Бяла къща като кацнал ангел

КОГАТО ХОДЕШЕ, ръцете му се поклащаха ритмично. Отдалече приличаха на крила. Търсеше да се установи  някъде за дълго, да си почине от досегашните прескачания от място на място, да създаде семейство и деца.
Имаше рижи мустаци, а връхната му дреха беше като балон, пълен с вятър от бързата му походка. Не можеше да се каже, че е красив, но беше особен като образ и излъчване. Широката му усмивка говореше за добър характер.
Вървеше, махаше ръце и все още беше в мечтите си за новото място. Виждаше го на височина, селото скупчено около реката, планина зад него в да-лечината, малко площадче с вековна черница, с изгнил до половината си дънер, на другата половина с провиснали черничеви плодове, бледорозови, с едва забе-лежими точици и превъзходни по вкус. Беше идвал един път, хареса  всичко това и се върна за багажа си.
Багаж не носеше. Остави го на Пловдивската гара, откъдето идваше, и щеше да го чака с някой от следващите товарни вагони. От града можеше и сам да го пренесе до селото, ако изобщо пристигнеше. Вещите не го вълнуваха, имаше силни ръце и енергия да изкарва прехраната и облеклото си.
Беше в добро настроение. Пътят го носеше плавно и спокойно, след него улегналата прах ниско димеше. Наоколо  беше засадено с плодни дръвчета, тревата непосредствено до пътя растеше безредно избуяла, на някои места с околища от цъфтяща детелина. В далечината трябваше да е селото и той с цялото си сърце се радваше на идването. Беше в силите си и можеше да започне своя живот от началото.
Зад него оставаха дните и нощите с мисълта за това, което приличаше на дълбоко гнездо от зеленина, извор в пясъка на брега на речното корито, фурна за хляб, на комина на фурната щъркелово гнездо, на отсрещната страна бяла цър-ква, над входната й врата нарисуван Исус Христос, под него със старинни букви надпис “Аз съм пътят, истината и животът”.
Пролетта беше в разгара си и той си представяше картината в най-добрия й вариант, пространството огряно от слънце, наоколо рояк деца, ливади с трева до коленете, нацъфтяла розово, ябълковите дървета също розови и един аромат във въздуха, който можеше да го върне тук и когато вече ще си е отишъл от света.
Обичаше да мисли за живота след смъртта си. Но не за своя живот.

КОЛКО ВРЕМЕ можеше да върви човек, за да пристигне някъде, където чакаше пристигането си, седнал на прага на  къща, която се намираше далече във времето, дори извън времето, и приличаше на пътен знак. Такива пътни знаци бе-ше виждал в живота си и не му се нравеха, защото означаваха някакви растояния, а те, според него, бяха неизмерими.
Обичаше свободата в себе си, където можеше да се обръща на всички страни и най-вече да е под широтата на небето, отворено нагоре до безкрай. Ако там беше неговият пътен знак и би го достигнал, щеше да постои развълнувано пред него, да се усмихне скептично и да го отмине. Самият той бе движещ се знак и обикаляше около живота си, защото никога не се задоволяваше с това, което се криеше в него.
Свободата да е извън някакви пространствени измерения захранваше енергията му. Тя го движеше напред като тяло и като изживяване в различните му настроения. Човек имаше сърце за всяка стъпка и когато мислеше за това, той спираше мисълта си с едно замахване на ръката, защото се движеше напред и другата му ръка даваше тласък на следващата крачка и следващата мисъл. Беше дошъл до състоянието да усеща в гърдите си океана на своята кръв, която поемаше всичко наоколо, минаващо покрай него така хаотично и неспирно. Отдавна търсеше място далече от погледа на всичките му неудачни преживявания.
Не можеше да избяга от това, което бе до този момент. То го изпълваше и го уморяваше с тежестта си. Огледа се наоколо. Намери един бял знак, забит на най-високото на пътя преди да влезе в селото, прочете върху него “Почивало” и седна малко встрани. Кой знае какво имаше в това почивало, макар че беше обикновен камък, белосан и излъскан от сядания. Хората от селото сигурно си отдъхваха тук, когато отиваха в града да продават птици от стапанствата си и зе-ленчук от дворовете. Оставяли са тежките торби внимателно до себе си и са седяли, загледани в далечината. Зад тях са били плодните дръвчета на градината и половината на един хоризонт, който ги е обгръщал безмълвно и е изтривал потните им тела с върховете на планините. Пред тях животът ги е изпълвал с умората си и те са влизали в него, мислейки за предстояща работа през следващите сезони, за любов, за изоставена  къща, за хора, които ги очакват. Носели са света на всичко наоколо, а самите те са се чувствали самотни на този път, бързали са, цял живот им е минавал в бързане.
Безкрайна беше несвършената работа в човека, който е седнал да  почине от умората на тялото си и от умората на света в себе си.

