи миналото да се завърне като вкусово усещане или като емоция. Човек не може да избяга от себе си, но с усилието на волята си може да избяга от лошавините, които са му се случвали. Това се отразява добре на характера и на общото здраве на организма. Съхраняваш си сладкото и изключваш горчивото. Цял живот съм практикувала тази моя философия. И ако сега съм навсякъде, където ми е било хубаво, това се дължи на бягствата ми от неприятни случки. Това бягство не е истинско, защото не може да се елиминира някоя тъпа и гадна житейска ситуация и да се мисли, че е едно завинаги заличено зло, но трябва така да я възпроизведеш, че да влезеш в комичната й окраска. Никога не съм се смяла толкова искрено, както когато някой се опита да ме наругае и в очите да ми наприкаже неприятни неща, а аз да го отмина с едно махване на ръка. Когато съм се обръщала назад, онзи още не си е затворил млъкналата уста. А сега съм в такава възраст, че при нещо, което не ми е по гайдата и не искам да го знам, аз го пускам покрай ушите си и  никак не се тревожа какво ще помисли някой си за мен. Човек трябва да изслушва търпеливо другия, да кима с глава, да се съгласява, а после да сее и да отсява думите, изражението на лицето на събеседника си, да го преценява гузно ли е било или не, и на всичко това да се посмее. Не на човека, разбира се, а на живота, който е една загадка. И на себе си, като равностоен или слаб играч в тази сценка. Това са опитностите на живота. Умният от всяка опитност извлича поука, от всяка поука извлича облага, от всяка облага извлича удоволствие, от всяко удоволствие или неудоволствие помъдрява. Затова обикновено за мъдреци се смятат възрастните умни хора, но има и млади мъдреци. Това са хора, белязани от Бог с богат природен интелект и преминали през много житейски уроци за късо време. Богобелязаните ги има в Свещената книга, те са Библейските пророци, които едновременно с това са и мъдреци. В тях е синтезиран човешкият ген откъм по-силната му страна. Такива хора по ум и разум стоят по-близо до Бог, техният човешки дух стои по-близо до Божия Свят Дух и се изпълва с Него. Всички тези неща и съвременните хора усещат и, ако си поставят за цел да откриват в себе си непознати енергии и възприятия, те могат да достигнат до определени граници на доближаване или понякога влизане в сетивата на Божия Дух, ако са запознати със Словото Божие, ако са предали живота си на своя Бог и той ги е познал, и опитал във верността им към Него. Но има граница, до която може да се стигне. Не случайно сме сътворени само по подобие на Бог, самите ние сме човеци. Всеки развива своя ум до там, докъдето му е дадено. На всеки различно. Така е и с животните. Но повече упоритост и трудене за постигане на по-усъвършенстван живот не са излишни. Трябва да се живее според народната мъдрост “Бог дава, но в кошара не вкарва”.                     Човечеството е стигнало до днешното  развитие чрез колективния си ум и способности. Никой не трябва да се чувства излишен на този свят, защото това е    грях. Отчаянията, проклятията, които изричаме гласно или мисловно, гневът, убийствата и самоубийствата са наши грешни действия, наша слабост. Бог не създава слаби неща. Като погледнем природата, вселената,  другите вселени и дори празните пространства във вселените, ние се убеждаваме, че такава сила и хармония не са по силите на човека.
    При последното връщане на ръкописа ми от издателство Народна младеж червените издатели, за да угодят на своите партийни секретари и за да се  самовъзвеличаят, и за да ме сразят окончателно, ми бяха върнали поредния ръкопис в навечерието на Новата 1982 година с рецензия от един литературен критик, в която той споменава, че стиховете са от родена поетеса, но в тях не личи през коя година са писани, т.е. няма я идеята на социалистическата действиелност. Е, как да не пожелаеш да легнеш и да умреш заради тази наглост. И аз го направих. Лежах на пода на стаята една седмица без да ям и да пия вода. Зима, а на мен ми е топло, глад, а аз се чувствам сита, жажда, но аз не я изпитвам, напротив, устата ми се пълни със слюнка и не усещам нищо, което да ми причини смърт. Накрая видях, че тази работа така не става и продължих да живея далече от мисълта, че мога да издам нещо в комунистическо издателство. Тогава издателствата бяха издънки на управляващата върхушка. Издънка е дънер, който в корените е бил свързан със земята, но нещо по-силно от него му е подяло корените, защото самият корен-майка е бил болен. Обикновено става дума за  дървета.Когато дънерът е сух и  достатъчно изгнил, той много лесно може да бъде обърнат с корена си нагоре. Такова нещо и за огъня не става, дими люто и няма пламък.
    Нашата селска черква е без покрив. Такава я виждам винаги, когато се връщам в представите си в родното ми село. Тя е на най-високото място над самите къщи и оттам се вижда като на длан полето, реката, Хисарлъка над Кюстендил и почти цялата планинска верига на Осогово. Като деца сме идвали тук.Знае се, че децата нямат предразсъдъци за гробища, смърт и грях, и с цялата си детска наивност, ние четяхме надгробните камъни, гледахме снимките, а после обикаляхме черковната полуразрушена сграда. Камбаната също беше изчезнала, но после след комунистическия преврат, се разбра кои хора са я взели и съхранявали през тези четиридесет и пет години. Изровиха я от двора на Норка Камберска, дадоха я за новото гробище, където за тази цел направиха камбанария и стана така, че по време на новата ни история, камбаната бе открадната. Сега имаме разрушена до основи черква и ново гробище без камбана. Село без управа, кучета го яли. Тук вече и издънка не можеш да намериш.
    В детството си обичах да съм сама, да се надбягвам със сянката си, да яздя върбови пръчки заедно с момчетата и до десетата си година псувах като хамалин. На псуването ме беше научила баба Марийца, но от нея помня и много забавни народни песни, които ми пееше така, че и съседите слушаха. “Моме Марийцо, не учи детето на лоши песни. Грехота е”. Лицето на бабата беше  дребно и сбръчкано, готово всеки момент да се усмихне.Ето една нейна “лоша” песен: “Море момче клисурче, кушулче ти е до курче”.
Последната дума тя изговаряше доста особено, с наслада и с чувство за отмъщение. След свършването на всяка песен, ми казваше за кого се отнася. Доста мъже споменаваше баба Марийца, а живееше сама в една порутетина.                                                                       
    Новото място на нашата чужда къща е на другия край на селото. Оттук започват ливадите, те ме примамват и аз често се губя в тях. Ливада е място със свежа зелена трева през всички сезони, защото се полива  през лятото, а през зимата запазва свежия си зелен цвят поради огромните корони на овощните дървета, които спасяват пространствата под себе си от силни студове. Особено красива, тайнствена и ароматна е ливадата през есента. Тогава тя е шарена, като в зеленото се изсипват пожълтяли листа, а между тях никнат и цъфтят есенни минзухари. Те се наричат още кърпикожух, което подсеща, че хората трябва да се стягат за зимата и да си подготвят зимните дрехи. Да късаш минзухари е грях, защото те имат много нежен цвят и при по-небрежно докосване се нараняват.В такива овощни градини е моето детство. Пространството е огромно и когато се изгубвам там, залисана в игрите си, аз винаги се ориентирам по раститеността около отделните парчета ливади. Имам любими пролетни храсти, те цъфтят в самото начало на  сезона, но затова пък са разкошни, с много дребните си листенца и цветчета. Под тези храсти, още преди да поникне тревата, излизат закръглените околища на теменужките. Въздухът така е наситен с тяхното дихание, че понякога заспивам, легнала под някой храст и често се разболявам от настинка, тъй като мястото е  влажно и дори мокро от току-що стопилия се сняг. Тук наблизо е и моето ябълково дърво. То цялото е изкривено в дънера, а освен това е полегнало на едната си страна. Спокойно се изкачвам до върха му и е толкова приятно и вълнуващо там. Мога да седя, поклащайки краката си надолу и да пея с цяло гърло.
     Не се помня с друг освен със себе си. В училище децата ми се смеят на избелялата, кърпена и окъсяла  дочена рокля, но аз вече говоря съвсем правилно. Татко Евтим започна да остава повече време в къщи и ме  научи на книжовен език. Той е работил по големите градове, срещал се е с учени хора и някои селяни го наричат “градски”, което, макар че е подигравателно, ме кара да се гордея. Все по-често излизам с козата Лиса, която е вироглава, но млякото й е сладко. Лиса пасе в полето по тръните и междите, аз лежа по гръб и говоря на облаците и птиците. Във втори начален клас учителката ми писа двойка на съчинението, защото съм го написала в едно изречение цели два листа, но  ме похвали за интересното разказване. Накара ме да го прочета пред цялото училище, което се състоеше от четири сляти класа. Децата ми се смяха за двойката, но тайно ми завижда за похвалата. Селяните още повече ме намразиха. Но бях насърчена и започнах да записвам различни смешни детски историйки на хартия. Бяха някакви  измишльотинки, произволно римувани, на които само аз се смеех. И сега обичам да си говоря сама и да се смея сама, и в някакъв емоционален срив след това заспивам продължителен сън и се събуждам като нова.
    В нашата следваща чужда къща има голям двор, но ние не го използваме, защото той е на собствениците, които живеят в града. Мама Люба купува от селяните яйца и зеленчук, но парите от пенсията й /тридесет лева/  не достигат за необходимите неща.
    Трудно бих описала къщата, където живеем до осемнадесетата ми година. В днешните ми представи е всичко друго, но не място за живеене. Макар че е голяма и с огромен балкон, тя е с изкривени стени в основите си, стълбите за горния етаж също са изкривени и нестабилни. И сега ми се случва да се изкачвам по тези стълби насън и кошмарът от падания и пропадания надолу ме е събуждал с чувството, че се връщам от друг свят.
   Ние сме в немилост от властта. Татко Евтим не може да работи в стопанството по здравословни причини, а мама Люба вече е възрастна и изнемощяла. Аз уча в прогимназията в село Соволяно и съм отличничка в учението, но това не пречи да съм изложена на подигравки.  Брат ми Иван е още малък и  не разбира някои неща. Вечер, когато се върне от игра, разказва какво са говорили селяните за нас пред него нарочно, за да ни го предаде и да видим колко сме черни и гадни врагове на народа. От това време си спомням книгата “Честна дума” от Цветан Ангелов. Научавам първата страница наизуст и, при приемането на нашия клас в комсомола, аз изрецитирах този текст в стремежа си да омилостивя комсомолците от града, които ни връчиха книжките. В къщи татко Евтим много се ядоса за моето поведение, влязохме в спор и тогава той ми каза, че всичко това е политика, че тези “другарчета”, са тръгнали да правят от децата свои поддръжници и, че на мен не ми е мястото там. За пръв път чувам думата политика. Татко Евтим ме хваща за ръка, извежда ме на селския път и нагледно ми показва какво представлява политиката. Има пресни изпражнения на току-що преминало стадо крави, Евтим ми посочва едно все още димящо лайно и ми казва:
  – Това е политиката. Ако го вземеш и го стиснеш в шепата си и си помиришеш ръката от всички страни,
на какво ти мирише? И различно ли ти мирише? Това са различните партии в политиката. От едно и също нещо произлизат и миризмата им е еднаква.
    Наредено ми е далече да бягам от политиката, тя е мръсна работа, в нея влизат тези, които ядат хляба на народа. Досега съм учена от една страна да мразя чорбаджиите, от друга – да се пазя от комунистите-изедници, а сега и от тяхната партия. Объркана съм, но това ме кара да си мълча.
  Мама Люба започва да ми обръща по-голямо внимание, да не ми е къса роклята, да не си лакирам ноктите, да не пея непознати песни, да не дружа с комунистически деца, защото те ще ме научат да направя нещо нередно, на тях всичко им е позволено, а такива като мен, беззащитни, ги откарват в Белене.
За Белене се носят легенди. Едно е ясно, там хората си оставят живота. По-късно бащата на моята приятелка Хикс ми разказва потресаващи истории, които граничат с фантастичното, ако наистина не са се случили. Но те са се случили, доказват го белезите по тялото на човека, който и след комунистическия преврат, ме моли на никого да не казвам това, което съм чула. Сега той е при своя Бог и аз  си позволявам да разкажа за него, като не споменавам името му. Главните елементи в неговата изповед са жестокостта и страхът – човешката жестокост и човешкият страх. Сложени на една везна те, като различни величини, уравновесяват тежестта. Жестокостта до смърт се е хванала за ръката на страхът от смъртта и така, вървящи една до друга, те се привличат и отблъскват еднакво силно. Затова са и случаите като на този човек – да можеш да излезеш от лапите на жестокостта до смърт и да се приютиш в страха от смъртта, да се вкопчиш в този страх с всичкия си разум и без паника, съумявайки да концентрираш силите си в стремежа живот, да оцелееш чист, като завърнал се от онзи свят. И като наистина завърнал се от онзи свят, да можеш да кажеш бях там, страх ме беше, но не се уплаших.                  
