ДО ИСТАНБУЛ

      Отдавна исках да посетя Истанбул. Бях прочела книги за Турция и от турски автори, бях слушала разкази на познати, посетили страната, гледахме вече няколко турски филми. Всичко това възбуди любопитството ми и започнах да обмислям едно посещение до Истанбул.

      Преди да тръгна за екскурзията се опитах, макар и малко, да се информирам за страната и Истанбул. От Интернет научих, че Турция е държава, на която 97 процента от територията е разположена в Азия и 3 процента на Балканския полуостров в Югоизточна Европа, но повече от 20 процента от населението живее на Балканския полуостров. Територията е 784 930 квадратни километра, от които 10 204 са водна площ. Населението е 73 722 988 души. Голяма държава. По територия  седем и по население десет Българии.

      През 1288-1320 г. започва създаването на Османската държава от сина на Ертогрула Осман и достига своя разцвет през XVII век като Османска империя, която владее големи територии в Азия, Африка и Европа. Столицата е Истанбул.

      На 29 октомври 1923 г. Турция е провъзгласена за република, столицата е преместена в Анкара и е приета конституция. Президент на Републиката е Мустафа Кемал Ататюрк (Ататурк означава Баща на турците).   

      Истанбул е най-големият град на страната. Постоянното му население (към 2000 г.) е 8 803 468 жители, а по официални данни  населението на цялата агломерация е 13 120 596 жители, което е 18 процента от населението на Турция.

      Интересно ми беше да науча макар и кратко за историята на този мегаполис. Той има древна история. През 330 г. тракийският град Византион е избран от император Константин Велики за нова столица на Римската империя. От Византион произлиза и името Византия, както започват да наричат Източната Римска империя. Градът е преименуван на Константинопол, а по-късно с турското име Истанбул. Влязъл е в историята и със славянското си име Цариград.

      Преди градът е бил разположен само в Европа, но сега е на два континента. Източната част е в Азия, а Западната – в Европа. На юг се простира Мраморно море, а на север – Черно море. За да се стигне по вода от Черно до Средиземно и Егейско море, трябва да се мине през Босфора и Истанбул. Двата континента са  свързани с два забележителни моста над Босфора.
      Турция, по-точно Османската империя, в продължение на почти петстотин години е била наш поробителят. Бяхме възпитавани, че не трябва да забравяме това и, въпреки че народът на тази страна няма вина, ние бяхме резервирани, да не казвам по-остра дума, и убедени, че не трябва да я приемаме като добър съсед. След освобождението на България, най-охраняваната ни граница е била с Турция.

      Запознаването ми с Истанбул чрез Интернет още повече възбуди любопитството ми и затвърди решението ми за екскурзия до този интересен мегаполис, с такава дълга и богата история.

      Отдавна търсех позната, с която да си правим компания и заедно да отидем до Истанбул. Приятелката ми Радка се оказа, че също има такова желание и решихме да проучим с коя фирма да изпълним мечтата си. Намерихме няколко фирми и си избрахме русенската DIRON. Записахме се първи в списъка. Толкова голямо беше желанието ни, че няколко пъти се обръщахме към фирмата да проверяваме успели ли са да съберат хора и да организират посещение до Истанбул поне за четири дни. На по-малко не бяхме съгласни, защото за два дни, както ни предлагаха други фирми много малко може да се види. Стана както желаехме и на 21 септември вечерта в 21 часа тръгнахме. За пътуването на българска територия не е интересно да разказвам, още повече, че беше през нощта. Пътищата ни са известни на всички. Не мога да се въздържа обаче да не изкажа възмущението си от лошото състояние на пътя след град Гълъбово, с малки изключения, почти до границата.  

       Времето беше много хубаво: топло и слънчево, но като стигнахме границата заваля дъжд. Беше доста силен, защото се наложи да извадим чадърите докато излизахме от автобуса, за да ни проверят нашите погранични служби. На турска територия беше по-добре, защото там има покрив и за автобусите, и за хората и никой не е под дъжда. Докато приключиха всички проверки дъждът спря. Какъв късмет извадихме само!