БЕШЕ ЗАСТАНАЛ пред къща, разположена върху дървена коруба между двата бряга на пълна догоре вада. Водата проблясваше от невидими слънчеви лъчи, бледозелена, на места по-тъмна, по краищата с прозрачна пяна, върху която се наслагваха частици от прах, откъснати тревни листа и кръгли розови перлички от паднал сливов цвят. Всичко това говореше за живот върху пространството на една картина, увиснала между него и следващите му крачки по пътя. Къщата върху корубата така бе изобразена, че човек спокойно можеше да влезе вътре, да застане пред отворения прозорец и да помаха с ръка към собствения си  образ от другата страна на оградата. Отпред имаше потънали в мръсотия и дървена пепел две огнища, едно каменно корито, дървено колело и закачено да съхне върху предната порта наметало като на отшелник, което бе в доста избелял черен цвят, сивеещ, кафенеещ и набраздяван от подухващия вятър. Рошав сив пес, някогашен любимец, но остарял и със сплъстена козина, бе завързан за един кол от вътрешната страна на оградата, която очертаваше нещо като дворно заграждение, но измито от времето на дъждовете.
Очакваше да види човек в това пространство на запаметен живот. И го видя. Човекът беше той, остарял и немощен, говореше нещо на себе си, тътрейки се с парче хляб към вързаното куче. В това време водата от вадата преля, картината се размаза, но и така приличаше на истинска. Само къщата на дървената коруба хлътна малко и стоеше люлеещо се. Погледът му се задържа върху комина, който до този момент не бе забелязал. От него излизаха искри и бял пушек. Дървената коруба под къщата се вдигна, водата се скупчи във високи вълни и всичко това отплава в далечината. Видя как пространството широко отвори устата си и го погълна заедно с него.

ПОЯВИ СЕ НЕЩО като отражение на човешко тяло в една вода, която летеше през огромни камъни, под камъните се стрелкаха тънки риби, приличаха на пръчки, гъвкави и мълниеносно променящи формата си. Бяха като малки змий-чета, но бяха риби. Той ги ловеше с ръце в ледената вода и живееше от жарта на тяхната рибя кръв, която се вливаше в неговата кръв и го носеше в пространството на водата. Когато лягаше близо до огъня между скалисти отломъци, събираше топла пепел отстрани на широкото огнище, правеше си легло от нея и спеше, унесен във видения на пламъци върху заледена вода. Покрай него времето се правеше, че не съществува, свиваше фунията на своята бездънна паст и фучеше безгласно в ушите му, събуждаше го за дните, даваше сън за нощите му и така вървеше до мига, когато той надникна вътре в своето време и там не видя себе си.  
Някой в него се опитваше да тича, размахвайки неговите ръце.Този някой имаше ципи между пръстите си, а нозете му потъваха в пясъка. Наоколо нямаше никой и нищо, а той се влачеше към брега, огромни вълни го настигаха, дърпаха го назад, напрягаха силите му и плуваха заедно с него към твърдостта на земята.
Брегът вървеше в пустиня. Той също беше пустиня и по нищо не се различаваше от болната растителност на пясъка, която не приличаше да е растителност. Наподобяваше себе си по някакъв начин. Имаше белезникавия жълт цвят на пясъка наоколо. Всичко беше застинало в неподвижност и слятост. Дори неговата мисъл бе застанала на едно място, където стъпки му вървяха пред него. След него стъпките също вървяха. Фигурата му представляваше точка, която затваря кръга от неговите стъпки. Не се знаеше колко голям е този кръг. Може би опасваше земята, завърташе я около себе си и така стъпките се срещаха.