  Господин Човекът от град Кюстендил, син на музикант, надарен с богат интелект, член на младежка организация с неполитически интереси, след деветосептемврийското загробване на България отказва по категоричен начин да се включи в банда младежи,
които организирано издевателстват по селата
при национализирането на земята. Още на следващия ден е арестуван, затворен в градската милиция, бит до смърт и хвърлен в килия. Последните думи, които чува, са “утре да изхвърлиш трупа в реката”. Биячите са си свършили работата, отиват си, но нещо се е случило в килията. Човекът към полунощ идва на себе си, установява, че все още е жив и мислейки за майка си, вярваща християнка, колко много ще се измъчва за него и ще го жали цял живот, усеща топлина в тялото си и в килията някаква странна светлина. Времето е люта зима, подът е гол, циментен, мъжът е с домашно облекло, но някаква топлина го унася в сън и сутринта биячите установяват, че “още не е готов” за изхвърляне и го оставят в това състояние пет дни. През цялото време той е в сънен унес и молитви за възрастната си майка, която не знае нищо за неговата съдба и вече сигурно го оплаква.
“Тогава времената бяха кървави” и той между другото ми разказва какви ужаси са се случвали с негови приятели, които не са имали късмета да оживеят. В концлагера Белене той пребивава  три години. През това време оттам много народ отива в отвъдното по бързата процедура. Бърза процедура е да те “хареса” някой от надзирателите и да те умъртви по жесток начин. С него не се случва това. Той е измъчван през  тези три години и през почти всичкото време се е молил повече за своята майка, отколкото за себе си. През цялото това време той не е искал да умре и по някакъв начин е усещал, че ще остане жив. Най-потресаващата случка от изпитанията е потапянето му  до главата в река Дунав и стоенето в това положение в продължение на три денонощия. Когато усеща приливни вълни, нещо го повдига нагоре и той оцелява.
   Връща се жив, но болен, градът е същият и не е същият, животът е живот, но не е за живеене. Човекът броди по улиците, слаб като скелет, прегърбен, без зъби, без надежди, няма го семейството му, няма я радостта от живота. И все пак той се хваща за онова, което му е останало. Интелектът, умът и жизненият му потенциал остават непокътнати и човекът достойно изживява отредените за него дни. Това, което Създателят ни е дал, нищо и никой не може да ни отнеме.
   Всички тези спомени идват при мен, когато за кой ли пореден път се размислям за света, за живота на земята, за страданията на бедния ми народ и за себе си, една грешница, една Божия душа, дошла на този свят не по свое желание, но възторжено приела в себе си времето и съизмерима само с вечността. Нека скромно да отбележа своите шестдесет земни години. Време колкото едно дихание, може би, но заедно с него съм влязла в душата на космоса. Реално погледнато, това  е подвиг все пак, едно вписване във вечностите, едно търпеливо ходене по неравностите на живота, едно трудно достижимо съответствие между земния и небесния живот, един поглед, забит в невидимия образ на пространствата. Твърде малка съм, твърде немощна, твърде лоша и не изпълняваща както трябва святата повеля на Създателя, но стремяща се да забележа и това незабележимо нещо, бездната на времето. Времето  преди Сътворението, когато Божият Дух се носи над водата и в този Божи Дух е  моят зачатък. Виждам се заедно с цялото съвършенство на живота. И съм дошла тук да опитам колко съм силна и слаба, и Бог да ме опита, и аз да опитам Бог, както се опитва глътка въздух след дъжд в зноен ден.  
      Стрък трева съм и ябълков плод съм, и стъпкан корен съм, и възвишаващ се връх съм, и частица от вас съм, които ме познавате и които не ме познавате, защото съм във вас, както вие сте в мен. Виждам как всички заедно сме стъпили на една земя, в едно тяло Христово, в един Дух и в една душа, хванати за един Бог, ние, несъвършените и все пак достатъчно съвършени, за да бъдем в очите на Създателя си деца по негово подобие. Хайде ми кажете, че това не е така, че тези неща са моя измислица, че всички ние поотделно не сме едно цяло и, че Бог не е един и същ за целокупното човечество в пределите на видими и невидими, населени и ненаселени с материя пространства, в една безкрайна космическа карта на живот и антиживот. И ако сега в моята човешка слабост аз съм решила да си спомня живота си, това е защото животът ме боли, нека си го кажа – неудовлетворена съм, не живях както трябва, възторзите и отчаянията ми дойдоха в повече, но затова пък натрупах опитности да възприемам всичко колкото се може по-истински и да отсявам лошото от доброто. И ако не мога да направя добро, защото нямам дадености за това, да не преча на доброто, създавайки му зло. Мисълта ми, колкото и да е безсилна да направи вулкан от любов до небето, ме побутва да вървя напред по земята. И защо всичко това да не разкажа като случила се приказка. И в тази случила се приказка да кажа високо и честно, че  обичам всички, които са ми правили добро, двойно повече обичам тези, които са ме наранявали, защото ми е жал за тях, живяли в омраза, злоба, отмъстителност, себелюбие, гордост, алчност и колко ли още разяждащи душата им емоции и действия. Аз съм им простила. Нека и Бог да им прости.
     Една небесна светлина посява моето семе в душата
на живота, в невидимата енергия на всичко, което ме
 заобикаля. Обичам да съм някъде , където не съм в действителност. В повечето случаи се връщам назад,
там ми е познато и уютно. Там се нося като вятъра от племена към племена и цялата съм море от народи.
Приземила съм се в подножието на планината Осогово, в онова пространство между Струма от север и същинската планина на юг, в самото й сърце. Днес гнездото ми е на седмия етаж на панелен блок в Кюстендил. От балкона към изток виждам върхове на Рила планина с белите им снежни шапки дори през лятото. Ето ме там, в Паничище, в една запустяла барака с мъжът Х., решил да разведри “плесенясалата ми интелектуална мисъл”, както той често се изразява.
     Той е хубавец от селски тип и затова го харесвам, казва нещата направо с шарени изрази, без литературни превземки. Пише разкази и казва, че сме лика-прилика. Свързва ни наистина нещо общо, вървим по гребена на една вълна, вълнуваме се все пак един от друг, но кротко. Галенето ни е с умерени движения, целувките ни свършват често по средата и дълго коментираме някаква тема, а понякога стигаме до такива различия, че отдалечаването ни един от друг придобива застрашителни размери.
      Колибата е зашумена от високи дървета и шубраци, между тях три от езерата на Рила са в наша близост. Къпем отраженията си в техните очи, седим мълчаливо на брега и дори не си държим ръцете, толкова уравновесена двойка сме. Отгатваме мислите си и понякога едновременно започваме да се смеем.
Той има страхотно чувство за хумор, затова съм влюбена в него. Леглото ни в колибата се качва до небето от нашия смях. Самата дума любов ни е забавна, когато за нея говорим с филосовски извъртания, с въздишки и съвети. Любовта е измамлива шега между мъжа и жената, тя може да е вечна, може да е споделена или не, може да е огромна, болезнена, велика и до смърт вярна, но дълбоко в себе си тя е една шега. Поне аз така я възприемам и, когато умирам от любов, гледам отстрани как смешно страдам, плача ли, лицето ми смешно се загрозява, лягам и ругая от безсилие, хвърлям предмети в стаята, скачам като луда върху тях и съм смешна. Страданието от любов е смешно занимание и никога не може да върне любовта.
   Летим ние с мъжа Хикс в небесата на Рила, влизаме в езерата й и един ден тръгваме по речното корито   нагоре към върха, където трябва да намерим извора. Млада съм, не зная дори, че една река може да извира от връх, а може би реките трябва да извират от връх и това е някакъв закон, но нека не натрапвам своето невежество и да вървя по стъпките на любимия. Висок ръст, широки плещи и най-отгоре черна грива, а реката се е заизкачвала към облаците, край няма. Избирам удобни моменти да спирам, да гледам как той се изкачва, а аз далече след него си почивам преди да се обърне и да види умората ми. Дали ми се надсмива? Когато сме на върха, всичко това е забравено. Изворът не е кой знае колко пълноводен, но о, Господи, той е божествено красив, направил гнездото си на самия връх на върха с цялото небе в себе си, с лъснатите като огледала камъни, с изригващите нагоре песъчинки и с ромона. Разказва нещо, говори ни, описва пътя си до тук, как е излязал на светло, как се е уплашил от докосването  на слънцето, което  стремително го привлича, от целувките на вятъра, задвижващ водата му така, че тя прелива встрани и покрай нея никнат тънки тревички, които са своеобразно украшение на светлозеления дебел мъх наоколо. Изпивам извора с поглед, той  изпива мен, и потъваме един в друг. Това е любов, другата любов е човешка необходимост за близост. Човекът Хикс разбира, че е на втори план. После, когато вземам в шепите вода от извора и я целувам, разбира , че е на трети план, а после, когато лягам по гръб върху мъха на самия връх и започвам да се търкалям надолу, разбира, че е много далече от мен. Изправям се, повдигам се на пръсти да докосна небето. Още малко и съм в него.
     Не искам да слизам от високото, но долу светът е разтворил уста и чака бавно да ме изяде. Светът е вълк с огромна уста. Той е способен да ме извика ядовито или жаловито и аз, хванала се на неговата въдица, да дивея в отредения ми живот или да умнея в измисления си живот. В двата едновременно и с вълка до мен вървя по улиците и горските пътеки като кралица и съм кралица в очите на заобикалящото ме пространство, защото мога да бъда център на вселените, стига да повикам силата и енергията, която ме движи и да я впрегна да работи в моя полза. Обичам се в силните си моменти. Тогава съм заредена стрела, лъкът е опънат и само едно движение ме дели от излитането. Понякога улучвам това, което искам да докосна, да прегърна, да преживея, океаните и моретата в думите, неизживяните мигове красота и изживяните мигове измислена красота. Обличам се в думи, закичвам главата си с ореоли от желания и тялото ми ме дърпа да спра, че е уморено, но аз не го слушам. Моята мисъл е в стрелата, тя трябва да се ръководи от разума, а моите реални и въображаеми сливания с красотата са съвършени мигове. Те са моят друг свят и са впрегнати с всяка неназована все още частица от моята духовна и материална природа. Съжалявам, че не мога да намеря думи за това, в което съм понякога.
   Връщам се в онези години на тоталитарен терор когато, за да просъществуваш, трябваше да се преструваш на божа кравичка. Виждам България  като божа кравичка. Свила се е в себе си, окълцана от всички страни –  сърбите асимилират българите от Западните покрайнини, българи в Сръбка Македония се отричат от майчиното си мляко, на юг  под гръцко, на север също разделения. Събрана в сърцето си, България е тръгнала по някакъв измислен нов път, в една непозната и невидима посока, стъпкана е свобадата й, хваната в юзда е свободната й мисъл, омърсена и изопачена е историята й до такава степен, че вождът на комунистите Георги Димитров дръзва да насилва населението в Пиринска Македония да си сменя паспортите, да се отказва от българската си националност. Хората са плакали и са се записвали македонци. Това е комунизмът в България – велика заблуда. Червените извращения в главите на някои и днес не оставят на мира истината за собствената си родина и мърсуват с името й и с дълговечието й. Подозирам че повечето от тях виждат истината такава каквато е, но продължават да мърсуват с нея заради самото мърсуване, защото така са свикнали с мърсуванията си, че те са се просмукали в тях като пиявици и ръководят живота им.      
   Има такъв момент в детството ми. В гладните години сме. Татко е измършавял, лицето му се е удължило, пръстите на ръцете му са само кожа и костите се прозират, партийният, онзи префърцуненият с лачените обувки, с файтона и селските любовни истории, е дал строга забрана Евтим да не излиза от селото. Ужас. Треперим в къщи, едва изкарали зимата, троха хляб няма. Люба и Евтим седят един до друг на прага на къщата, безсилни и мълчаливи, копривата и киселеца още не са поникнали, ранна пролет е, “не можем да се хванем за зеленото”, казва Люба и отново мълчание. Страх ме е от нещо неопределено, но доближаващо ни. В това време по пътя към нашата чужда къща се приближава млад непознат мъж, поздравява, подава ръка на татко Евтим.
  – Аз съм новият партиен секретар.
     Люба и Евтим се споглеждат многозначително. Той сяда направо на земята пред тях и започва да им разказва за глада, за мизерията, за борбата да се излезе от това състояние. В неговото село Слокощица положението е същото, но вече са приключили пролетната оран и се готвят за сеитбата на слънчогледа. Нашите мълчат и гледат в земята.
Човекът става, бърка в платнената си чанта, на която дотогава не сме обърнали внимание, изважда бял
хартиен пакет и го подава на мама Люба.
  Този партиен секретар разорава и засява полето на Скриняно. Всеки ден той дава по едно парче хляб на орачите. Носи им го на обяд, изтърсва торбичката от трохите на врабчетата, пъха я в джоба си и броди през полето по цял ден по угарите и орниците, разглежда, умува, споделя със селяните. Но това е само за едно лято. Комунистите му намират някакви причини за уволнение и добрият партиен секретар изчезва, той е разжалван и изключен от червената партия. Комунистите не търпят човещината и способните си кадри.  