      След границата пътуването ни беше много интересно, защото вече беше ден. Пред нас се откри един път, да не му се нагледаш и в същото време да не ти стане тъжно  и обидно заради бедната ни страна, с нейния път до турската граница. Магистрала с по три ленти и обслужващо платно за всяка посока. От двете страни сервитутните ивици залесени, затревени, а в населените места и цветя ги украсяват.

      От фирмата ни съпровождаше служителката им Снежина – младо, засмяно момиче, което ни разказа интересни неща за страната и за града. Освен това фирмата ни почерпи и освежи с малко уиски, шоколадче и кафе. Беше ни приятно това поглезване и то допринесе доброто настроение да не ни напусне по време на цялото пътуване.

ИСТАНБУЛ

      Като  пристигнахме в Истанбул беше около 9 часа. Оставихме си багажа в малкия хотел Sureyya, който фирмата с голям зор намерила, както ни обясниха, поради многото екскурзианти не само от България.

     ИСТАНБУЛ След кратка почивка тръгнахме на панорамна обиколка на града с автобус на турската фирма, партньор на нашата. Имахме и екскурзовод на български език. Представиха ни го, казваше се Мустафа. Обзорно видяхме доста забележителности на града. Преминахме в новата европейска част по моста „Галата” над залива Златния рог, минахме покрай двореца „Долмабахче”, покрай площад „Таксим”. Спряхме до българската църква „Св. Стефан”, която, за съжаление, видяхме само отвън, защото е в ремонт. На площад  „Хиподрума” спряхме и разгледахме многото забележителности на него. Там се намират Синята джамия, трите обелиска: Колоната на Константин, Египетския обелиск, Змийската колона и византийската базилика „Света София”. Гледахме, дивихме се на толкова история, архитектурни стилове, богатство, трупано с векове, правихме снимки.

      Ще се опитам кратко да разкажа за видяното на този площад:
      След изграждането на джамията ”Султанахмет”, или както я наричатИСТАНБУЛ - джамията „Султанахмет” Синята джамия, през османския период се издигат основите на Хиподрума и основите на колоните.
      Колоната на Константин е 32 метрова, създадена чрез оформяне с длето на камъни с различни размери. На едната страна на мраморния пиедестал пише „Константин Седми пожела да създаде едно чудо, което да съперничи на внушителния паметник на Родос” (Фарът – едно от седемте чудеса на света). На колоната е имало барелефи, които са свалени по време на латинското нашествие в Истанбул и претопени за сечене на пари.
      Египетският Обелиск при хиподрума или Обелискът на Теодосий както е другото му наименование е най-старият обелиск на Истанбул. Този паметник от монолитен камък е издигнат през 1500 г. пр.н.е. в чест на фараон Тутмос Трети в Египет. Император Константин Първи пише писмо до Александрия с искане да се изпрати този обелиск в Истанбул и го получава. Той е поставен на четири крака от бронз върху пиедестал с барелефи от четирите страни. Обелискът е бил висок 19,59 м. По време на земетресението през 869 г. върхът, който е бил като борова шишарка пада. По Обелиска са изрязани поетични надписи, които да обезсмъртят Тутмос Трети.
      Извитата или Змийската колона е поставена също от Император Константин Първи. Той е свалил паметниците от различни места в империята и от други места и ги докарал в Истанбул. Един от тези паметници на културата е и Извитата (Змийската) колона. Нейната история е следната: Малките държавици на Гърция се обединили и победили персите през 479 и 480 г.пр.н.е., претопили военните доспехи и издигнали паметник на победата, който поставили пред светилището на Аполон в Делхи. Паметникът е представлявал три змийски глави, които придържат златен котел. При пренасянето изчезва трикракият котел. До нас е достигнала само една част от колоната с височина 3 м., която се намира ниско и не се извисява като другите колони. Върху телата на змиите са изписани имената на гръцките държавици.ИСТАНБУЛ - джамията „Султанахмет”