ТЯ НОСЕШЕ тънка цветна блуза, която пропускаше студа от железния перваз на прозореца на остъкления балкон, където се беше облегнала. Гледаше към двора на останалата по някаква случайност схлупена къща, сгушена между блоковете. От високото изглеждаше още по-малка. Покрай нея минаваше тесен път почти до телената ограда. Там сега стояха три скупчени фигури на две жени и един мъж. Разговаряха. В двора гореше огън от суха трева и съчки. Запролетяваше. Жената от къщата отвреме-навреме отиваше до огъня, разбутваше го с едно гребло, добавяше още сух боклук и отново се присъединяваше към другите двама.
Усещаше сухота в устата си. От високото животът изглеждаше далечен и непостижим. Искаше да слезе, да стъпи върху зеленото му тяло, да се излегне на никнещата трева и да усети растежа на корените. Можеше да се слее със земята, можеше да потъне в небето, можеше да потече в соковете на дърветата. Какво по-добро нещо от живота върху земята. Там имаше сила и тази сила я вълнуваше отдалече, но тя искаше да я докосва. Искаше да е мъжът или жената от малкия двор, да подклажда огъня и да говори. Имаше усещането на думите в себе си. Те изпълваха пространството и създаваха впечатление на някакъв невидим свят, който дишаше наоколо и я караше да се чувства негова частица. Там беше като излъскана песъчинка и слушаше ромола на потока живот. Обичаше езика на този ромол, включваше се в неговото съдържание, но искаше да говори, да извика към някого, да му се усмихне, да влезе в неговия живот, да се порадва на чуждите радости, да поплаче на чуждите сълзи. Искаше да говори, да ходи по земята, да тича по земята, да чувства как тя тича под нея, как догонва нейния бяг и, когато я настигне, да я вземе при себе си, да я приюти в сърцето си, а тя да прохожда в лавата й, да се стопява и после човешката й пара да я отнесе дълбоко в небето. Там я чакаше нейният Бог.
 Блоковете стояха като болни, олющени и обезлюдени, потънали в прах и боклуци под прозорците. Пътищата между тях бяха  изтърбушени, с прогнил асфалт и хаотична зеленина. Отвсякъде дишаха бурени и запустение. Тук вече не живееха онези хора, които правеха цветни градинки пред входовете и нависваха цветя през терасите и первазите на прозорците. Тези хора си бяха отишли от земния живот, а младите хванаха света да печелят пари и да се скитат безродни и бездомни.
Наведе се още малко по-ниско и погледът й се плъзна по короните на самоизраслите дръвчета покрай основите на блока. Бяха нацъфтели и изглеждаха чудесно, земнят сок ги изпълваше и клоните им се въртяха около себе си, говореха с пчелите и насекомите, разказваха им зимата и студа и, за да са по-красноречиви, развяваха цъфтежа си, който приличаше на пухкав сняг и на сладък розов памук, а въздухът полудяваше от тази игра и тя усети как едно уханно сияние я докосва.
Двете жени и мъжът до оградата на двора бяха свършили разговора и си тръгваха. Жената с греблото се върна до огъня. Той вече загасваше, тя притури още малко суха трева и полуизгнили листа. Подпря се на греблото и, така изправена, усети погледа на жената от терасата, вдигна ръка и й помаха. Отговорът на този жест бе прекалено въодушевен и тя като че ли се засмя, но не можеше да се чуе смехът.

ТОЙ ПОТЪВАШЕ в едно от своите усещания за лекота, когато седеше през дългите зимни вечери в тъмнината на стаята, слушаше новините по радиото и в промеждутъците на музикалните преходи съзираше себе си.
 Беше му се случило да влезе в огромна зала с неоново осветление през деня, сякаш животът тук се нуждаеше от допълнителна светлина. Слънцето напираше да влезе през огромните прозорци. Компютрите едва доловимо дишаха. По пръстите на младите момичета, които работеха с тях, можеше да се досети човек, че те старателно запаметяваха живота. Подреждаха го в цифрови формули и човешки послания, поставяха всичко на определено място и така въвеждаха някакъв свой ред.
”Вас ви няма тук”, бе казала служителката. Той беше вървял дълго, умората приспиваше сетивата му, правеше тялото му олекнало и почти безчувствено и мисълта, че тук го няма, не го разтревожи особено. Можеше да се потърси на друго място. Мястото за него не бе от значение. Всичко и навсякъде си приличаше като две капки вода. Той не се вписваше в тези две капки. Името му беше изпуснато от компютъра и вече не съществуваше. Но не бе възможно светът в неговия живот да не съществува.
Беше тук с всичко, което носеше в себе си. Може би компютърът и момичето да бяха измислица от някое друго време. Взе си документа за самоличност, че няма такъв човек с неговото име, с кафявата сплъстена шапка, с широките дрехи и тънкото тяло, което приличаше на неземно и несъизмеримо с тази действителност.