     Калта е нещо обикновено за онези години, тя е огледалото на живота. Калта и забитите погледи в нея, отчаянието и неговото измерение в новия път, по който е поела страната ни. Моето село е смазано от непосилен труд и глад, покривите на къщите и душите на хората са снишени, с мазно влачещи се мъгли над тях. Бъдещето витае наоколо, планирано, записано в някакви документи от някакви полуграмотни хора, но твърде амбициозни за власт и за изява, до такава степен, че тяхната следа днес е апокалиптична за селското ни стопанство. В ливадите ябълковите насаждения бяха изкоренени и на тяхно място се ширна голо поле с купчини дърва за огрев. Огромни дънери и коренища, стъпкана трева и минзухари, кал в дупките на дърветата, кал навсякъде, където са минали машините, изкоренявайки многогодишния живот на сладки цветове и плодове, и мириса на узрял мед в жуженето на пчелите през пролетите и през есените, когато соковете се наливат в пространството, когато листата са прозрачни и бледозелени в ръката на вятъра, който движи клоните и им говори за далечни земи и светове, през които е минал, но никъде не е намерил такава красота и благодат. А облаците, онези пухести и забулени същества в небето, събрали в очите си росата на утрините, движени от движението на земята, от парата на гласове и хорски смях, приели формата на всякакви същества и всякакъв живот, как гледаха тези господари на небето към разкървавената рана на разораната, пълна с полуизвадени коренища земя, която влачеше сълзите си по браздите и търсеше своя погребан смях от плодни сокове, а намираше само унищожен живот.
     Голо поле, незащитено отвсякъде, проснато като кална дреха около къщите на селото, пустота за очите на хората и на небето, а къщите са останали като бдящи факли и през зимата комините им димят сълзливо. След това идва мината и пустинята се разраства. Скриняно е останало само в спомените си. То е сринато до основи, но и основите започнаха да извозват с вагонетки под формата на въглища. По-късно мината е закрита като нерентабилна, а селото е оставено на доизживяване. Паметник на тъпотата от отминалото време.
      Виждам се в детството как ходя по улиците на село с някоя голяма за възрастта ми книга, пазейки се татко Евтим да не ме види отнякъде, защото той не одобрява големината на книгите, които четях. В Скриняно има библиотека и винаги мога да си взема която книга си избера, а аз си избирам по-голямите, защото в тях има повече за четене. Не си спомням да съм чела приказки, тях ги открих като голяма и тогава моите връстници ми се надсмиваха. Някои заучавах наизуст, имах феноменална памет за наизустяване. Можех да кажа почти цялата книжка с приказките на Оскар Уайлд, плачех, смеех се, галех страниците нежно, сякаш се докосвах до това, което ме е развълнувало, обичах всичко в тези приказки, дори и нещата за необичане. В момента си спомням как приех при първо четене приказката за славея и розата. Разкошно чувство на смесени емоции и онази невидима красота на капката кръв, която в очите ми се превърна в роза и аз дълго очаквах цветът на тази роза да се превърне в славей. Славеите пеят в детството ми и аз съм там по улиците на селото, на свечеряване или рано сутрин, когато добитъкът развълнувано населява въздуха с гласовете си. Помня се с романа “Тютюн”, който прочетох в четвърти клас. Хората не приемаха това за нормално. Един съселянин, твърде загрижен за мен, предлага да ми уреди среща с лекар в града, защото “Любо, това дете не ти го бива”. Но мама Люба, запозната малко с книжния свят, отминава тази загриженост с усмивка.
     Тя обича да си спомня за Елка от “Гераците ” на Елин Пелин и, макар че не е чела много книги,
ме разбира и поощрява. За награда няколко пъти
й донасям “Гераците” от библиотеката и тя чете и плаче, и аз плача, когато онази буря в книгата бучи оглушително и водата леденее пред очите ми, а викът на стареца зове бедната жена и името й дълго време витае в нашата малка чужда стая. Разбирам бедността навсякъде и нашата бедност не ме тревожи, защото в книгите, които чета, бедността извисява хората. Прави ги по-човечни, даже и по-умни. Такива хора населяват чисти и добри своя живот. С какво вълнение осъзнавам след това промяната на Ирина от “Тютюн”, когато чрез Борис тя става богата. Цяло лято съм Ирина, с нейната рокля и с нейната шапка по пътя към лозята, където се срещаме с Борис. Цяло лято съм друга и тази другата носи живота ми по сенчестите улици на селото, в ливадата с моето ябълково дърво и в нощните ми сънища.  
   А времето е пуснало корени в живота ми и ме дърпа нагоре. Родителите ми вече са в напреднала възраст, едва преживяваме, но аз харесвам семейството си. На снимка с работнички мама Люба изглежда не толкова красива, колкото е горда, изправила глава, и погледът й е оттатък пространството, сякаш е от друг свят. Тя е пътувала  до тютюневия склад в града пеш и лято, и зима. Нейните началници са били евреи и е успяла да спечели уважението им с точността си. Макар че не е имала часовник, Люба винаги е пристигала навреме на работа. Познавала е времето по небето, дори когато то е било облачно и мъгливо. Имала е вътрешен усет за тези неща, а може би някой й е разкрил такива познания. По това време Люба е над среден ръст, едра, с дълга черна коса на плитки, очите й са някак плахи, но в изражението на устните й се чете твърд характер. Тя има меко сърце и сантиментална душа, не ме е била в детството ми, когато бях толкова непослушна, че не си представям как са ме търпяли най-вече в случаите, когато бягах. В такива моменти живеех в някоя от книгите, които четях, през деня си избирах място, подходящо за бягството ми, обикновено някой дълбок ров, каквите в село имаше в изобилие, защото младите багеристи се надпреварваха да копаят покрай пътищата за пясък. Изчаквах да настъпи свечеряването и се притаявах на дъното на някой пясъчен замък, обикновено така си представях тези мои обиталища. Обичах да чувам името си, когато мама Люба ме вика отначало нежно и галъовно, постепенно гласът й се изостря и в него ядът излиза прикриван, но не зъл, в крайната фаза са заканите, при които аз подавам глава нагоре, тя усеща раздвижването на пясъка, застава с ръце на кръста и чака да се измъкна от моите въображаеми приказки.
   Моите приказки са в книгите за възрастни. В селската ни библиотика са събрани томовете на Балзак, Зола, Юго, а в пети клас се помня в ролята на някакъв дух от пиеса на Шекспир. В онова време селските младежи даваха театрални представления всяка година за празника на братята Кирил и Методий и за Нова година, в които отначало играя незначителни ролички, а в гимназиалните класове, съм една от важните персони на селската театрална сцена. Театърът на Скриняно е в училището, където между две класни стаи има широк дървен праг, върху който е направена подвижна врата, отваряща се встрани за тези случаи и разширяваща се с дъски накъм едната стая. При учебни занятия тези стаи са разделени с импровизираната стена, през която всичко се чува. От ученичеството ми в селото имам спомен само от сцената и коридора, където си шушукаха момичетата. Помня и телената ограда на училищния двор, на която долните телове са увиснали до земята. В тези години татко Евтим следи за моето учение, доколко му позволява свободното време. Той е най-хубавият и най-голям татко с рижавите си кафеникави мустачки и разкошен алаброс, старателно навлажнен и сресан назад. По-късно го оприличавам с киноактьори от филмите, които започват да се прожектират на стената на училището в летните вечери. Всички тези неща съблазняват и днес въображението ми. Трайно съм завладяна от мечтите си да посветя своя живот на театъра и на киното, но продължавах да си съчинявам песнички.
Слушайки ме как ги пея, мама Люба е ужасена и започва да ме учи на народни песни. Там съм пълен провал.Тя се смее на моите импровизации.Събуждам се с песен и заспивам с песен, разбира се в по-младенческите ми години. После започвам да пея в богослужения и трябва да кажа, че тогава откривам красотата на волните чувства, на любовта и преклонението пред Бог, и усещам гласа си мощен и красив.
   Ето че вече не съм дете. Задавам си въпроси защо в цялото село има електричество, а само ние не сме свързани. Електрическият стълб е до прозореца на нашата стая, но е сляп електрически стълб. През есента, когато започвам осми клас, селските управници позволиха да ни свържат тока.
   Четирите години учене в Соволяно съм запомнила с височината, на която се намира училището, с многото деца, които ме гледат особено, защото дрехите ми са под техните представи за дрехи на голямо момиче, с добрите си млади учители, с огромния двор, който през тези години учителката по биология Виолета Илиева се зае да залесява и заедно с нас успя. Сега има училище, има красив двор с високи дървета, но ученици няма. Обезлюдяването, започнало през комунистическия режим е пуснало дълбоки корени в селата, където са останали само възрастни хора. Липсват ми онези години. Бих се върнала с удоволствие в някой миг от онова време, където детската ми чистота се е сляла с живота на времето ми по пътищата, по ливадите, по класните стаи, по онзи незабравим копнеж да ми се случи нещо хубаво, по чувственото усещане за докосване до нещо вълнуващо и неповторимо, по момичетата и жените от книгите, на които изживявах живота. Да си призная, била съм и мъж, онзи красив и властен монах от”Осъдени души” на Димитър Димов.
      Но годините си вървят, човешкият живот расте,
променя ума ни, променя телата ни, изхвърля ни от детството към юношество, където настроенията се менят светкавично, желанията също, усещанията са като електрически заряди, значенията на думите се оформят, обогатяват се, между тях пространствата
се разширяват, очакванията да излетиш от себе си, да се докоснеш да невъзможното, са почти реални, нямаш задръжки на изказ, на действие, нямаш грешки, от които да се поучиш, грешиш наивно понякога, понякога фатално, но не се вслушваш в съветите на възрастните. За теб възрастните са една отживелица, те са твърде стари да се бъркат в твоя млад, крехък, чувствителен и свръхчувствителен живот, те могат да си гледат своята работа и да те оставят на мира, ти си космос, ти си всичко на света и си самият свят.  
       В последния прогимназиален клас съм с шарена мъжка блуза през четирите сезона, срамувам се, гуменките ми са пробити, когато излизам на празненства да рецитирам, учителят ми по литература Борислав Мицов слага маса на сцената пред мен, за да не може публиката да забележи грозните ми обувки. Завършвам с отличие осми клас.     
      От тези години съм запомнила една разкошна зима, която държа снега си бял и пухкав дълго време. Красиво е, дърветата са отрупани с белота, по снега стъпки на всякакви птици и полски животинки, нашата пътека е хрупкава, гласовете ни се чуват надалече, въздухът е бистър и режещ, дъхът ни прави въздушни кристали. Вървим в нишка трите километра, които ни делят от прогимназията, понякога се опитваме да се замеряме със сняг, но снегът е зърнест и не става на топка.
      Пролетта ни изненада, южният вятър я довя една нощ и вода заля всичко наоколо, а ние трябва да вървим на училище. Един от родителите тръгна с нас да ни преведе през буйните води, където има брод, но бродът беше залян. Тогава пресякохме един от притоците на Бистрица по  дървена коруба на около тридесет метра над водата. По такива коруби селяните прекарват вода през лятото от едно място на друго и понеже бреговете са високи, тя служи и като ускорител на водата към градините. Корубата се клатеше, беше полуизгнила и се държеше на дървени подпори. Родителят /забравила съм му името/, пръв премина на другия бряг бавно и внимателно, като пълзеше на “четири крака”. Отдолу водата бучеше, носеше изгнили корени и дървета, корубата леко се поклащаше, а ние един по един преминавахме на другия бряг. Докато единият не стъпеше на земята оттатък, следващият не се качваше на корубата. Сега не бих имала тази смелост. Пристигнахме в училище след третия час, като излязли от водопад, а на обяд корубата вече я нямаше. Част от дървеното й скеле лежеше прекършено на единия бряг.                                                        
   Тук видях първото слънчево затъмнение в моя живот. Скупчили сме се на прозорците на класната стая с опушени стъкла в ръцете си.Намираме се на втория етаж и понеже училището е на високо място, пред погледите ни е селото и зад него цялото поле до Драговищенската река. Когато слънцето започна да става като изядена от единия край луна, аз свалих опушеното стъкло и повече не го използвах, защото всичко беше твърде вълнуващо. Отначало кукуригането на петли, лаенето и виенето на кучета, смрачаването и чувството на страх отклоняваха вниманието ми от това, което ставаше всъщност. От слънцето остана съвсем мъничка черта, свечери се, но не съвсем, нещо на тъмни и по-светли ивици започна да се движи върху земята. В моите представи това бяха облаци, слезли от небето, те се носеха ниско над земната повърхност, на ивици, изменящи формата си. Подухна вятър и стана съвсем като свечеряване, но не беше тъмно. Кучешкото виене и вятърът се засилиха, ивиците пара започнаха да се уплътняват и моят ужас от ужаса, който ставаше на небето и на земята, изведнъж се събуди от възторжените викове на децата:”Слънцето, слънцето си дойде.” Нашето старо Слънце излизаше бавно и величествено от сянката на своето дете, показвайки какво може да се случи с живота на нашата земя при един небесен катаклизъм. Какво ли е почувствала тази сферична топка, която неуморимо ни търкаля върху себе си и заедно със себе си, и ни дава уроците си по чуден начин, а ние, все още непроходили както трябва деца, се опитваме да я изритаме изпод краката си и да излетим кой знае къде и кой знае за какво. Всичко това прилича на бягство от вкъщи. Но нас ни тегли пространството на небето и като небесни същества някой ден ще оценим какво сме изгубили, изгубвайки живота на нашата майка Земя само защото не сме разбрали навреме своята човешка грешка и не сме направили всичко, за да я спасим от себе си. Нищо във вселените не се повтаря и никога, и никъде не съществува такова чудо за живеене като зеленото и синъото на земния ни поднебесен дворец, където ние изживяваме сега нашата човешка фантастична приказка. Искам тя да се запази жива и сенките на отминалите ни тела да има къде да пребивават, костите ни да продължават да поникват всяка пролет в минзухарите, а Божият Дух да милва главите на своите новородени деца и да им разказва за времето на добрите и мъдри хора, победили злия дух в себе си, влизайки в Божието царство на Земята.   