      Направихме си снимки и се отправихме към джамията „Султанахмет”. При изграждането на този архитектурен шедьовър са заимствани идеи от Света София и други класически джамии от османския период, но е постигнат по-просторен и по-широк вътрешен интериор и стените са украсени с най-красивите за времето си фаянсови плочки. Поради синята цветова гама на плочките джамията се нарича „Синята джамия”. Тя заема голяма площ. Само дворът, който е под формата на каре е с размери 57 х 62 метра. Джамията  е единствената със шест минарета. Дълго разглеждахме това човешко творение. За мен беше много интересно и поради това, че за първи път влизах в джамия. Гледах докато ме заболя врата да се обръщам на всички страни и особено нагоре, където на високият купол се виждаха текстове от Корана и фаянсови орнаменти.

      След това разгледахме само отвън базиликата „Света София” и пак влязохме в автобуса. Прибрахме се в хотела доста рано. Някои хора от групата отидоха по магазини. На мен ми беше интересно да се поразходя по околните тесни улички и тротоарчета. Навсякъде имаше малки магазинчета, които бяха изложили част от стоката си на тесните тротоарчета. По улиците рядко минаваха коли, защото беше почти невъзможно преминаването на по-големи превозни средства, а за разминаване и дума не може да става. Затова пък често се виждаха колички, натоварени със стока, тикани или дърпани от хора. Като се стъмни, търговците започнаха да прибират стоката си и да я товарят на колички и момчета или мъже да я закарват някъде. Рано на другия ден пак излязох и видях, че сутрин докарват отнякъде стоката и я подреждат в магазините и на масите на тротоарите. Преди това старателно бяха изметени, а някъде и измити, тротоарите и тесните улични платна. Това правеха момчета от магазините.

      Друго, което ме впечатли, беше движението на хората и превозните средства по улиците. Големите магистрали и улици имат маркировка и хората минават по пешеходните пътеки. Не е така на по-малките улици. Там рядко има хоризонтална маркировка и хората и автомобилите се движат, бих казала, хаотично. Въпреки това нито веднъж не видях сблъскване, спречкване и не чух подвикване или обидни реплики. Пешеходците се промушват между колите, където им хареса и където им е удобно, шофьорите ги изчакват търпеливо. Няма катастрофи, няма разправии и взаимни обиди. Търпелив и спокоен народ!

      На следващия ден, след закуската в хотела потеглихме с автобуса. Предстоеше ни разходка по Босфора. Билетите бяха купени от фирмата и, съпровождани от екскурзовода, се качихме на корабче. По време на цялото пътуване екскурзоводът ни разказва за забележителностите, които виждахме. Беше толкова интересно и красиво, че е трудно да се разкаже с няколко изречения. Видяхме султански дворци, частни сгради, приличащи на дворци, видяхме панорама, която е много интересна и красива.

ИСТАНБУЛ

      Истанбул е разположен на седем хълма и сградите се виждат ясно, като накацали по склоновете. Сградите до водата са като потопени в нея и вълничките ги плискат леко и непрекъснато. Видяхме много и все интересни забележителности. Не мога да разкажа за всички, защото ми беше трудно да ги запомня, но за най-интересните ще се опитам: Отдалече ни грабна погледа кулата „Галата”. Издигната е през 528 г. от император Юстиниян, като първоначално е била от дърво и са я използвали за наблюдателно съоръжение. През средата на двайсети век е цялостно реставрирана.

      Видяхме джамията „Долмабахче” и стадиона на физкултурен клуб „Бешикташ”. Досами водите на Босфора е великолепният дворец „Долмабахче”. За него ще разкажа по-подробно по-късно, тъй като в програмата ни е предвидено неговото посещение. Сега само искам да кажа възхищението си от красивата гледка откъм Босфора. Бялата му красотата обаче е притисната от извисяващият се точно зад него тъмен американски хотел. Такава архитектурна несъвместимост! Как са могли да я допуснат при толкова хармония в този мегаполис?
ИСТАНБУЛ
      Недалеч от двореца „Долмабахче” видяхме друг от символите на исторически и съвременен Истанбул – някогашен дворец, превърнат в най-престижния и скъп турски хотел „Чъраан палас Кемпински”.