НЯКОЙ ЖИВЕЕШЕ в него. Понякога много хора живееха в него. Те изпълваха вътрешните му сетива и той чувстваше тяхното усилие да бъдат в мир със себе си. Всеки носеше отражението на небесния си  корен и се стремеше да излезе на светло. Някои го караха да побърза да направи нещо и понякога той го правеше, но пребиваването на този свят предполагаше и почивки. И той си почиваше, опитвайки се да не мисли за тези в себе си. Искаше да изчисти погледа си, да се съсредоточи към нещо достижимо, да докосне някое бездомно куче, да полее цвете. Стремеше се такива работи да го вълнуват.
Разпъваше се на кръст от усилия и все не успяваше да задоволи вътрешните си хора. Искаха непрекъснато, искаха много от него. Той остаряваше, те не остаряваха. Изпълваха го с вълненията си, все повече натоварени от живота на изминалите години. Камара живот живееше в тях и скупчен вътре в него, този живот го уморяваше понякога. Много често го уморяваше. В такива моменти той чувстваше огромно  вълнение, любов, усещане за красота и неповторимост на всички и всичко, което носеше в себе си. Не знаеше къде ще остане това след него. Не че бързаше да си отиде, но къде щеше да остане то, когато той си отиде.
Често си задаваше въпроса дали е тук наистина и кое е истината – светът, скрит в неговия свят, закътан, помнещ, разпилян, шеметен в бързането си или това, което паметта му си представяше за живот в пространството на живота. Беше в миналото и в бъдещето, което се извършваше в момента, когато си го помисляше. Тези мигове, пълни с време и с времена, извиращи и изтичащи, го държеха здраво. Той живееше в тях и нямаше право да не бъде щастлив.

ВЪРВЕШЕ по пътеката през парка в онзи сезон на дъждовете, които миеха градчето, свличаха водата от планинските сипеи, примесваха я с чакъл и пясък, и дишаха парата на влажния въздух, като в сън или в събуждане от сън. Не можеше да различи състоянията на отпуснатост в обзелото го нетърпение всичко това да свърши, от досадата да живее далече извън себе си. Чувстваше се захвърлен като мокър вестник, разлагащ се в края на някоя улица, от буквите му каша, една дума цялостна не можеш да различиш, а мислиш, че си разказан живот от някого за някого.
Беше неразмерно и проточено пространството наоколо. Дърветата можеха да са част от планинската гора и сигурно бяха, но някой бе преградил пътя им и сега стоеха като петно в покрайнините на града. Деца и птици по алеята, а покрай нея висока длъгнеста трева, бледа и немощна да стои изправена. Целодневна роса и отровни гъби на тънки пънчета спираха погледа. В такова място човек не можеше да види сянката си от сенките на дърветата и се държеше единствено на изобилието от влажен кислород.
Докоснат от жаждата му, въздухът се втечняваше и той го поемаше заедно с дъха на умряла пеперуда или изсъхнало крило на птица. Толкова воднист беше животът в градчето и той толкова съзнателно се стремеше да го изживее пълно-ценно, че понякога тялото му се изпразваше от съдържание и нощем, дълбоко в леглото, вървеше към пропастта на небето, където се криеше неговото слънце.

ТЯ ТИЧАШЕ  с мокри пантофи по улицата на града, бягайки от ужаса на къщата, където някой насилствено искаше да я завърже за себе си, да я обладава, да се храни с нея вечер в кухнята, когато парата на хляба говореше за поле, за свобода, за слънце.
Нямаше начин някои от миговете да бъдат прескочени.
Животът не беше нищо друго освен една всеядна мелница, която мачкаше времето и го правеше на прах и пепел. Въздухът се изпълваше с прозрачна мъгла от сълзи в мечтите, вятърът отвън разказваше приказката за света, а светът беше болка от щастие и любов, и кървеше неудържимо.
Спираше се понякога, обръщаше се назад и отново хукваше и чуваше стъпките си как тичат след нея, и още по-силно тичаше. Къщата я викаше понякога – тук мина част от живота ти, тук можеш да намериш себе си. Тя не спираше, беше с дълбока рана, по лицето й се стичаха сълзи и, ако някога се върнеше назад, а щеше да се върне заради децата, от нея нямаше да остане онзи аромат, който ражда аромата на живота. Къщата усещаше нейната самота и снишаваше покрива си като човек, който се навежда, за да мине под нисък горен праг.  
Понякога времето я болеше и в тази болка лекуваше раните си. Един живот, казваше на вятъра, колкото да прескочиш от деня в нощта с усещането, че светът те е открил в най-неподходящото за теб време. В същото време да си някой, обладан от робството на мечти и чувства, да се чувстваш затворник, бит от невъзможността да излезеш на светло и да извикаш високо своето име.
Името й също тичаше след нея и я викаше.
Хляб и сол ще ядеш и ще благодариш на Бог за милостта да ходиш по Неговата земя, живеейки живота си, благословен от Него.
Това беше прочела в една брошура, оставена в пощенската кутия. Знаеше какво означава посланието и го изживяваше, но друга представа придоби, когато влезе в тази мисъл и се видя в началото на времената, които според Вечната книга, нямаха начало. Там нейният дух се носеше над водата, вкопчан здраво в Божия Дух, за да не се удави. Беше в съвършеното си човешко съществуване, където хлябът и солта нямаха земното значение. 