    Кюстендил е град, който е дошъл от далечно време, като принц от случваща се приказка. През пролетта, по време на цъфтежа на липите, въздухът е лепкав от прашец.Пауталия от древността и Велбъжд от Средновековието  оживотворяват вековете в топлите очи на река Банска и на Струма малко по-надолу. Вековете в него са приютили своето време и дишат чрез минералните извори, и пеят с ветровете на Осоговския балкан, който предпазва от бури и  течения разпрострялото се в подножието му плодородно поле. В началото на първи век след Христа се предполага, че тук се е заселило племето на дентелетите. След около столетие през града като опустошителни потоци минават други племена, затова Пауталия е наричана още Улпия по време на Траян и Аврелиева на името на философа-император Марк Аврелий. Тук са идвали болни хора за изцеляване в минералните къпалища, имало е храмове, посветени на различни божества. Но скоро имената от гордата Римска империя потъват в историческата пепел на огнените нашествия на готите и Пауталия приема славянското  име Велбъжд. Някои смятат, че то произлиза от готското значение на думата камила, поради възвишенията над града, а други са склонни да му придават романтични значения, едно от които е името на славянски войвода на име Велбъжд. Бог знае каква е истината, но каквато и да е, пред нас е един многовековен град, строен, опожаряван, помитан от лицето на земята и отново изниквал сякаш от нищото, защото в корените си е имал население трудолюбиво и умеещо да цени природните дадености за живот и дълголетие. Век върху век до днешно време и ние в тези векове, в прахта на конските копита и в стъпките на народите, населявали ни преди да дойдем на този свят. Последен владетел на Велбъжд е Константин, син на деспот Деян, владетел на Северна Македония. Остатъци от негови дворци и днес разказват своята славна и печална българска история. Константин паднал като васал на турците през 1394 година. На този последен християнски владетел носи името си днешен Кюстендил.
   По времето на така нареченото”социалистическо  строиелствоелство” централната част на града е с порутени къщи и невзрачни магазини на “наркоопа”, които никак не отговарят на изискванията на населението с еднообразната си стока. Започва асфалтиране на улиците, но тротоарите са разбити, а стените покрай тях сивокафяви, с олющени мазилки и кривнати покриви. За сметка на тази занемара на центъра, започва строителство на панелени блокове в покрайнините на града, където се заселва юрналото се селско население, бягащо от мизерията в западналите земеделски стопанства. Истинското обновяване на града започва след червения преврат на 1989 година, когато новобогаташите, храненици на предишните управници, с парите от куфарчетата, дадени им от техните идеологически водачи, започват обновяване на централната част на града, застрояват своите къщи и подобия на къщи, къде с по-изискан вкус, къде с просташки стил аламешавина. В този си вид е Кюстендил сега, останал без курортистите, които в онова време придаваха по-цивилизован вид на града. Не могат да се отрекат няколкото луксозни хотела, примамващи по-взискателни и по-богати клиенти, но общо взето, градът ни не представлява интерес откъм развлечения, няма кина, няма театър, няма нищо освен природата на Осогово и минералните извори. Градското управление се върти в един омагъосан кръг от хора, доказали своята управленческа неспособност още от времето на комунизма. Две хиляди и осма година е, а Кюстендил все още спи летаргичен сън и е град на доизживяване, ако не се случи някакво чудо, което да го събуди и да го задвижи в крак с изискванията на новото време. Иначе цена си няма откъм природни дадености.      
   Нищо не е минало и нищо не е бъдеще, там съм, където ме отвежда мисълта в настоящето, която между два мига е преминала в миналото, а аз вече живея в бъдещето. Преди десети ноември 89-та попадам в една от нишите на времето, вратите и прозорците там са затворени, но това не ми пречи да усещам светлината извън тях и да я желая. През целия си живот аз съм врата и аз съм прозорец и ако само за миг се разсея и не се открехна дълбоко към себе си и не пусна светлината оттам, моята светлина, мракът на ежедневията завлича човешката ми следа. Цяла река време е изтекла между пръстите ми и не съм я усетила. Това са дни и нощи на отчаяния и години изгубен живот. Не само защото съм дете на “враг на народа” и съм обречена на мизерия и подтиснатост, а защото и не съм така силна, взряна съм прекалено дълго в мисълта да изляза от тази затвореност, от отрицанието на хората, от безпокойството за утрешния ден, от очертаващото ми се незначително бъдеще. И се натрупват комплексите и ето ме окъсана външно и вътрешно в милиардите частици на въздуха, сянка някаква, някаква въздишка и океан светлина, затворена в мен, която ми дава сила, говори ми безмълвно, неразбрано, но успокоително. Усещам присъствието на тази сила и там се движи моят живот. Гимназия завършвам с една кърпена престилка и с бяла блуза, която не си знае времето и не отговаря на цвета си. Класната ми ръководителка е принудена да ме освобождава от манифестации. По онова време ако някой ученик дръзне да отсъства от такива мероприятия, очаква го най-строгото наказание – изключване от комсомола и преместване в друго училище. Оценките по учебните предмети не ме интересуват, живея с писането. В девети клас ме приемат в литературния кръжок на града, по същото време е публикувано и първото ми стихотворение, но това е само залъгалка, десетилетия наред мои неща едвам-едвам се промъкват на бял свят. Започват да ме учат как се пише,  канят ме на политически беседи, когато има обсъждане на някой автор, първото, което се изтъква като много положително, това е нашата действителност, с какви средства е постигнато майсторството на автора в тази насока. Аз не мога да пиша така, не защото не искам да изпъкна, о, не. Искам да изляза и аз напред, да ги шашна, да ме прогласят и мен за талантлива, да ги сложа в малкия си джоб онези бездарни идейници. Но не мога да пиша като тях, опитвала съм. Нещо ми казва колко безмислено е моето желание за слава и развитото ми чувство за хумор надделява. Всичко това е смешно и празно пилеене на време. Славата е бездна, тя не е връх.А аз обичам върховете.
    Почти всеки ден посещавам галерията на Мастора,                                                                                                       велик кюстендилски художник, който умира през шестедесетте години на двадесети век, оплют и низвергнат от власта, с избеляла дълга дреха на гърба  и скъсани галоши, но извисен  в чистотата си до небето. Талантът му огрява далече пространствата и времето. Признат е посмъртно и от идейните си врагове, галерия построяват за картините му и какви ли не лъжи измислят, за да могат да кажат, че и той е бил социалистически настроен, едва ли не техен съработник, загърбвайки годините му на глад и мизерия, когато не са забелязвали високата му човешка фигура. Отминавали са го с насмешка, а в същото време картините му са населявали американски галерии и от Америка са му пращани пари, за да може художникът на България да живее и да купува боите и платната за ненадминатите си творби. Паметникът на Владимир Димитров -Майстора и аз, прашинка живот в краката от мрамор, но с ябълка в ръката си, сме застанали в подножието на галерията и наблюдаваме потока хора, забързани за някъде, загледани към някъде. Оставям ябълката на пиедестала до Художника и се вливам в потока.
   Може ли нещо да се върне обратно и да кажеш така беше, защото аз така го видях, а твоето виждане да не е докоснато от Божията промисъл и да е само в човешката си природа и да е погрешно, защото човешкото желание е белязано с желанието на плътската мисъл. Вдигни се нагоре и потърси помощ. Извикай, хей Ти, който ме виждаш и който ме живееш още преди създаване на световете, ето ме.
Ето го моето сърце, ето я моята душа, ето го Твоят Дух в моя дух, завърти ме около себе си, направи ме планета за Себе си. Хора с такива желания Бог ги пуска в движение като нови планети, населява ги със Святия си Дух, те стават безкрайни към всички посоки. И ето, ти нямаш лоши чувства, щастлив си, правиш щастливо мястото, на което живееш, всичко наоколо e чудесно, звездите вечер светят по-ярко, улавяш посланията им, понякога отговаряш на зова им, безкрайно силен си в мисълта и я пускаш с най-ароматните й излъчвания, живеейки в присъствието на своя Създател.
  Какво повече може да поиска един земен човек, освен да се слее с космоса и самият той космос, да седне в краката на Господа Вседържателя, да се поклони на силата му и да заживее в Неговото царство.
   Сънувам Майстора и Хемингуей в черешовата градина над къщата от детството ми. Вървят един до друг, виждам ги величествени, художникът с ръце зад гърба си, писателят с високо вдигната глава, мълчат, времето е слънчево, сенките потрепват от тих полъх на вятъра, а аз вървя насреща им и ги гледам с респект и възхищение и се сливам с образа на Хемингуей, стопявам се в светлината му и сякаш изчезвам. Когато се обръщам назад, виждам фигурата на Майстора, достигнала височината на тополите покрай реката. Не си спомням какви чувства съм изпитала, само зрителната ми памет ме връща в онази нощ, когато грее ослепително слънце, сенките на черешовите дървета се поклащат и двама великани на своето време вървят към мен. Дали се докоснах до тяхната сила?
   После ще се срещна още един път с Майстора. Върви уморен и вглъбен в себе си в същата черешова градина, пътеката е тясна, отново сме един срещу друг и се срещаме пред една каменна пирамида. От пирамидата се чуват гласове на хора. Майстора се обръща към мен и ми казва:
  -Там са моите приятели и ме чакат.
   И още нещо ми казва, но ще го запазя дълбоко в сърцето си. Слънцето грее ослепително в моята мисъл, където успявам да видя хора, които никога не съм виждала.
   Имам един пророчески сън, свързан с Тодор Живков, който не е допринесъл с нищо, за да го допусна в съня си, но го сънувах като мой учител по история.Аз имам изпит да разчитам посланията на хората и той ще ме изпитва. Предварително зная, че е добър и не се страхувам. Класът ни е около тридесет човека. Тръгваме след него по една стръмна планинска пътека, той е пръв, след това аз и целият клас в индийска нишка. Природата около нас е фантастично красива с цветове и краски, невиждани дотогава от мен. Пъстри птичета по клоните прехвъркат, отварят си човките и сигурно пеят, но тишината е абсолютна, ако е възможно да съществува такава тишина. Спокойна съм, нещо в мен непрекъснато ми втълпява, че учителят по история е добър. Дълго вървим, около нас къщи, но хора не се виждат, сякаш никога не са съществували.
Влизаме в една от къщите. Там също няма никой, в
кухнята на масата за хранене е сложен един лист хартия и цялата останала повърхност е толкова чиста, че блести от чистотата си. Сядам откъм страната на листа, учителат по история сяда срещу мен. Листът е запълнен с три вертикални реда иероглифи, като единият /третият според мен/ ред беше до половина изписан. Мисля си защо като бях по-малка не научих китайски език. Безсилна съм, не мога да прочета посланието. Той става, аз също ставам, излизаме и продължаваме пътя по стръмнината нагоре, наоколо същата картина. И сега виждам отварящата се човчица на едно птиче, кацнало върху зеленината на тънко клонче. Беше сякаш нарисувано. Дали не беше наистина някаква жива рисунка всичко около нас? Влизаме в три къщи, където всичко е както при първата. Дори мислите ми са същите и непрочетеното е същото. Накрая се почувствах притеснена от безсилието си да разчета посланията на хората. В един момент пропя петел. Дали дядо ми Христаки от моето детство не го беше пратил, за да се пошегува с мен? Гласът на петела беше като крясък, но аз знаех по някакъв начин, че е петел и се събудих. А може би още не съм.
    От времето на този “учител”останаха безлюдни планинските села и почти безлюдни и безплодни останаха хиляди полски села в страната ни, а гладът и мизерията, наследени от неговото време, още вилнеят сред изстрадалия народ.