      Пред нас е извиси мостът „Боазичи”. Той свързва двата бряга на Босфора. Построен е по английски проект и свързва Европа с Азия. Счита се за един от най-големите висящи мостове в цял свят и се извисява над пролива на 64 метра. Има осем ленти и по него в двете посоки непрекъснато се движат автомобили. До построяването му връзката между Европа и Азия се е осъществявала с фериботи.

      От кораба много добре видяхме крепостта „Румели Хисар”. Превежда се като „Европейската крепост”  или като „Крепостта на европейския бряг на Босфора”. „Румели” османците са наричали Европа. За нас „Румелия” е позната дума, защото е част от нашата територия. Историята на крепостта видя ми се интересна и кратко ще я разкажа: Построена е по заповед на султан Мехмед II Завоевателя като аванпост на османската армия на европейския бряг с цел директна атака и превземане на Константинопол. Османците отдавна имали подобна крепост на отсрещния бряг на протока, наречена „Анадолу Хисаръ” и с новата крепост искали да затворят Босфора, за да не позволят на византийската столица да получава продоволствена помощ от съюзните си генуезки колонии в Черно море.

      Видяхме и втория (по-новия) мост над Босфора – „Фатих”, който носи името на султан Мехмед Фатих. По конструкция и той е висящ и е на 5 километра от моста „Боазичи”, по посока Черно море. Той е построен от японски инженери, архитекти и специалисти. Разполага с осем пътни платна – по четири в двете посоки.

      При втория мост корабът ни пое в обратна посока, като вече бяхме близо до азиатския бряг на Босфора.

      Както преди споменах при моста „Фатих” на азиатския бряг е крепостта „Анадолу Хисаръ („Анадолийска крепост”), издигната през 1394 г, от османския султан Баязид I Светкавицата, като част от подготовката за втората обсада  на Константинопол. Тя е била неуспешна. (Малко информация, свързана с нашата история: Търновското царство пада две години преди тази обсада, а Видинското – на цар Иван Срацимир се държи още две години след нея.) Константинопол издържа още шейсет години и пада през 1453 г. след почти двегодишна обсада пред  многократно превъзхождаща го сила на султан Мехмед II Завоевателя. Столицата на османската държава до тогава е бил Адрианополис, наречен от османците Едрине, който ние познаваме като Одрин. „Анадолу Хисаръ” е разположена при най-тясната част на Босфора (тук ширината е само 750 м.) Основната й функция в началото е била повече наблюдателна с цел ранно предупреждение и недопускане на генуезките и византийските кораби, пристигащи от Черно море. Когато е построена и Европейската крепост двете са свързани с верига и са използвани за превземането на града, след което е използвана за затвор.

      Движейки се близо до азиатския бряг видяхме дворци и много къщи, наречени „Босфорски къщи”, известни с наименованието на стила им – ялъ. На този бряг ни показаха някои от къщите, в които са снимани  турските сериали. Една от тях беше лятната вила на Абдул Ефенди от сериала „Перла” (стил ялъ).

      Екскурзоводът ни обърна вниманието и на резиденцията на прочутия бизнесмен и филантроп Сабанджъ, който е създал за свои средства университет и музей, носещи неговото име. По-нататък видяхме впечатляващата светла сграда на Военната академия, а после и красивият и внушителен дворец в стил необарок „Бейлербей”. Екскурзоводът ни обърна вниманието на хълмистата местност Йедитепе, едно от най-високите места на Истанбул. Разказа ни, че тук се намира резиденцията на известната и най-богата турска фамилия Коч, притежаваща банки, телекоми, транспортни фирми, вериги магазини и много недвижими имоти.

      Живописно кацналата върху миниатюрно островче кула елегантно се оглеждаше във водата пред нас. Едното й име е „Кула на Леандър”, а другото „Девича кула”. Съществуват множество легенди, свързани с нейното изграждане, местоположение и име. Най-популярните са две. В древногръцкия и византийски период е известна като „Кулата на Леандър” и легендата разказва за голямата любовта между тракийската жрица Херо и Леандър, друга – вече като „Девича кула” – за дъщерята на един от византийските императори, която по-късно е модифицирана за османски султан и неговата дъщеря. Тук ни беше разказан турският вариант.