КЪЩАТА стоеше като кацнал ангел, бяла отвън и отвътре, но не можеше да излети. Задоволяваше се с остатъците от есенното слънце и очите й поглъщаха светлината, отразявайки в крилата на прозорците си част от обширния двор. На опънатите жици, които свързваха къщата със света, ято лястовици се събираха, преди да поемат поредното пътуване. Те шумно изразяваха вълнението си и къщата не можеше да различи точно какво си казват. Усещаше радостта в тревогата им и си  мислеше, че това е вложено в тяхната памет, за да могат да приемат действителността като една чудесна авантюра, изпълнена с опасности.
В двора на къщата дърветата се отърсваха от преждевременно пожълтели и изсъхнали листа, но зеленото още грееше освежително. Имаше зрели плодове по земята, въздухът сладнееше от ароматите им, а небето хвърляше сините си отблясъци между клоните и  там се разтваряше на малки трептящи кладенчета. В тези кладенчета се къпеше животът и се пресягаше да си откъсне някой и друг плод.
Той и тя се губеха някъде по пътищата и се връщаха привечер уморени, сядаха един до друг на прага на къщата и гледаха към хоризонта.
Хоризонтът се бе спуснал по-ниско откъм тяхната гледна точка и полегатата планина правеше така, че да изглежда като удавен някъде зад нея. Понякога им се струваше, че хоризонтът плува. Това се случваше при струпване на тъмни облаци. В такива моменти той се приближаваше към тях. Когато завалеше есенният дъжд, те докосваха хоризонта, пиеха водата му и се къпеха в дъха му, както се къпеха през лятатото птиците. И бяха щастливи, и бяха нещастни. Ако в тези две думи вмъкнем междинните човешки състояния, ще се получи една безкрайна дума, определяща човешкия живот.
Времето минаваше между другото покрай всичко това. То не се интересуваше от състояния. Пътуваше по своите посоки и така разпиляваше тяхното време, че след време от него нищо не оставаше. Оставаше само мястото да ги помни в бяла къща, като кацнал ангел.

ПО КОЛАРСКИЯ ПЪТ през полето вървеше циганска каруца, в каруцата дете и стар циганин, след каруцата миризма на изпотен кон, който беше твърде изпосталял от глад и ходене. Вървеше бавно, отпуснато, циганинът дъвчеше пар-че хляб, а циганчето си свирукаше монотонно, но пронизително. Пътуваха към погребите, така наричаха старите скривалища, останали от Втората война. Търсеха желязо. Все още се намираше, но човек трябваше да влиза дълбоко в тунелите, а това беше опасно. Циганинът беше страхлив и мислеше да се връща, когато съгледа в далечината хората. Бяха мъже и правеха нещо в една нива. Реши да се отдалечи колкото може по-бързо, защото циганин с каруца в полето означаваше някаква кражба. Макар да беше празен, той така се уплаши, че шибна непремерено силно гладното конче. Каруцата подскочи и се отдалечи към главния междуселски път.  
Свирката на циганчето вече не се чуваше, прашният път глътна вдигнатата пушилка и въздухът легна над полето тих и самотен. В далечината хората вече си тръгваха, те вероятно бяха намерили някоя загубила се овца или коза, заплетена в тръняците на полето. Такива неща тук често се случваха.
Денят се издигаше все така ясен и син по краищата на хоризонта. Там небето и земята развяваха тънка бяла мъгла, която бързо се стопяваше и голото на планината лъщеше като незаздравяла рана. Полето все така оставаше самотно и пусто. Гледано от височината на брега на пресъхналия  язовир, то приличаше на потънал кораб с няколко изсъхнали дървета, които наподобяваха мачти. Растителността беше изгубила цвета си и сееше безредно зрелите си семена. Птици и диви животни почти не се заселваха тук. Обстановката бе твърде скучна и предсказуема и теренът лесен за ловуване. Дивечът и ловците обичаха скришни места. Наоколо понякога можеше да се види глутница бездомни кучета. Добре вирееха и мишките. Те намираха в изобилие храна, но понякога правеха нашествия в крайните къщи на селото.
Крайните къщи на селото изглеждаха необитаеми и само пушекът от някое огнище наподобяваше миризма на човешки живот. Есенното слънце с последни усилия правеше лека мараня над дърветата в дворовете. Времето на лятото беше на прага на есента и храбро се вместваше в нейните измерения. Цветовете се сменяха, въздухът беше по-зрял и сладък, и плодовете се пълнеха с него.
Животът на хората също се променяше. Те бързаха да откъснат плодовете и зеленчуците от дворовете, да ги сложат в буркани и да ги изпратят по градовете, където техните деца и внуци живееха мизерно, но не се връщаха по родните си места. Тях не ги вълнуваше запустялото поле. Нямаха желание да обработват земята с голи ръце, както техните родители. Стояха бедни по градовете, но в сънищата си населяваха нивите и градините, където бяха отраснали. И в двата си живота чувстваха оскъдицата, и в двата живота  мечтите им тичаха някъде пред тях, но те не можеха да ги настигнат. Бяха останали сираци в човешкото си битие.
Мъжете от полето действително бяха успели да извадят от трънаците изгубено агне, което така се беше заплело, че двата му предни крака бяха счупени, държеха се само на кожата си и единият от мъжете го носеше на ръце. То беше завряло муцунката си под мишницата му и мъжът отвреме навреме се навеждаше и го целуваше по главичката, както се целува дете. Другите пушеха мълчаливо и плюеха горчилката си по пътя. Там горчилката им си правеше кладенчета, обвиваше се в прахта, ставаше на топче и слузестата течност потъваше като хвърлено камъче.
Когато навлязоха в селото, кучето на един от мъжете изджавка, промуши се под дървения плет на двора, втурна се към групата, направи кръг около стопанина си и избърза напред. Понякога се обръщаше, пролайваше дружелюбно, за-върташе опашка, вирваше я нагоре и продължаваше. Те вървяха след опашката му като след знаме.
Агнето проблейваше задавено, но някак примирено, раздвижваше се, искаше да се отскубне, да тръгне по пътя, да настигне кучето, да го отмине и да се слее със стадото, което бе оставено да пладнува на селския площад под вековната черница. То усещаше дъха на млякото и спарената вълна на преживящите овце, но стремежът му оставаше безплоден.
 Мъжът още един път го целуна по главичката и го остави легнало пред чешмата, до която селяните бяха стигнали. Тук извършваха като по ритуал коливата на животните. Беше им удобно да ги измиват от кръвта и нечистотиите на вътрешностите и всичко това изтичаше с бистрата вода и се вливаше в земята.