     И понеже съм започнала да сънувам, нека вляза в огромната оперна зала, където войводата на готите Велбъж изпълнява брилянтната си ария сред огромно множество народ. Действието излиза навън, той върви величествен и красив, гласът му мощно разказва за битки, за любов, за победи, а народът около него припява в хоровите партии и всичко върви, движи се, сякаш самата земя върви под краката на множеството, а аз съм застанала най-накрая и гледам тази вълшебна приказка и съм толкова развълнувана, че скачам от леглото, заставам на средата на стаята и продължавам да слушам. Стените на къщата ни потреперват от силата на гласа на войводата Велбъжд. Той сякаш ме вика, но аз вече сънувам будна и плача от докосването с тази вълшебна музика. Сънят сигурно дойде от напрежението ми при написване на сценарий за историческата личност Велбъжд. Сценарият се изгуби, както толкова неща от това време и не излезе на бял свят, но аз го видях в изпълнение.
   Живея с понижено самочувствие в онези години,
виновна за нещо, което дори не се е случило, безполезна за околните, а за себе си бреме от неосъзнати и непознати чувства. Спасява ме трудът, физическият труд на полето с мама Люба. През онова лято, когато съм Ирина от “Тютюн”, аз ходя на жътва и по цял ден работя наравно с останалите селянки.
    Вечер, преди да заспя, трудно излизам от една действителност и влизам в друга. Какви ли не работи  съм вършила и, трябва да кажа, добре се справях за възрастта си.
   От времето в Кюстендилската гимназия нямам определени спомени освен мизерията. Мама Люба е възрастна, все още приработва в стопанството, татко Евтим е болен от сърдечна недостатъчност. Лекарят казва, че сърцето му се пълни с вода, за да обясни по-достъпно заболяването му. Понякога Евтим не може да повдигне краката си, които така са подути, че кожата се напуква. Комунистите от селото говорят за него, че се преструва на болен, защото го мързи да работи работи. Комунистите не вярват в Бог, та камо ли да повярват на човек. В гимназията учителите се държат различно с различните деца. На много от тях дори съм им неприятна. В това време чета бясно книги, вестници, комсомолски и комуниситчески брошури. Чета заради самото четене. То ме спасява от действителния ми живот.
      След гимназия работя в мина “Бистрица” в Скриняно, а после, след полагане на приемен изпит по физика, в Кондезаторен завод в Кюстендил.Тук ме спохожда един от многото ми младежки любовни трепети, но аз няма да го описвам в подробности. Само ще кажа, че подарих една кърпичка с българска бродерия на един от японските специалисти в завода, когато си заминаваше заедно с целия им екип за Япония. Той се разплака, а момичетата от моя цех говореха дълго време за това. И сега си мисля, че японецът само ми е съчувствал, че толкова млада работя в най-отровния цех и то на ултразвука. Идваше при мен, слагаше ръка на рамото ми, погледите ни се срещаха и той безмълвно ми посочваше вратата и часовника си. Даваше ми по петнадесет минути почивка два пъти – преди обяд и след обяд. Сядаше на моя стол, навеждаше се и продължаваше моята работа. Често началникът на цеха ме срещаше преди да изляза и ме връщаше, но след дълги спорове, японецът победи. На прощаване му дадох кърпичката, много нежна копринена кърпичка с българска бродерия. И аз плаках, но след това.
    Не е ли слънцето едно и също, от милиони години живее там някъде, но всеки Божи ден ни навестява, мигът му пресича растоянията и нараства, превръща се в кръг и се завърта около Земята, то е едновременно в сегашното и в миналото си време, но остава за още милиони години напред светлина, а може би безкрайно се захранва от собствената си маса, една батерия втечнен космос от пламтяща и вряща енергия неспирен живот. Моят предишен свят повтаря своето време и аз съм днес това, което продължава, природата ми има цвят и мирис, и е мигновена, но душата й ме носи навсякъде.
    Влезе ли в окото ми сълза от облак, цялото пространство се е скупчило и плаче. И ако аз съм плакала за своята любов, дори и да е била измислена от мен самата, това е разтопеното ми сърце-слънце, задвижило жарта на своя огън в моята душа. По същия начин животът е зекрепен за щуреца и му свири, мете пространствата на прашните звезди и там ме чака.
    Търкалят се годините като слънца в ливада и думите живеят като капки по тревата. Минава красотата, славата минава, но прави диря от  душата на живота. Прави и любов от думи, застанали пред мен да ме примамват, подскачат върху пръстите ми, призовават други думи, аз съм някъде далече в тях, дори ме няма.
    Да си вземе човек душата от едно място, където тя го е отглеждала и той я е отглеждал, да я сложи в куфар и да тръгне с нея в някое непознато място, е добро преживяване. Предполага нов живот, самият човек става нов, оглежда се в новото си пространство като в огледало и се пита, това аз ли съм.
   Аз ли съм аз, когато пристигам в Ардино, в сърцето на Родопа планина, като волнонаемна учителка. Ето ме, слизам от автобуса, към мен се приближават двама мъже, които говорят помежду си на турски език. Единият ме пита:    
   – Вие ли сте учителката от Джами махала?
     Аз съм, как да не съм аз, макар че не съм чувала името на това село, оттам съм, то е протегнало пътя си към мен и ме чака. Да се кача на катъра? В никакъв случай, такова нещо съм виждала само на картинка, при нас и конете са изчезнали, ние сме поле, равно и цялото огрято от слънцето, равнина сме. Виждала съм планина, разбира се, качвала към се в Осоговския балкан, на самия връх съм стъпвала.
     Докато си говорим, Мюмюн ага мята куфара ми върху катъра, сяда на добре охраненото животно и потегляме двамата с кмета на селото след него пеша. Мюмюн ага е прислужникът на училището, червендалест, с топчесто лице, с набита снага и с черни мустаци. Най-много да е около четиридесетте. Кметът е колкото мен висок, слаб, кокалест и с издължено лице, овалът на лицето му е добре загладен, има вид на градски интелигент, но дрехите му го издават.Те са зле скроени и някак висящи, на цвят никакъв, нещо между кафяво, зелено и мръсножълто. Човекът е около тридесетина годишен, обгорял от слънцето, с жилести ръце под ръкавите на ризата, която е на дребни карета, много симпатични. Падам си по шарените материи, особено когато цветовете им ми говорят сливащо се. Той улавя погледа ми върху ризата си, усмихва се малко смутено, но приятелски и така вървим без особени затруднения от моя страна. През цялото време Мюмюн ага си тананика нещо, подсвирква си, коларският път е прашен, катърът равномерно стъпва, ездачът му се поклаща в такт и пътуването сякаш няма край. Град Ардино е останал зад нас, аз почти нищо не видях от него, само хотела ми показаха, но той беше една по-голяма къща съвсем като заобикалящите  го.
   Вървим и малко говорим. Може би от вълнение не обръщам внимание на околната природа, но с периферното си зрение усещам как тя се променя и от празните каменисти възвишения навлизаме в истинска гора, дърветата пропускат оскъдна светлина, катърът навремени пръхти, чува се шепотът на вятъра. Аз ли съм това и защо съм тук? Мисълта е вселена с човешки образ, мисълта е с образа на Бог, който е в човека, тя е без измерения и няма постоянно местоживеене. Ето я моята мисъл сега, върви към Шейтан Кюпрю, страхува се малко, чува препускането на река Арда отдолу, вслушана е и в разказа на кмета, в преданието, което разказва история за любов и за смърт от любов, а душите на влюбените и сега в полунощ светят от двете страни на каменните подпори на моста. Отдолу водата се мие в тези светлини и става още по-светло, сякаш това е знак за победата на човешките чувства и страсти, сляли се с времето, за да не се разделят никога.
   От дъното на бялата река приижда огън. Проблясват дъждове, светкавици и вятър. Копита на коне и гриви по водата. Ездачите им, моите мъже на времената и аз в сърцата им небесен отпечатък, сме влeзли в силата си да вървим нагоре. Към дъното на бялата река в небето.      
   Вече сме на другия бряг. Пред нас един огромен почти гол баир, след него се вижда друг още по-висок и чак там някъде между две извивки на планината е селото, но училището е по-нататък в следващата махала. Сега вече кметът се усмихва многозначително, отваря кутия с локум, черпи ме, вземам си едно локумче и докато го разтягам в изсъхналата си уста, той ми обяснява колко необходимо е това подсилване, защото нататък пътят е много стръмен нагоре и надолу. Мюмюн ага почесва катъра зад ушите и още един път ме подканя да се кача, животинчето е кротко, не се страхувай. Но аз, не. Продължаваме както досега, изяждаме локума от едната кутия, кметът изважда друга, аз си мисля по време на почивките, че ако сега не умра от умора, никога няма да умирам. Това ме успокоява, защото не ми се вярва да умра и да се изложа пред тези хора като толкова слаба и започвам да им разказвам за моето село, за труда на полето, за плодородието на земята. Кметът разбиращо се включва в тази тема и надълго, и нашироко описва Джами махала, малките нивички, трудолюбието на селяните. От умора не чувам нищо и сякаш някой друг движи тялото ми нагоре. Върху баирите е легнало небето на Бог и ме чака да се слея с него.
   Джами махала е на около четири часа и половина път мое ходене от Ардино. Това е пътят, който често изминавам и сега, запомнила съм детайли от него, вълнуващи стръмнини и поляни, скали и пропасти под тях, почти пресъхнало изворче с алуминиево канче, от което пътниците сладко отпиват. Виждам отпечатъците на следи от всякакви животни, населяващи този край. И макар че мястото е каменисто и песъчливо, тънки тревички са пуснали зелените си очи да гледат бликането на водата, да пият от нея и от слънцето в нея. Далече горе на високото са къщите на селото,  зад тях на следващия връх е училището. Спускаме се от върха надолу, тръгваме по полегата пътека нагоре и някъде по средата на изкачването е махалата Джам или Джами. Какво общо има тази турска дума с българската стъкло или прозорец не можах да почувствам и да разгадая. А може би едновременно с това означава и джамия? Къщите са едноетажни, стените са от дялани камъни, покривите също, прозорците са малки, но понеже са на южен склон,  стаите са слънчеви и светлина не липсва дори през мрачните зимни дни. Мирише на добитък и дървен пушек.
     Дървеният пушек е нещо, което ми напомня живота от самото му начало. Насядало е племето около огъня, съчките пращят и пускат искри, искрите осветяват лицата и протегнатите ръце, от един висок улей в пещерата пушекът изтича навън, но духналият зимен вятър го връща обратно  през входа, хората скачат, донасят най-голямата  животинска кожа, преграждат с нея пътя на вятъра и вътре остават да светят искрите от горящите главни, очите и протегнатите ръце. Дървеният пушек е топло усещане и е сладък на вкус. Той се стопява в студения въздух и му придава аромат на човешко присъствие. Само човекът може да сътвори дървен пушек и да го пусне нагоре към небето, като пътека за стремежа на мисълта си.                           
     Разнебитеният джип на геолозите понякога съкращава пътя ми от Ардино до Дяволския мост, но аз предпочитам да вървя пеша. Един тих и чудесен пролетен ден от нивичката покрай пътя ме заговаря възрастен турчин. Това много ме учудва, защото винаги отдалече щом ме видят, мъжете навеждат очи и ме поздравяват само ако аз им кажа “силям”. На този поздрав те, не поглеждайки към мен, отговарят “чок силям” или нещо подобно. Аз съм свикнала с такова отношение и го отдавам на своего рода уважение или пренебрежение към женския пол, а те са се страхували да ме погледнат. В края на учебната година разбирам, че съм заела учителското място на колежка, убита и хвърлена в Арда поради любовна драма. Та този възрастен турчин ми прави знаци да се приближа, около него жените също ми махат с ръце. От жестовете и малкото турски думи, които зная, разбирам, че трябва да бързам към града, защото ще има буря. Хората ми сочат небето и пътя  – гит, чабук. Самите те вече се готвят да се прибират в близката махала. Благодаря и ускорявам крачка. Спокойна съм, остават ми по-малко от два километра до Ардино, а времето е кристално чисто. Бях забравила стареца и жените, когато пред погледа ми премина нещо като сянка, нещо раздвижи въздуха като с човешка ръка, нежен ветрец огали лицето ми и след миг притъмня. Бях на моста току пред градчето. За секунда вятърът ме избута към парапета на моста, а в следващата секунда бях подхвърлена напред като лист хартия и хукнах към хотела. Заваля проливнен дъжд. Когато застанах под козирката на входната врата, започнаха да падат едри парчета суха градушка. Наблюдавах как за мигове бяха свлечени зелените листа на дърветата, започнаха да се чупят и падат клони, а улицата побеля. Малко след това слънцето заблестя в ледените кристали някак подозрително добронамерено и времето се върна назад или продължи напред според неговите си измерения за време и място.