      Видяхме голямата гара “Хайдар паша”, която се явява връзката на Истанбул с цяла Азия.

      След насочването на кораба обратно към залива Златния рог погледът ни привлече, кацналият на един от седемте хълма на града дворец „Топкапъ”, на турски „Топкапъ сарай” – в превод „Оръдейната порта. За този дворец ще разкажа по-подробно по-късно, защото той е предвиден в програмата ни за посещение.

     Богати на впечатления слязохме от кораба и се отправихме към следващите обекти на нашата екскурзия. Автобусът ни закара за посещение на . Той се намира в европейската част на града. Както споменах преди, нашият екскурзовод Мустафа много подробно ни запозна с историята на този дворец, който вече е превърнат в музей. Аз ще бъда по-кратка.

ИСТАНБУЛ - двореца „Долмабахче”

      Името му в превод означава „запълнена градина”, защото в миналото на мястото му е имало залив, в който е акостирала османската флота и градини около него, които султан Абдул Меджид II запълва, за да построи там този прекрасен дворец. Преди да пристъпим към разглеждането му бяхме информирани, че той е разположен на площ 110 000 кв.м., представлява правоъгълна постройка и има 285 стаи и 43 зали, където се съхраняват 280 вази, 156 часовника, 58 кристални свещника и 36 полюлея от бохемски, венециански, френски и британски кристал. В двореца има 4 500 кв. м. ръчно тъкани килими от вълна и коприна, наречени „херекле” (екскурзоводът доста подробно ни разказа за тази изработка „херекле”, с която някога се е славило турското тъкачество, но аз не мога много да кажа, освен, че се е славела с високото си качество). За обзавеждането и украсата на двореца са използвани 14 тона злато и 40 тона сребро. Строителството е продължило малко над 13 години (1843-1856 г.).

      Главното крило на дворецът е построено паралелно на морския бряг и се състои от три части: официална сграда, тронна зала и харем. По средата на двореца е разположена на по-високо равнище от останалите части и с много по-атрактивен вид  залата за тържествени балове.

      Въоръжени с толкова информация се отправихме да разгледаме тази изключителна забележителност. Още първите впечатления бяха изумителни. Чували сме за разкоша и богатствата на османските владетели, но още от вратата на двореца се убедихме в това.

ИСТАНБУЛ - двореца „Долмабахче”      Още с влизането ни посрещна величествена, красива и разкошно декорирана врата. Влязохме във „Входната зала”, в която са били приемани посланиците. От тавана виси полилей от френски кристал, около нас навсякъде красота и разкош. После влязохме в залата за празнични увеселения. Трудно ми е да опиша това, което видях. Гледах в захлас и се чувствах като в нереален, приказен свят. Състои се само от една зала, но отвън изглежда като двуетажна постройка. По средата на залата виси кристален полилей, който тежи 5,5 тона. Изкачихме се по симетрично стълбище с кристални парапети. Видяхме библиотеката, банята на султана, Червената и Розовата зали и още доста интересни помещения, но ми е трудно да разкажа  за всички, защото гледах изумена и възхитена и не бях в състояние всичко да възприема от едно виждане, камо ли да ви го разкажа достатъчно добре. Това е нещо, което трябва няколко пъти да се види, за да се осмисли.

      Като вървяхме по тясна пътека, застлана с обикновен килим, за да не се поврежда паркета. Направи ни впечатление симетрията на строежа и обзавеждането на двореца. Масите, вазите, скулптурите и по-голяма част от украсата били подаръци от други владетели и те трябвало да бъдат по две, за да се запази симетрията на двореца.

      Като излязохме от двореца се чувствах като натоварена с непосилен емоционален товар. Посещавала съм дворци и в други страни, но такъв разкош и демонстрация на величие и неповторимост не помня.

