Когато политиката не е математика

/размисли за 3 март/

Голямата политика винаги е била шахматно поле, където фигурите се разместват от дългите ръце на невидими за обикновения свят играчи; голямата политика винаги е била сметка – кога по-тънка, кога по-дебела, но винаги  с изгода за дърпащите конците,  а малките държави – винаги играчки или апетитни хапки в устата на големите и силните на деня. Само там, където има саможертва, политическите сделки и тъмните афери  си остават за политиците, а фактите и жертвената любов – за историята. Има такава дата в календара на България, която  принадлежи на историческата  памет – всенародната, истинската, вечната…

Трети март! Ден велик, ден съдбовен, ден  възкресение за България. Ден, в който обичта и преклонението пред освободителите пламва с нова сила и вече 133 години напомня за саможертвата, родила сред огън и кръв свободата на България. Няма забрава за такъв ден – има памет – всенародна, истинска, вечна.

Пътят до щаб–квартирата в Сан-Стефано, до заветната дата 3-ти март 1878 година не е нито лек, нито кратък. За  България – той тръгва от отминалите, но страшни пожари на Чипровското въстание още през 1688 година, а за освободителката Русия – от легендарния поход на Дибич Забалкански през 1828 година. Но трябва да минат векове, за да може лелеяната българска свобода да се яви пред света със своя платформа и свое знаме. През тези робски години тя не само зрее за себе си, но и за Европа и за историята. В нейната бавна, но дълбока река се вплитат хиляди имена и стотици хиляди  подвизи – на знайни и незнайни български синове, които „любят, тачат и милеят“. Пулсира животът в разраненото тяло на България и набира сили, за да докаже, че там, под белезите на камшиците и раните от  оковите, става нещо велико – святата и чиста свобода търси брод към бъдещето си. И го заявява: години преди историческото утро в Сан-Стефано, България вече има онази страшна, но славна летопис, която й дава правото да гледа света в очите – Чипровското въстание, Велчовата завера, Априлското въстание, Ботевата чета, които събуждат, преобръщат и запалват с гняв съвестите  на епохата. Тези разбунени съвести поставят на дневен ред в Европа и „българския въпрос“:

…“Скърбя, че не мога да участвам във вашите боеве“ – излита послание от малкото островче Капрера, където боледува остарелият титан на революцията и свободата Джузепе Гарибалди, но… официална Италия се прави на глуха за вика му…

…“Да защитим българската кауза!“ – зове Феликс Каниц, но… дворцова Австро-Унгария предпочита концертите и танците.

В мъглите над Темза Уилям Гладстон тръби в двете си брошури: “Българските ужаси“ и „Уроци по кланета“, „че в България се вършат  невиждани кръвопролития“, но… кралица Виктория и лордовете край нея невъзмутимо отпиват от чашите с чай…

В Париж Франсоа Копе готви пиеса за разпятието на България, а великият Виктор Юго крещи в лицето на света: “Избиват един народ!“, но… правителството на Франция нехае… И още много съвести проговарят, но светът на короните и цилиндрите е глух и сляп. Тогава вълшебните думи: “Ако всички оглушеят и ако всички ослепеят, една Русия пак би видяла и чула!“ – пророчески се шепнат от уста на уста и покълват надежда, вяра и сила в изтерзания български народ.

А там, в далечна Русия, Тургенев вече е написал гневните строфи в „Крикет в Уиндзор“ и е дамгосал височайшите петроградски особи, Достоевски също гневно ги е заклел, а Репин, Маковски, Менделеев и Крамской, и още десетки светила на руската култура настояват за незабавен поход: „Ваше Величество – пишат дипломатите Игнатиев и Церетелев на императора Александър Втори – дългът зове Русия на помощ!“, за да стигнем и до простичките думи на младия писател Всеволод Гаршин: “Скъпа моя майко, не мога да се скрия зад стените…“ и отговорът на майката не закъснява: “С Бога, сине…“