   След години подобно преживяване ми се случи в Прага на Карловския мост. Няма да давам подробности относно пристигането ми в Чехословакия по онова време на стагнация, но успях някак и сама пристигнах, като по този начин се спасих от екскурзоводи и наблюдатели. Бях посрещната на гарата от български емигрант, настанена на квартира на една пресечка на Вацславския площад и оставена сама на себе си да се справям с определения брой дни на посещението. Да си в Прага сама жена с обувки адидаски, с червена пола и бели къси чорапки е повече от изпитание в ония години, когато белезите от куршумите на Пражката пролет още стояха по стените на сградите. Да не говорим за руския език, с който карах продавачките да изпадат в ярост и си навличах неприязънта, а може би и омразата на минувачите, които имах смелостта да попитам за нещо относно града им и околностите. Една вечер на площада, където реших и аз да поседна като другите на пейка и да погледам паметника на Вацслав на вечерна светлина, до мен седна мъж с желание да ми предложи интересен нощен живот. Заговори ме на немски, аз на моя беден френски се опитах да го заблудя, че съм на гости и вкъщи ме чакат. Повече от половин час той не пожела да ме разбере и стана много нагъл и опасен, според мен. Дойдоха още двама мъже. Накрая аз кипнах и на чист български език изкрещях:
  – Нищо не разбирам и не искам да разбирам.
    Онзи човек стана, застана пред мен и гръмко се разсмя.        
  – Така ми речи, оти нищо не разбираш, та и яз да те разберем.
     Беше сърбин, работещ тук в някаква строителна компания. Приличала съм на проститутка. Благодарих
му и бях много щастлива, че сърбинът после ме припозна като своя сродна душа и даже ми даде ценни съвети как да се държа в такива случаи и вечер да избягвам да се движа сама.                             
    Преброждах Прага с удоволствие, присламчвах се до туристически групи, използвах ги за посещения на интересни места без да се обвързвам с техния режим. Улучих типичното пражко време – след слънчевите утрини следваха даждовни следобеди. В чантата си носех чадър и резервна блузка.Бях сякаш на друга планета. Всичкото им тук беше ново и чуждо за мен. Имаше в изобилие магазини, напълнили с изобилие рафтовете си, а витрините вечер блестяха с фантастични светлини. Не съм по лъскавите неща, но дори в носталгичния ми спомен Кюстендил изглеждаше твърде сив и смачкан.
  Християнските храмове на Прага са величествени и ненадминати по красота, службите на католическата църква също са впечатляващи. Хората се молят заедно, пеят химните си заедно, причестяват се в тържествена обстановка под звуците на хармониуми и орган.
Чувства се присъствието на Святия Дух, живота и движението на живота в Него.
   Няма нищо мъртво и няма нищо в покой във видимата и в невидимата природа, ние сме в движение дори когато спим. Много пъти при събуждането си съм гледала как идвам отнякъде, лягам в тялото си и внимателно се раздвижвам. Човекът никога не заспива. Нашето движение в пространството е безкрайно както е безкрайна Вселената. Намираме се в океана на така нареченото последно време. Заради нас Единородният Божий Син отново ще дойде на Земята. Той живя в плът, за да ни усети в плът, да изживее животите ни, да изстрада страданията ни, да се остави да Го бият, да Го унижават, да Го разпънат на кръст и накрая да прободат сърцето Му. Умирайки за нашите човешки грехове, болки и болести, да ни измие с кръвта си и на третия ден да възкръсне, за да остане за нас вечно живият Бог, нашият личностен Спасител, изпратил ни Святия Божий Дух, който е Неговият заместник днес на Земята. Не ни е оставил сами и беззащитни.Дал ни е най-голямата сила, която ако успеем да овладеем и правилно приложим, в недалечно бъдеще раят на Земята е в кърпа вързан.
     Амин, казвам, Господи, нека е волята Ти.
     Кой ще каже как светът е преживявал в теб, къде е краят му в безкрайното ти име, тишината, твоят химн за тишината с няколко сълзи от думи върху камъка над твоята трева и ти отдолу огън и вода в сърцето на земята, нишка от кълбо, което те завърта и цялото небе в очите ти живее.
     Гледам сянката на човеците как тича по върховете на планините и по извивките на долините. Вечер уморена ляга в скута на ветровете като видение. Чува как някой изпява името й любовно. Тя се надига величествено в желанието си да го настигне. Прави пътеки от живот след себе си. От мълниите под нозете й пада дъжд като извори. Облаците правят ореоли за косите й. Сърцето й вдишва и издишва изгреви и залези до мига, когато върху хоризонта чертата на сливането изгрее в океана на слънцето и човешката вечност продължава.
   Вечно ще нося това същество, наречено свят. Където   и да ме вее вятърът на моето земно съществуване, аз се държа за неговите радости, сълзи и тегоби. Да кажа че е леко, не е. Но и тежко не е, защото то е омесено с всяка клетка на кръвта ми и върви заедно с мен в равномерен ход. И да иска, не може да бърза. Време, пространство и вечност са само понятия някакви, които ни подлъгват. Нашата работа е да гледаме делата на ума  и на ръцете ни да не излизат от наш контрол, да ги държим под око да не решат, че са по-силни и по-необходими от духовните ни потребности, за да не излезе извън релси човешкият живот. А релсите на човешкия живот са небето от едната страна и земята от другата страна. По тях върви /търкаля се, пълзи, опитва се да лети/ пътникът живот. Той е запретнал ръкави, сложил е очила за далечно виждане, обул е обувки от бързоходни открития, сложил е пред себе си и това, което е било преди него, направил е чертежи, схеми и дворци за мечтите,  препуска с пяна на уста като впрегатен кон, цвили и бие копита и ненаситно набира сила по релсите, натежава им, излъсква ги до бяло от искрите под копитата си, облива ги с кръв и пот, изпуска кълба от пушеци и проклятия, убива,  мърсува и трупа пари, с тях купува най-умните и знаещи хора, те работят за неговия каприз да излети към небето, да заселва чужди планети. И забравя, че трябва по същия напорист начин да се бори за собтвената си Земя. Ето че едната релса накланя  другата, тя се повдига малко нагоре, получава се луфт, през този луфт започват да изтичат спойките на живота, въздухът и водата, отначало в малки количества, после в по- големи, получават се дупки, те изпепеляват всичко под себе си.  Светът се опомня в даден момент, иска да спре, иска да се хване за някоя тревичка, да се задържи изправен, но не може. Късно е. Той е там горе, стъпил на чужда планета, завладял чуждо пространство, той, умният завоевател, човекът-машина, който обрича поколението си да живее под скафандър, ако изобщо стигне до поколение.Аз също обичам звездите и съм ги обхождала и съм говорела с тях и съм мечтаела да живея там някъде далече, но да зная, че винаги мога да се върна тук. Ако релсите на живота се огънат така, че умът на човека-машина вземе преднина пред земното притегляне, ще настъпи катастрофа и това ще бъде необратим процес.
   Я да си постегнем къщата, да си насадим двора с цветя и дървета, да обичаме всички хора на земята като свои кръвни братя и сестри, да работим усилено с духовните си дарби, да приемаме материалното само като необходимост за плътта ни, да се разделим с алчностите си. Тогава нашият дух ще се слее с Божия Дух и с духа на неизброимите животи в космическото пространство. Ние ще усетим тези животи, ще ги докоснем, ще порастем и самите те може би ще ни потърсят. Сега сме опасни както за себе си така и за тях.
    Бях стигнала до Карловския мост, свързвайки го с изживяването ми в Ардино и се връщам отново на двете места едновременно. Слагайки ги едно до                   
друго, те биха могли да си говорят на един и същи език, на моя език, и да се разбират.
     В Прага говорех на река Вълтава на български, а тя слушаше и носеше плътната си водна маса бавно като бременна жена, с изправен стан нагоре и надолу, с дълбоко дишане, с извивки по бреговете, които подчертаваха колко величествено животът на водата може да се вмести в себе си и да разказва своята безкрайна приказка. Мостът, дошъл от миналото, напомня отдавна изпята мелодия на конници и каруци, на войски и люде след колите с натоварен багаж, с детски плач на новородени точно на това място, с духа на Ян Хус, със смърти на герои и обикновени хора, с вопли и викове на превити човешки фигури в лютите зими. Напролет водата, миейки се покрай къщите на брега, приласкава с меката си пелена синъото на небето в ясни дни и тъмните облаци на бурите, когато вятърът сресва гривите на дъжда, довявайки го от всички посоки. В един такъв ден и аз съм там. Какво съм виновна, че приличам на рускиня, а пражани имат омраза към руснаците заради кървавия край на Пражката пролет. Аз съм жена и никога не бих пребоядисала червената си пола, за да се харесам на някого. И ето ме на Карловския мост, развявам се като комунистическо знаме, тихо е, но някак подозрително, отдолу водата като че ли се надига към моста, толкова се смрачава. Бурята пристига от всички страни, от небето и от водата и в първия момент ме завърта в кръг, после парапетът застрашително ме доближава и аз съм принудена да се сгуша ниско до него. Срещу мен някакъв мъж ми прави знаци с ръка да се връщам обратно към по-близкия бряг. Той също е приклекнал  и бавно се придвижва. Променям посоката си и тръгвам успоредно с него. Точно сме стъпили на брега и въздуховъртежът поутихва малко, а до нас една врата със скърцане се отваря. Влизаме в някакъв музей, вътре пълно с такива като нас. Аз изглеждам най-зле, освен че съм мокра до кости, от полата ми тече червена боя и прави вадичка по каменния под, поотмествам се, и още една вадичка. Служителят на музея е ужасен и тръгва към мен заканително, но една жена посочва пода и обяснява на немски – какво толкова, нищо няма да се повреди. Аз съм сконфузена и искам да предотвратя по някакъв начин изцеждането на червената боя от полата ми. Отварям чантата си. Първо изваждам чадъра, за който изобщо не ми бе хрумвало да го използвам, след това изваждам сухата си блузка. Обществото вътре ахва, ситуацията е комична. Аз използвам случая, събирам краищата на полата си и ги изтисквам върху каменния под, така че сега се образува и доста голяма локва. Оглеждам се наоколо, харесвам си една колона до вътрешно стълбище, обръщам гръб на всички и си обличам сухата блуза. От полата ми все още тече вода и боядисва белите ми чорапки и белите адидаски, а по Карловския мост животът си тече също като реката.
     Живея миговете си живот отново и отново. На колко много места съм и в колко много времена съм. Сигурно годините ми нямат брой и съм в безкрйните измерения на времената, които стоят на мястото си като вековни дървета, като светове от усещания. Животът е въздушна струя, в която всяка частица е духовно състояние, а човекът е определен да се държи за това състояние и, вкопчан здраво в него и в себе си, да бъде навсякъде.
    Мисли за светлината, пътнико. Върви по стъпките си. Връщай стъпките обратно. Оглеждай се в зеленото на сухите листа и в сока им живей и с тях възкръсвай. Мелодията на това, което казваш, държи сърцето ти отворено към всичко. Как плавно ходят върхове по хоризонта. Отместват се и очертават място да преминеш.
  В Джами махала пристигам в средата на ноември, петнадесет градуса е, слънчево, шарено на цвят с преобладаващо жълтокафяво, под къщите малко долче, около него зеленчукови градини, доматите колкото юмрук и сладки, както може да е сладко всичко расло в чистотата на планината, въздухът кристален, над покривите на къщите дъното на небето потъва дълбоко в себе си, детски викове и смях, училищният звънец бие, сърцето ми е свито на кравай от умора и вълнение.
    Първата ми среща с обитател на селото е с моята хазайка Фатма /забравила съм истинското й име, а не обичам думата хазайка, пък може и наистина да се казваше Фатма. Прилича да е Фатма/.  Фатма е висока, кокалеста, енергична до там, че в движенията си е леко приведена. Въвежда ме в стая с огнище, с пръстен под, с рогозка на средата и с четири невръстни момченца, раждани едно след друго и почти еднакви. Тя ще ме гощава на обяд и за добре дошла прави катми.
    На турски думата се изговаря с леко провлачено а.
    Катмата е нещо като палачинка, намазана със силно миришеща лой. Прави се върху кръгла плоча. При готвенето децата весело наобикалят Фатма и, тичайки и търкаляйки се по пода и рогозката едно след друго, с пръстче пипат катмата да проверят дали е готова. Фатма е добра майка и не се притеснява от това, така апетитът на децата се изостря, но те са много палави, нали са момчета и са непослушни като всички деца. Всичко това тя ми обяснява на турски и ги гълчи на турски, кара им се нежно и любовно, погалва ги по главичките, пъди ги от огнището с нещо като “сус бре, магаре”. Единствено тази дума сус съм чувала и зная какво означава, а другото си го фантазирам, гадая го и едновременно с това си задавам въпроса как ще ям катмите на Фатма и нейните деца.Всичко друго приемам, но миризмата на лой…
    Училището, къщите около него, моята стая върху плевнята на Фатма, отдолу мазето с картофите и дворът, който не се вмества в представите ми за двор. Това е една тясна поляна с къщичка и плевня, надолу скалиста пътека, нагоре също. Тук живея. Имам две прозорчета, на които нареждам книгите, огледалцето и гребена, а встрани от тях една хавлиена кърпа. Уютно е, има печка, а където има печка чувството за топлина и стабилност успокоява. След яденето на катми ми остава цял следобяд за почивка.