ПЧЕЛА СЕ БЕШЕ ЛЕПНАЛА върху стъклото на открехнатия кухненски прозорец. Кухнята плуваше в априлския ден на осмия етаж на жилищна кооперация в края на града. Жена седеше пред масата и нареждаше мозайка от пролетни нюанси.
Пчелата събираше слънцето, натрупваше енергията му в крилата си и се готвеше да отлети, но отнякъде пристигна друга пчела и тя също се залепи като омагьосана върху топлото стъкло. Двете пчели завързаха разговор.
Жената изрязваше последния фрагмент от картина и преди да го отдели настрани, да го обърне наопаки и да го намаже с лепило, видя пчелите. Пипалата им бяха наедрели от прашец, който сигурно им тежеше. Помисли, че са от вът-решната страна на прозореца, раздвижи пердето, за да отлетят, но те не помръдваха. Седна отново и довърши мозайката си.
Изобразяваше разцъфнал клон на черешово дърво и по него тичинките и прашецът около цветовете се докосваха с едва доловимия вятър. Едно съцветие се бе отронило и съвсем леко се държеше да не падне. Жената духна върху съцветието, като че ли  извършваше някакво заклинание, но това беше само за да изсъхне по-бързо лепилото. По този начин тя правеше картините си. Първо рисуваше фрагментите, съединяваше ги така, че всичко да изглежда, като че идва от различни места под различен ъгъл и съвсем неочаквано завършваше. По тази причина черешовият клон стоеше доста неестествено. Той наподобяваше престарял дънер, напъпил и разцъфнал по невероятен начин и някак хаотично. Тя обичаше да се забавлява и понякога лепваше отрязък от прозрачен лист хартия върху части от фрагментите. Ефектът беше фантастичен. Така всичко плуваше вътре в себе си.
Пчелите върху стъклото наблюдаваха разцъфналия черешов клон. В един удобен момент те влязоха в картината. Жената стана, протегна се уморено, сложи картината в папка и затвори прозореца.

ИМАШЕ НЕЩО НЕДОИЗРЕЧЕНО в неговия жест, когато понечи да подаде ръка за довиждане. Лицето му изразяваше учудване, примесено с едва доловима досада. Бръчките покрай устните му се разтегнаха в бегла, неочаквана усмивка и той се изненада от себе си. Побърза  да махне с ръка някак полувесело и полуразочаровано, а маската на лицето му отново прие предишната си форма.
Беше смазан от болка.
Трябваше да прекрачи пръв растоянието покрай нея и да я отмине. Беше си го мислил този момент. Тя нямаше да помръдне от мястото си. Нямаше да помръдне и дълго, след като той си отиде. Щеше да бъде трудно и за двамата.
Разделяха се.
Той я прегърна.
Тя цялата потъна в него.