Потеглят Гаршин и Афанасиев, потегля Юлия Вревская, потегля с журналистически бележник Немирович-Данченко, потеглят от приволжски и уралски селца, от степи и лесове Ивановци, Степановци, Осиповци – всички те се сливат в общ порив, в една лавина от желание – да помогнат! И за пръв път стародавната легенда за освободителната мисия на Дядо Иван придобива плът и кръв и се превръща в истина. За пръв път българо-руското братство манифестира своята съдбовна връзка пред очите на целия свят, независимо от дипломатическата истерия във Виена и английската военна флота в Мраморно море. За пръв път думите: “народ народу – брат“ заживяват своя истински живот, защото Ивановците, Степановците и Осиповците от Тарутинския, Московския, Бородинския, Белоруския, Брянския и още десетки  полкове, без да се интересуват от задкулисните игри, без да се интересуват от политическите сметки, тръгват да освобождават по-малката си сестра-християнка по повеля на чувствата и разума си – едноверци, едноезичници и едноплеменници. Под Свищов загиват над 820 руси, при Никопол оставят костите си над 1200 солдати, при първата атака на Плевен – 2 400 души,  при втората – 7 000, а при третата 16 000 – силни и здрави мъже – бащи и синове на великата Рус… А боевете при Шипка и Шейново, при Стара и Нова Загора, Долни Дъбник, по пътя за София тепърва предстоят – рамо до рамо с българското опълчение, с финландци, румънци, шведи, норвежци…. Хиляди, хиляди мъже загиват на „полза роду болгарскому“ и няма сила, която може да ги спре – никой не се стъписва от жертвите, от лютия студ и непосилния пек, от тежестите на войната…

Победата на оръжието става само част от победата на братството, на онази взаимна вяра и привързаност, която слива руските полкове с българското опълчение в една лавина, накарала Вейсел паша да извика край Шейново: “Тях ги е раждала една майка!“

Чудо! Наистина това е чудото, което нито лорд Биконсвилд, нито Дизраели и Бисмарк, нито Сюлейман паша можаха да разберат. Над 200 000 хиляди руски солдати и десетки  хиляди  самопожертвувателни мъже оставиха костите си по полета и върхове в България, за да изгрее този ден Първи. Освобождението.

Десет години по-късно руският писател Глеб Успенски посещава нашата страна и виждайки пръснатите по някогашните бойни полета паметници на признателност, пише: „Никога няма да се заличи в сърцето на българския народ споменът за руския подвиг. Дядо Иван не излъга. Сам дойде и проля кръвта си, остави костите си, освободи от робство и не се докосна до чуждото, върна се в родината си, благодарейки на освободените за гостоприемството и сърдечността. По-величав образ на този дядо Иван аз не познавам. Този велечествен образ е съхранен завинаги в душата на българина и никога няма да се заличи!“

З март! Тътенът от историческите боеве преля и във Вазовите рими:

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Освободителната война още веднъж сроди двата славянски народа, безименният руски войник слезе от платната на руския художник Верещагин, за да се нареди до образите на хайдутите, възрожденците, до образите на Левски и  Ботев. Кръвта им оцвети песните на българските жени, влезе в поезията ни, попи в  свещената пръст на Балкана и завинаги ни беляза с печата на обичта.

Винаги ще има някои, които ще се опитват да пренапишат историята, да омаловажат или да променят дати, факти, събития. Винаги ще има политици, които от своите допълзени висоти ще изчисляват ползи, загуби, пропуснати шансове, ще стъкмяват, дописват или преиначават достигнатото. Нека! Така е било и ще бъде… Но има З март! Този ден извоюва правото си на един от най-забележителните дни в историята на нашия народ, защото той е камък, върху който отново  възкръсна за живот нашата древна държава.

З март! Ден велик, ден съдбовен, ден възкресение за България. Няма забрава за такъв ден – има памет и обич – всенародни, истински, вечни.

ДИМИТРИНКА НЕНОВА

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...