   Хората са добри, с ненадминато гостоприемство и дружелюбие. Имат свободата да живеят техния си бит и морал, спазват обичаите си, симпатични са, а децата най-много. Очите им топли и кафяви като късноесенни листа с капчици роса по тях. Може би по-съсредоточени и внимателни, а може би боязливи, защото учителката е българка, внимавайте, тя не е като нас. Да, но те са като мен. В първия час в седми клас аз се разплаквам и започвам да ги прегръщам и те плачат с мен, и ме прегръщат, и толкова се обичаме. Те са моите първи деца. От тях най-висок и снажен е Мюмюн. Пише чудесни преразкази и съчинения и най-добре говори български.
   Това селце и това училище е сякаш излязло от съня ми. Имам епизодични спомени и мисълта ми скача от детайл на детайл, но освен училището и стаята до училището, където живях една учебна година, нищо по-конкретно не си спомням. Единственото, което мога да кажа за това време, звучи като приказка с добър край. Имаше дълга и дълбока зима, имаше дървена ваканция, когато един месец ядяхме само картофи от мазето на Фатма, имаше байрами и рамазани, гостувания на момичетата от селото, които бяха задължителни, имаше едно запознанство с военни от Ардино, когато комендантът на града ми подари “Майсторът и Маргарита”, имаше пътуване в снежна буря, опознаване на околните баири и махали, слушане на предания и легенди, но нищо от това не е останало в мен в подробности, то е дълбоко в паметта ми и сега виждам само пътя, училището, накацалите на баира къщички и добротата на хората, под чиято грижа успяхме да иззимим и да се хванем за пролетта, и дочакахме ваканцията. Повече там не съм се връщала. Спомням си движещия се пясък на река Арда под ходилата ми, когато се връщахме от едно съвещание в Ардино. Колегите турци вървяха пред мен, за да не се смущавам от повдигнатата си пола над коленете и, ако не бях извикала, реката беше готова да ме отнесе в морето. Какво е животът ми – неизвестност, страх, срамуване, премълчаване, сетивата нащрек да не ме обиди някой, да не злоупотреби с невинността ми, да не се изложа с нещо, да се старая в работата.
    Трудно е човек да се връща в себе си толкова далече и в тази далечина да се докосва до чувства, които тогава даже не ги е осъзнавал и влизайки в тях, да намира едно човешко същество, едно животинче с човешки възприятия, изправило се в цял ръст в борба с живота, в схватка любовна и нежна.
   Изкачи човек един връх, а пред него друг, след него още. И къде е сега, на кой от върховете, на първия ли или някъде по средата, защото няма последен връх. На всеки връх човекът забива знамето си като пред бой и щормува следващия. Войска му е цялата природа, изворите и зверовете, изгревите и залезите Дори, когато е в най-ниското, той мисли и се стреми нагоре. Там е неговото слънце. Слънцето.
      Но човек може и да потъва в себе си и извън своите възприятия да търси прозрение. Няма я видимата светлина, няма го образът на човешкото същество, няма ги чувствата, възприятията. Има я бездната на това, което не се вижда, а човекът там търси непознатото да го докосне само или да се слее с него. Друг ли е той там, в дълбокото себе си, изчистен, възвисен, непонятен и незрим, едно съвършено Божие създание, на което животът се крепи, същинският живот, този, който движи живота на тялото, останало в зримостта на материалния свят.
      Ако понякога стигам някъде до периферията на тези потъвания, по-точно излитания в дълбокото, това е една победа на чувствата, на моите материални чувства, които до такава стапан са активирани, че задвижват пътеките си навътре в същността и даже по-дълбоко. Какво е мисълта, движейки се по повърхността на живота? Тя е поток. Потокът тече по равно и е тих, спокоен мисловен поток, но той може да препуска по стръмнини, да се люшка под напора на ветрове и бури, да е водопад или вълни в морето. От неговото ядро остава горчивото и сладкото, всичко това е прозрение. Да си там, където кракът ти е стъпил един път и да си дълбоко в стъпката си, около стъпкатта си и навсякъде наоколо, да влизаш във видимия свят като лъч светлина и в невидимия свят като котва, която търси от сърцето на земята, на живота своите човешки възможности. Човекът в тези си измерения е светлина, яркост, излъчване на сияния. Той е чиста енергия, която държи виделината на живота вечно запалена. Защото е създаден точно за това и може би единствено за това. Бог е промислил силата на живота да се държи за своята вътрешна сила и така да се самозапазва, т.е. да се запазва и от себе си. Ако човекът не стигне до това самозапазване, което включва и целия материален прогрес, основаващ се на духовния растеж, сърцето на живота ще изпитва недостиг на светлина и кислород. Там е разгадката на понятието да защитим себе си от себе си, което се отнася за всеки човек поотделно и за цялото човечество още от създаването му в безкрая на понятието време.
     Как се чувствам в Джами махала сега, когато съм далече от това духовно място и съм на седмия етаж на друго духовно място. Не така извисена, имайки предвид височината на моето днешно гнездо. Напротив. Точно в този момент сърцето ми се напълва с тъга, светлината ми се овлажнява от напиращи сълзи, дъхът ми пресеква от вълнение. Може би съм там повече сега, отколкото тогава, защото изживявам завръщането дълбоко в себе си. Мястото не е така вълнуващо, но то е в отлитането на мигове човешки живот, вътрешно дълбоко пътуване. Какво намирам там сега? Едно тъжно и уплашено момиче, едно дете, оставено само на съдбата си, едно човешко същество, което търси опора в живота, за да може да се влее в този живот, да го изживее. То търси да вземе нещо хубаво за сърцето и душата си, но не познава това хубаво, което му е дадено да му бъде необходимо. И ето го, стои между училището и стаята, където е настанено, около него друг свят, като на друга планета, луната изгрява от различно място, слънцето бързо залязва, няма радио, няма кино, няма нови книги за четене? Но всичко това липсва ли му в този момент? Липсва му нещо неопределено, нещо което е вътре в него и му носи тъга, несигурност, страх, но и надежда, че една учебна година не е кой знае колко време. Да, но една учебна година може да се измерва и с вечност, доказателство за което е, че и сега съм там. Тогава не съм била в сега и тези чувства не са ми били познати. Кога човек може да е по-щастлив в земния си живот? Никога. Той все се търси. Неговото щастие остава вътре в него и вътре във времето на целокупния човешки свят.
      Краят на май е, аз се завръщам за лятна ваканция, слизам на гара Копиловци със същото куфарче, същите дрешки и препрочитани книги, същото огледалце и гребенче, нетърпелива съм, бързам да сляза, кондукторът ми прави забележка да изчакам влакът да спре. Вървя по пътя за моето село и всеки път, когато чуя приближаване на автомобил, бягам встрани. Подивяла си малко, мама Люба за пръв път се опита да ме целуне. Тя не е добре със здравето, татко Евтим съвсем се е състарил и е изнемощял, брат ми Иван праща потресаващи писма от казармата, обстановката е напрегната. Но какво виждам сега, което най-добре съм запомнила при пристигането си? Виждам ливадата пред нашата къща. Слязла от баирите на Родопа планина, аз стъпвам в буйната майска трева до колене, около мен нацъфтели ябълкови клони, аромати всякакви и рояци пчели, щъркелът кацнал в гнездото си върху високия бряст до селската фурна, коминът на фурната изпуска кълба дим, аз си спомням нане Стоичковия щъркел от разказа на Елин Пелин и лягам в тревата, и дишам всичко това, за което съм мечтала в Джами махала.      
      С мама Люба решаваме да направим зелник за вечеря. Татко Евтим се върти около нас и все ме разпитва.
       Да се направи зелник по скринянски не е кой знае колко трудно, но се изисква известна сръчност при разточване на корите. Те трябва да са достатъчно тънки, но не прекалено, за да може маслото да ги държи здрави. Разточват се седем кори, като две от тях са  различни – едната е много голяма и се постила на дъното на тепсията така, че да излезе извън нея, за да може после зелникът да се завие, а другата е малка и с нея се покрива зелето, което се слага на средата на купчинка. Зеле през пролетта е всичката трева ядлива, като се почне от киселеца и копривата и се стигне до  пресния пролетен лук. Зелето се нарязва и се запържва леко в мазнина с необходимите подправки, в които задължително се включва босилек, слага се една лъжица брашно, а най-накрая и едно яйце без да се запържва. Купчинката се оформя и се покрива с малката кора, която се накъдря с пръстите. Така накъдрената кора също се навлажнява отгоре с малко мазнина. Точените кори се слагат една до друга около купчинката със зеле, събрани на хармоника. Това се постига като се напръскват с мазнина и след това се сдиплят от двете страни. Когато всичко е сложено, останалото извън тепсията на голямата кора се накъдря върху корите до зеленчуковия пълнеж. Изпича се в умерена фурна около четиридесет минути, напръсква се с вода и се оставя за двадесетина минути плътно завита с памучна покривка, за да може повърхността да добие необходимите вкусови и естетически качества. Ако не живеех сама, днес бих извъртяла такъв зелник.
   Усмихвам се на мисълта си и ми е сладък спомена на това народно ястие, което кой знае от колко време е хранило селското население по българските земи. То е деликатес по време на дълги пости и е ухание за душата, за плътта насищане, за очите нетърпение да  вкусиш от него.      
   Изпитвам удивление от способността всяко завръщане да зарежда с определен вид енергия, която се хваща за възприятията и продължава живота си, не смущавана от нищо. В такива моменти не изпитвам страх или по-точно не съзнавам опасността от страха всеки момент да не пропусна нещо от живота. Човекът против волята си пропуска миговете живот и продължава да се страхува от смъртта, като от нещо необратимо, поради което ще пропусне себе си. Има скрити клопки по пътя, нищо не е равно, няма дори реален път, защото пътят е пространство многопосочно, но и аз, като всеки земен човек, се страхувам да не пропусна себе си да мине покрай мен без да ми каже – здравей, видях те отдалече и те отминавам. Кой кой е в случая? Ами останалите мои измерения, неназовими, но реални, те какво правят в моето съзнание, в моята мисъл, в моя тревожен дух  на моето земно тяло.
    Винаги съм се страхувала да не пропусна тържествата си, а те са на всяка крачка, ако вътрешните и външните ми очи са отворени. На всяка крачка са, а толкова рядко влизам в тях. Вината е в страха от битието. Социалистическото ми битие в миналото е капан за моите тържества днес. Чувствам се оголена от всички страни, уязвима, защото не споделям идеите на болшинството, което определяше, а и днес определя моя живот и начина ми на живеене. Вързана съм за някакви лозунги с красиво съдържание, а пребивавам в действителност противоположна на тези лозунги. Като тръгнем от “човекът за човека е брат” и стигнем до днешните извращения на “социалната” политика, облагодетелстваща отново социалистите-комунисти, които пребоядисани с различни бои и нюанси, днес са милионери. Те са свикнали да държат народните маси в подчинение предимно с лъжи и лъжливи обещания. Те купуват изборите, те хранят ненаситната гуша на  корумпираната бюрокрация. Колкото до определението”човекът за човека е брат”, това е самата Божия промисъл и се отнася за братството на хора, които изповядват, че са синове на Самия Бог и като такива са свързани с братски живот. Тази примамлива мисъл комунистите са я откраднали от Библията, омаскарявайки я до синоним на лъжа с хумориситичен оттенък. Защото точно комунистическото време беше вълче време. Човек не знаеше откъде някой “другар”ще го ръфне я с обиди и клевети, я с нещо по-болезнено, като отричането на интелекта му, например ако този интелект не желае да бъде впрегнат в примката на непостижимата и едновременно с това извратена комунистическа идеология. Тя беше непостижима дори за властниците, които взаимно се клеветяха, мразеха и избиваха тези от своите си, които дръзваха да отворят очи и да прозрат заблудата.
      Бог е създал човека и е дал свободата му, всичко останало е човешко измишление, както е отбелязано в Свещената книга. Изповядвам идеологията на свободата, тази свобода, която е в човека и той успява поне една част от нея да изживее като Божие дете. Животът е стихия, която не ти дава време да се обърнеш назад и да промениш нещо. Всичко така бурно тече и носи, че камъчетата под ходилата ти  пускат искри, съдбата е  несбъднато бъдеще, а бъдещето е следващата стихия в стихията живот.