      За разтоварване и поглед отгоре на града автобусът ни закара на Йедитепе (най-високата му част), където пред нас се откри панорама на европейската част от града и Босфора. Гледахме, правихме си снимки и се почерпихме – Радка с турско кафе, а аз с турски чай.

ИСТАНБУЛ - двореца „Топкапъ”

     Следващата ни програма предвиждаше посещение на двореца „Топкапъ”. От разказа на Мустафа научихме, че дворецът е построен от Фатих Султан Мехмет през 1460-1478 г. като седалище на Османската империя и жилище на османската династия. Има четири двора. Най-външният двор на двореца е известен като Сарайското сборище. В него се намират приют за скитници, лечебница, фурна, зърнохранилище, сарайската монетарница и работилници за художествени занаяти. Вторият двор е наречен Големия площад или Съдебния площад. Тук са извършвани тържествата по случай възкачването на трона на османските владетели и погребалните церемонии. От едната страна се намира Заседателната зала на  Висшия султански съвет и Съдебната зала. Зад Заседателната зала се намира хазната. В този двор са разположени  сарайските кухни, конюшни и други помощни сгради. Истинският дворец започва от вратата, наречена „Бабюс-Саадет”, през която се преминава за третия двор, където се намира Големия площад, училището към харема и покоите на падишаха. Тази врата е от първостепенно значение за двореца, защото по време на церемонията по коронясването и други тържества падишахът сяда пред тази порта.

      Харемът на двореца не можахме да разгледаме, защото не е разрешено. Много от участниците в групата ни изразиха съжалението си, но в замяна на това Мустафа ни разказа подробно за живота в харема и как майката на султана му намира съпруги и какви са порядките и взаимоотношенията в сложната дворцова иерархия. В харема се събират красиви момичета, които се обучават и, в зависимост от способностите им, им се възлагат различни задачи. От тях майката на султана, след продължително наблюдение и подготовка, решава кои са подходящи да бъдат предложени на принца. От около десетина момичета той трябва да си избере една. Султанът имал право на четири жени.

      Във втория двор се намира Хазната, известна като Съкровищницата. Това крило е музейна сбирка, състои се от четири помещения, в които могат да се видят много злато, изумруди, символи на двореца и много вещи, които са служили на двора. Тук може да се види и, както ни обясниха, най-големия елмаз, който тежи 86 карата. Има експозиция от стъкло и порцелан, дрехи, оръжия.

      За този, както и за всички дворци може да се разказва много, но надали е нужно да го правя, защото за малкото време и за първи път не може да се види, още повече да се осмисли, всичко видяно и чуто. Останах със странно впечатление за един свят, различен от този, който ми беше познат от други посещения в дворци и музеи в Европа. Тук всичко е наситено с богатство, лукс, изящество, разкош в голям излишък. Всичко е като в приказките на Шехерезада. Това е един друг свят.

      Сега ще се опитам да разкажа за църквата „Света София”. Намира се на площад „Султанахмет” и представлява най-значителния архитектурен и исторически паметник, който в продължение на 916 години е бил храм, 481 година е бил джамия, а сега е паметник на културата и музей. „Света София” е една от най-големите църкви в света. Построена е върху руините на стара църква от Юстиниян I. Преди това на това място още при Константин Първи започва, а завършва при Константин Втори изграждането на храм с дървен покрив, известен като Голямата Базилика, който изгаря. Повторно е построена и е известна  като Свещена мъдрост. Пожар унищожава и този храм. В сегашния си вид „Света София” съществува от 537 г.

      След завладяването на града от турците през 1453 г. Базиликата е превърната в джамия. Построени са четири минарета и са заличени с гипс иконописите във вътрешността й. През 1934  г. Кемал Ататюрк взема решение да обяви „Света София” за музей.

      Когато разглеждах това творение отвън се възхищавах на величието, красотата, уникалността му. Когато влязох вътре обаче бях неприятно изненадана – също е величествена, грамадна, но бях подготвена да видя християнска базилика, а видях нещо съвсем различно. Замазаните с гипс икони от турците на места са изчистени, но символите на мюсюлманската религия, надписите от Корана и особено грамадните дискове на колоните доминират и ми подействаха потискащо и травмиращо. Когато влизахме в джамии приемах за нормални символите на религията, но в тази Базилика, в този храм на християнския бог, те ми се виждаха не на място Завладяло ме беше чувство на поробеност, на морално и духовно насилие. Може да не се споделя мнението ми, защото историята така е пожелала, но съм откровена да го изразя.