  Когато мама Люба работеше в кооперативното стопанство и с моя брат бяхме с нея на полето, нашият живот за всеки от нас течеше по различно корито, но бяхме свързани /да не кажа вързани един за друг/. По някакъв фантастичен начин кръвта на нашите тела се разпознаваше и се привличаше като магнит с магнит, бяхме едно цяло в несгодите и радостите на живота. Защо ли го казвам това сега, когато семейството се разпада светкавично и повлича след себе си неизвестни поражения за човечеството. Сигурно, защото на мен единствената опора в живота е моето семейство от детството и юношеството. Там ми е хубаво и уютно особено в семейните религиозни празници, когато сме насядали един до друг на пода и стаята се изпълва с миризмата на вкусни ястия, с разчупвания на хляба, с вековни ритуали, измислени от хората за хората, с приказките на татко Евтим за неведомите пътища, които трябва да извървим, за тайнствената сила на светците, белязани от Бог за подвизи, за  Крали Марко и Муса Киседжия, с песните на мама Люба за Дете Голомеше. И всичко това, казано шепнешком, да не чуят комунистите гласовте ни и да не разберат, че празнуваме Божия празник. В такива вечери татко Евтим разказва сладки приказки. Някои от тях съм запомнила: Върви един българин в новосъздадената република Македония и гледа на пътя му трима души /македонец, сърбин и албанец/ спорят и налитат един на друг да се бият. Спрял се нашият човек, попитал ги какво делят, защо е този спор и се оказало, че всеки от тях настоява Крали Марко да е негов сънародник. Не ви знам кои сте, казал им българинът, ама може ли да сте толкова прости и да не знаете, че Крали Марко е българин… Лампата е угасена, огънят пуска искри и при всяко пропукване на главните, ние уплашено се споглеждаме и така почти цяла нощ, защото трябва да дочакаме новото, красивото, утешителното, свързано с раждането на Бог, нашия Спасител. На сутринта прозорците са изшарени с искрящи плетеници, които замрежват погледа навън и стаята е пещера, останала далече във времето заедно с нас. При днешното бягство от създаване на семейства има опасност човечеството да отгледа хората си единаци, без топлината на родовото огнище, а вече и без определена родина. Страхувам се за Земята и за обезроденото човечество, за самотата, която ще изяде най-същественото щастие на живота.
   След Джами махала учителствах в Деделер, съвсем близо до Ардино. Оттук няколко пъти изпратих лирични миниатюри на вестник “Нов живот” в град Кърджали и преди края на учебната година ме посетиха заместник главният редактор Петър Василев и фотографът бай Иван с предложение за работа във вестника. Явих им се облечена като турските момичета от селото, бай Иван многозначително поглеждаше своя шеф, а аз подръпвах надолу и без това дългата пола, облечена върху панталон, който показваше червени терлички и обикновени гумени сандали. Беше началото на март, не ми се напускаше училището, оставаше още малко до завършване на учебната година, но поради някои мои емоционални сърдечни преживявания се реших и за три дни прехвърлянето ми беше уредено. Какво се беше случило в моя интимен живот? Нищо особено освен любовна интрига с един военен от Ардино, с който нищо не ме свързваше освен желанието на някои да изфабрикуват клюка, да ме злепоставят и да злепоставят него. Всичко беше изкуствено раздухано от “доброжелател” колега, който се навърташе около мен безрезултатно.Но имаше нещо много по-дълбоко, много по-дълбоко.
     На един селски празник местни момичета ме запознаха с техен гостенин от Турция, твърде интелигентен и изискан млад мъж, който желаел да поговори с някой от българите в училището и посочил мен. Той остана в селото известно време, срещахме се, говорехме предимно за литература, за религия, за предразсъдъци и за много други неща. Беше образован човек, фин в обноските си. Вечерта преди да си замине прекарахме в моята стая, държейки ръцете си, седнали пред електрическа печка “Лъч”. Бях като гипсирана, не смеех да помръдна. Говорихме малко и някак накъсано, всеки вътре в своята си мисъл, в своето си чувство. Така осъмнахме. Повече не се видяхме, той не дойде да ме вземе в Истанбул на гости. Няколко месеца след това беше катастрофирал фатално. Боже, колко далече е всичко това. От него нищо не помня, той е един въздушен образ, който ме е докоснал, минавайки покрай мен и е оставил усещането за това докосване вътре в мен.                             
   В началото на седемдесетте години град Кърджали
ме приюти в общежитието на младата творческа интелигенция, в един южен апартамент заедно с още две момичета. Почти не се виждах с тях, толкова различни бяха професиите ни. Бях назначена в деловодството на вестник “Нов живот”, но работех към отдел “Селско стопанство”, поради което успях да обиколя целия район за година и половина. Пишех предимно очерци и репортажи. Имам чудесни спомени от колегите, макар че бях много стеснителна и плаха. Извън работното време живеех в самота и това ме подтискаше. Не че не съм имала възможности да се наслаждавам на младостта си, но не можех да се отпусна. Нямаше ги онези баири на Джами махала и на Деделер поречието, нямаше го Скринянското поле с терасите с черешови насаждения, където участвах в живота пълноценно. На човек не само душата е волна птичка. Тялото също усеща простора и се разтапя в молекулите природа, и излива енергията си, положителна и отрицателна, съзерцавайки света от висотата на своите усещания. За мен Кърджали беше нещо като затвор, в който се говореше предимно на турски език и се страхувах вечер да се разхождам по улиците сама. А аз съм така устроена, че предпочитам почти винаги да съм сама. Спасяваха ме командировките по селата и по заставите. Сега, като се връщам там, мога да кажа коя застава как изглеждаше и какъв изглед има от нея, защото постройките бяха почти идентични, но панорамните гледки различни и фантастични. Колко много бодлива тел за оградите беше употребен и колко много електричество с ниско напрежение по тази тел. Ами клъоновете. Врабче не можеше да прехвръкне от нашата България към друга наша българска земя, която сега носи името на чужда държава. Ето ме в Ивайловград, по улиците дъха на южни плодове, отминаваме последните къщи  и малко след това ни посреща клъонът, който е отворен за нас понеже изявяваме желание да докоснем граничната бразда, която ни отделя от морето на нашите деди, пуснало корени в мечтите ни. Мога да направя само една стъпка в разораната бразда с разрешението на лейтенанта, който усмихнато ми сочи българския граничен пост, готов всеки момент да реагира. Невинно питам как би реагирал и оставям стъпката си като отпечатък от мен, и се връщам назад, а младостта ми не може да осъзнае накърненото чувство за родина. Сега тъгувам за целостта не само на границите на родината си, а за целостта и на народностното ни съзнание. Проклятие ли е това или прокоба някаква, която ни е орисала на разделения.
  Слезе Ангел небесен и каза – ти си моят човек, с когото ще работя. И ангелът беше светъл и страшен, но от лицето му капеше миро на състрадание, а очите му изпускаха любов към Земята и я излъчваха чрез цялата природа. Думите стояха в пространството като низаници на гердан от слънчеви отражения. Човекът се промени в мигновение и тялото му придоби прозрачност и светеше. Но той не беше Бог и не беше обожествен, имаше само да каже нещо и, хващайки се за думите на Ангела, да вдигне небесния купол още по-нагоре и Вселената, и пространството да се преместят, носейки със себе си целокупния живот. Беше време на горест и съзиждане и въздишките на хората не се чуваха от рева на природата, която носеше върху гърба си синята плащеница на продължението. Ангелът небесен се плъзгаше високо горе и падаха от нозете му трохи от земна пръст, засявайки времето и времената със себе си. В този момент хората преобразиха не само своите тела, но и вътрешните си сетива и усетиха полъха на Божията благодат. Така се родиха народите от народите все по-знаещи и все по-можещи, защото Бог ги доближаваше до себе си, а те не се съпротивяваха и с надежда вървяха към светлото му лице. Какво остана от думите в небето и какво остана от стъпките на ангела? Прозрачност на мисълта, излъчване на вдъхновение, извор чудесен с жива вода към Земята.Ангелът, обвит от облаците и стъпил на тях като върху въздушен кораб, призоваваше човечеството, вдигнало очи нагоре, очакващо своя Бог, Който вървеше върху светлина и с образ на светлина по-силна от слънцето също зовеше народа си. Дойдете вие, грешни и нещастни в земния си живот. И народите тръгнаха всички заедно и единодушно, защото те всички в един миг усетиха, че са деца на Един Бог и спряха разделенията им и воюванията, убийствата и самоубийствата, болестите и всякакви природни катаклизми, и Цялата Земя пееше химни на възхвала към Единородния на Бог Отец и към Божествения Свят Дух, който държеше живота на земята и я населяваше със себе си, за да може да победи злото. И победи в идещото време сега.
  Това не е текст от Библията, аз го усетих като нашепване, което ми подсказва как да вървя към небето, хващайки се за Вечната книга. Защото нищо мое не е мое, ако Бог не ми го е дал. Един християнски служител в църквата даваше пример за силата на Божията власт над нас по следния начин – той попита кой е в състояние да помръдне дори пръста си, ако Бог не е вложил енергията си в него. Това са дълбоки мисли. В тях влизам, когато трябва да разреша някой неразрешим мой житейски проблем. И си казвам – как
ще се преборя аз, ако Бог не влезе в битката ми заедно с мен. И се отпускам в ръцете на Бог и съм спокойна във воденето на битката. Обичам битките, когато са ръководени от Божия Дух. Кой може да отговори на въпроса за неразгаданата енергия на движението на човешкото тяло. Ами движението на мисълта. А способността да влизаме в пространствата на съня, а след това да се събуждаме, помнейки се там, където сме били. Понякога след някой дълъг сън, сядам в леглото и си задавам въпроса дали съм била добра там, да не съм направила нещо нередно и на мен да не ми е направил някой нещо лошо. Обикновено се обръщам към Бог и го моля за прошка и да има милостта да изчисти съня ми и мен самата. Сънувайки нещо, което ме застрашава, аз викам неистово към Бог за помощ. Човекът трябва да постъпва праведно винаги и навсякъде. Време е да усетим истинската си сила, силата на човешките ни дадености, свързана с Висшата Божия промисъл за нашата планета и за Вселената, в която се намираме. Ние сме великаните на планетата Земя, макар че още сме пеленачета, все още неоткрили своето бъдещо значение в духовните си сили, но усещащи, че е редно да влезем в небесните пространства с нашето чисто аз. Човекът населява космоса с вътрешната си енергия. Буквално го казвам, а нека се разбира и в преносен смисъл. Ние ще стъпим на чужда планета първо с Духа си, за да можем да си позволим да ходим по нея. Но трябва да сме вместили в себе си цялата житейска духовна мъдрост, оглавена от Божествената непобедима мощ. Нека да раждаме децата си и да ги възпитаваме да знаят, че най-сладкото в живота им се намира в тяхната духовна мощ, в тяхната мисловна извисеност, в техните нежни чувства, в добротата и себеотдаването за хората, за живота.
     Ето че се връщам отново в родното ми село. Кърджали остава зад мен, остава Родопа планина и река Арда, остава Шейтан Кюпрю да пренася стъпките ми над водата безкрайно, кладенчето с алуминевото съдче и връвчицата му, провесена над водата и всичкия живот изтекъл в мен и от мен остават да ме помнят и да ме носят, както аз нося тях.
    Шест месеца стоя в Скриняно безработна, след това по няколко месеца ту тук, ту там, неспокойствие, безпаричие, болни родители. Но какво от това, животът е пред мен и съм се хванала здраво за него, и започвам бясно да пиша стихове, посещавам литературния кръжок, нося се модерно, в село хората ме наричат “американката” заради моя клош панталон и туника, заради дванадест сантиметровите токчета и изрусената ми коса. Когато се върнах от Кюстендил така преобразена, мама Люба в първия момент не ме позна. Аз влязох през портата, а тя започна да ми обяснява, че не съм си вкъщи, а после колко се смяхме. Няколко години ми се губят от паметта. Те бяха безлични, бедни и унизени, но продължавах да пиша неистово. Не го казвам от гордост и не се хваля, просто бях заредена с думи и пишех. После изгарях написаното безжалостно, сигурно не съм го харесвала, а и никъде не ме побликуваха. Само не мога да прежаля един цикъл от дванадесетина неща, които бяха повлияни от картините на Майстора и Ван Гог, от узрелите жита и слънчогледи в обширното Скринянско поле. Бяха съзерцателни, знойни, нежни и красиви. Те са в някой от моите познати и приятели от това време. Може и да са се изгубили. В тях диша половината от досегашния ми земен живот. Надявам се думите и енергията им да ме помнят.    
   Някой е направил свирка от вятъра, вложил е в свирката мелодията на живота, задвижил е струните,  напред и назад, при всяко докосване звукът се променя, в промеждутъците душата на свирача си поема въздух, издува  бузи и с все сила изпява своето приветствие към света, после тихо и нежно коленичи пред същия свят с изповедта си любовна. Някой от небето и от земята слуша тази възхвала, усеща влагата на човешките чувства, приема я в себе си и за себе си, и пуска времето да върви все по стъпките на човека. Там никнат кладенци и очи на кладенци, където е вградена сянката на ветровете, които могат да помнят и да знаят. Тогава трети някой блажено влиза в клопката на времето, заключва там съкровеното си усещане за вечност, а после излиза по света да разказва какво е и какво може да бъде. А това, което е и това, което ще бъде, още никой от човеците не знае.
                
край първа част

Антоанета БОГОЕВА

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...