      През последния ден от пребиваването ни в Истанбул беше предвидено да видим Принцовите острови и да посетим един от тях. С автобуса отидохме до пристанището и се качихме на ферибота. Пътувахме около час-час и половина в Мраморно море, докато стигнем островите. За това време градът така и не свърши, защото е огромен –  простира се на над 150 километра. Почти през цялото време Мустафа ни разказва за островите, за историята им, за сегашното им използване. Не бих могла да повторя всичко, но кратка ще се опитам да разкажа.

      Името на островите идва от Средновековието, когато тук са изпращали непокорните принцове и принцеси в изгнание. На островите са изпращани и политически изгнаници. Така са били далече от светския живот и не са могли да пречат. В същото време са живеели в райско място, където нищо не им е липсвало.

ДО ИСТАНБУЛ      Докато пътувахме с интерес разглеждахме отдалече островите. Гледката беше много красива. Богата зеленина ги покриваше, а къщите, вилите, дворците на населените места бяха като накацали една над друга. Около тях пъстрееха разноцветни храсти и ги обвиваха в ласкава прегръдка. Корабът ни спря на четири острова, но ние слязохме на последния, петия. Още със слизането ни беше предложено или да се разходим пеша, или да наемем файтон и с него да обиколим острова. С приятелката ми Радка бяхме решили, че ще се возим на файтон. Когато видяхме голямата опашка се отказахме. Тръгнахме с групата да разглеждаме пеша. Не сгрешихме, защото като видяхме минаващите край нас файтони и, особено като усетихме непоносимата смрад на конете и престилките им, бяхме много доволни, че се отказахме от разходката с файтон. Освен това пеша можахме да надникнем по-близо в малките улички, в спретнатите дворове, да видим красивите къщи и многото цветя около тях. Не всички са големи, но както ни разказа Мустафа, цените им са големи и посилни само на богати хора. Всички имаха добър вид. Поддържането им изглежда е също скъпо. Навсякъде имаше красиви големи дървета, а цъфналите храсти и цветя бяха великолепни.

      На островите не е разрешен транспорт, освен за сметосъбирането и файтоните. Това ги прави тихи и спокойни, прекрасни за почивка и развлечения. Има хотели, магазинчета със сувенири, сладкиши и много вкусен сладолед. Повечето от нас го опитахме и похвалихме. След разходката седнахме да си починем и да се почерпим в открит ресторант. Не искахме храна, а си поръчахме тяхната хвалена ни предварително турска баклава. Останахме доволни и сити на сладост и духовна наслада и красота. Стана време за връщане и ние се качихме на кораба и се върнахме в Истамбул и хотела ни.

      До тук разказвах все за старата, историческа част на Истамбул. Беше ми интересно как изглежда новостроящата му се част. Впечатленията ми за нея са много скромни. Само при влизане в града и при излизане видяхме нови квартали. Сградите бяха големи, с разнообразна архитектура с елементи от стари сгради, но с доста голяма повторяемост. Никъде не се вееше пране, не се виждаха остъклени балкони.      

      Любопитството ми към Турция беше много голямо и ми се искаше да науча нещо и за живота на хората, за събитията и промените, които стават в страната, за които ние знаем почти само от пресата (поне за мен е така). Имах възможност на връщане от островите да седна до екскурзовода ни и да поговоря с него. Още когато четох книгата на Орхан Памук „Сняг” ми направи впечатление, че млади момичета, главно ученички и студентки са привлечени от религиозни водачи да се обличат според изискванията на Корана и да го спазват стриктно. В последно време и държавната политика на страната е в тази посока. Разговорът потвърди моите впечатления. Започнали са от младите, които по-лесно се подават на обучение.

      Интересно ми беше да разбера как един прогресивен турчин гледа на кюрдския въпрос. Бях изненадана от тревогата и  загрижеността на Мустафа. Той сподели, че ако за нас българите проблемите с циганския етнос са сериозни, то за тях проблемът с кюрдите е още по-сериозен. Според него те са много отмъстителни – до жестокост и убийства. Освен това категорично отказвали да образоват децата си. Единствено възприемали крайния ислямизъм. Дали съм права да пиша за тези сериозни проблеми без да съм достатъчно запозната не знам, но ми беше интересно поне най-общо да се поинтересувам.

      След връщането ни имахме малко време да си починем и да се приготвим за отиване на вечеря в битово заведение. Казваше се „Таш Хан” и се намираше близо до хотела ни. Групата ни беше настанена в подземната му, битова част. Имаше още няколко други групи от Русия, Молдова, Украйна. Музиката беше турска, но добра. Вечерята не ми беше интересна, но програмата гледах и слушах с интерес. Не съм любител на кючека, но шоупрограмата и изпълнителите на ориенталски танци бяха интересни и всички се забавлявахме, даже по-голяма част от групата танцувахме. Към полунощ с приятелката ми се прибрахме, но на другия ден разбрахме, че другите са  останали до два часа.

      Опитах се да разкажа доста от това, което видяхме и чухме от екскурзовода ни Мустафа, но разбирам, че не съм успяла. Толкова много имена на султани, архитекти, събития, битки и още много информация ни разказа, които аз не бях в състояние всичко да запомня, камо ли да разкажа. Опитах се поне част да споделя. Дано ви е било интересно и не ви е отегчило.

      Предстоеше ни тръгване от Истанбул. След закуска, с багажа си се отправихме към автобуса и с пълни души и малко съжаление напуснахме този голям и интересен град.

      Следващата ни спирка беше в Одрин. Този град за нас българите е наситен с много българска история и болка.

      По програма е предвидено да посетим само джамията на султан Селим II. В момента имаше служба и видяхме как турците си мият краката на чешмата в двора, как си събуват обувките на вратата и влизат вътре. Ние също се събухме и влязохме. Тук е разрешено и жени да посещават този храм по време на служба. На колене на килимчета, съсредоточени турците се молеха, а през цялото време се чуваше гласа на ходжата. Джамията е голяма, добре поддържана и можахме да я разгледаме и долу, и от галерията отгоре.

      От Одрин трябваше да си купим подаръци. Всички се отправихме към магазините. С приятелката ми Радка отидохме в един закрит пазар, където си купихме турска баклава, различни видове локум и други сладости, които тук са много разнообразни, привлекателни и съблазнителни. Няма как – и близките ни трябва да се подсладят.

      Предстоеше да поемем обратно към дома.

      Въпреки че не видяхме много от Одрин, този град носи много българска история, която ние трябва да знаем и да помним. Ще споделя, че като се върнах погледнах в Интернет и си припомних ученото още в училище.

      Градът е основан от римския император Адриан на мястото на старо тракийско селище и е кръстен на него – Адрианополис. Превзет е от османските турци през 1369 г. и става столица на империята до падането на Истанбул през 1453 г.

      Около Одрин са провеждани много битки. Българите са побеждавали византийците няколкократно.  Първо хан Аспарух разбива голяма византийска армия край Одрин, цар Симеон обсажда града, а цар Самуил го превзема и ограбва. През 1205 г. цар Калоян разгромява кръстоносците в битката при Одрин. В новата история градът е бомбардиран от български самолет за първи път в историята, обсаден  и през 1913 г. е превзет от българите. Някога там е имало много българско население и две църкви, но след загубата на войната от страната ни всички българи са избити. Днес в Одрин няма българско население.

      Върнахме се малко изморени, но много обогатени и доволни. Даже по пътя започнахме да водим разговори за други екскурзии с фирма DIRON. През пролетта се очертава интересно посещение на Дубровник. Дано ни излезе късмета – както е прието да се казва!

Здравка Цанкова
                                                                                            
11.11.2011 г.

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...