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ по пътя откъм селото се задаваше жена с торба на рамото, приведена, облечена в тъмни дрехи, забрадена в шарена забрадка с преобладаващо кафяво по нея. Лицето й не се виждаше добре, но годините й личаха по походката. Вървеше спънато и с известно усилие. Мърмореше си нещо, въртеше глава, сякаш до нея имаше друг човек. Понякога спираше.
Срещу нея вървеше мъж, идващ далече от времето с единствената си мечта за онова закътано място, наречено село, близо до бистрата като сълза река, извираща от най-високия връх на планината, а планината лежеше на хълбок около плодородно поле и от всички страни се подпираше на небето.
Денят наближаваше пладне, сенките на дърветата покрай пътя потрепваха от слабия вятър, минаваха автомобили, цигански каруци  огласяха пространството с тропот и подвиквания на каруцарите, застанали прави, опънали поводите като на състезание.
Жената плашливо държеше пътя съвсем встрани и отвреме-навреме оправяше падащата над очите си забрадка от изкуствена материя. На Почивалото спря, смъкна торбата и седна до нея. Върху боядсания с бяла вар камък имаше изрисувани някакви знаци. Те казваха нещо, но жената не ги разбираше. Тя отмина с погледа си написаното и в един момент забеляза нещо кръгло, блестящо като метал или като стъкло, побиращо се в едната й шепа. Взе го и го пусна в торбата при лука, приготвен за продан на пазара. После щеше да го даде на внуците да си играят.
Не видя мъжа, който седеше върху камъка. Той се връщаше в някое от времената и си беше изпуснал часовника близо до камъка в момента, когато жената облегна гръб на неговото тяло и изпружи уморените си нозе. Почувства сила и успокоение, и затвори очи. По едно време мъжът усети миризма на лук, но го отдаде на спомена от далечно детство. С този лук неговите прародители бяха преминали през глада на животите си.
Мъжът гледаше унесено в посока към селото и си представяше как влиза в една къща, а тя е вече собствената му къща, прозорците на къщата са широки и широко отворени, пердетата леко потрепват от вятъра,  въздухът е гъст и сладък от плодовете на двора, на единия край на масата е сложен гопъл кръгъл хляб, той го разчупва наполовина, целува вътрешността на хляба, отронва няколко трохи, отива до прозореца, хвърля трохите на птиците, после отхапва и дълго държи хапката в устата си, докато почувства сладостта на корените на хляба и силата на земята, която е хранила корените.
Мъжът ставаше да тръгва, когато жената се сети, че трябва да побърза, да не би пазарът да се разтури преди да е отишла. Понесе се напред като духната от вятъра. Пред нея градът се беше разпрострял  към полето, огромен и пушлив, бучащ в неразбираемия си говор и миришещ лошо още при наближаването му.
Както беше заметнала товара с лук на рамото си, чу нещо като дишане в торбата, спря, заслуша се, дишането продължаваше. Свали торбата, бръкна и извади лъскавата кутийка, приближи я до ухото си – тя цъкаше. ”Я, това нещо е живо, ще ми изяде лука” промърмори жената и го хвърли на пътя.
Той беше съвсем близо до потъналите в зеленина къщи на селото, когато чу звука от счупено. Покрай него премина повей на вятъра, една прашинка от праха на пътя бодна погледа му. Обърна се, да види по-добре. Към него се търкаляше нещо кръгло и блестящо, цялото оваляно в градинска пръст и прах. Миришеше на лук. Беше стар джобен часовник с изографисано непознато име на мъж.

СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯВАШЕ, лъчите му бавно пробиваха мъглата на хоризонта, воднистите им розови отражения събуждаха деня откъм изток. От запад черни облаци пълзяха и се растилаха по протежение на планинските върхове. На сре-дата на небето синьото беше така силно и блестящо, че когато погледна нагоре, очите й се насълзиха. Беше застанала под синьото.
Нивата покрай пътя се събуждаше. Главите на слънчогледовите пити отваряха очи и бавно се завъртаха към слънцето. Тя се усмихна. Обичаше да гледа слънчогледовата нива рано сутрин. В нея имаше живот от живота на хората. Като тях слънчогледът силно се стремеше към слънцето. Притегляше го, населяваше го в себе си и приличаше на неговото кръгло съвършенство. Дори имаха общо звучене по отношение на цветовите си отражения. Понякога лицето на слънчогледа беше толкова златисто и жълто, че над него слънцето изглеждаше като сребърна слънчогледова пита. Когато напечеше силно през деня, между тях се образуваше трептяща мараня и ги съединяваше.
Имаше чувството, че потъва в жълтото, когато видя едно кълбо, което се издигаше над слънчогледите от другия край на нивата и вървеше към нея. Около кълбото излитаха блестящи искри, повдигаха го нагоре и това въртене правеше въздухът да трепти. Променяше формата си от кръгла в елипсовидна, като набраздена с меридиани и екватори, от него сякаш течаха големи реки, търкаляха се морета и океани и всичко това се плъзгаше целокупно и неотразимо над слънчогледовите пити. Приближаваше към нея и започна да придобива застрашителни размери. Не беше виждала такова чудо. По едно време то застана в средата на нивата, въртеше се около себе си и пулсираше. Тя също застана и тогава чу бръмченето. Звукът не беше равномерен и се усилваше все повече. Освен това от по-близо онова нещо започна да прилича на рошава човешка глава, която променяше формата си, приближаваше се и покрай ушите й пробръмчаха няколко пчели. Цялото кълбо бе от пчели. Щяха да минат точно над нея.
Тя се уплаши и се сниши в една бразда. Кълбото прелетя над главата й величествено като космически кораб. Пчелите бяха залепени за царицата майка и не се интересуваха от прашеца на слънчогледите. Когато стана и проследи с поглед отдалечаването им, кълбото приличаше на летящо парче слънце, откъснато от изгрева.
    
ОТ ТАЗИ СТРАНА нямаше добра видимост. Очертаваха се само контурите на нещо загатнато в пространството, а това нещо стоеше неподвижно от лявата страна на светлината, която като че ли извираше от самата себе си, разширяваше се и се свиваше, сякаш дишаше. Беше  недовършено видение, излязло да смущава погледа. Истинската му същност все още не се откриваше.
Той подпря с ръка главата си, затвори очи и влезе в светлината на извикания образ. За по-сигурна концентрация драсна във въздуха име на жена. И я видя.
Тя населяваше едно отминало негово време и беше с рокля на розови цветя в пролетно утро, окъпано в сладникави изпарения от сладникави усещания. Мястото по нищо не приличаше на сегашното и времето беше друго, но тези неща нямаха значение. Беше решил да сложи всичко това в рамка, да подпре рамката на хоризонта, да застане пред нея  и да гледа как животът върви по следата си и не свърша. Винаги се удивяваше от това как животът не свършваше. Беше съвършеният живот, за да не свършва.
Влезе в следващия момент като омагъосан. Жената идваше към него. Носеше се по въздуха като розова светлина. Преди да го отмине, едно цвете от роклята й се откъсна и той го улови в движение. Трябваше да направи нещо много красиво от този миг, но погледът му се задържа на друга жена. И тя мина, и от нея си взе цвете. През цялото време върху неговата картина преминаваха жени. Той беше сам.
 Опита да се вмести в другата страна на хоризонта, направи облаче от мечти, увеличи размерите му с една въздишка, промуши се през бяла пътека към центъра на облачето и стана огромен облак. Нищо не можеше да го спре да не расте и можеше да се разпростре по цялото небе, ако не се бе появило едно шумолене, едно шуртене, което го приближаваше към земята. Започна да се излива. Беше приятно преживяване, като целувка, като нежно докосване и като сливане. Когато застрашително започна да изтънява и да се превръща в сухота, реши да застане на хоризонта. Но хоризонт нямаше. Около него небето се разширяваше. Нямаше на какво да постави картината си, не можеше да влезе в нея, не можеше и да се отдръпне назад, да присвие очи и да я гледа. Това го натъжи.
В един момент усети капката на облака в себе си, неудържимо притегляна към земята. Спусна се шеметно да я хване, дори направи опит да се върне назад. Картината с жената му бягаше. 
През цялото това време беше в стая с широко отворени прозорци. Опитваше се да привлече  към любовта си една далечна жена. Когато най-после успя, тя лежеше до него гола. Той беше сам.

МОЖЕШЕ ДА НАПРАВИ един от онези скокове, които карат човекът да се изпъне като струна или да се свие на разтягаща се топка, или да разтвори крила, или просто да си мисли тези неща. По-лесното беше да върви по пътя и да не е на този път, а когато пристигне, да не знае откъде и как е преминал. Тези състояния той ги преживяваше непрекъснато, но днес се бе задълбочил в тяхната загадъчност. Човек трябваше да е много специално природно явление, за да добие реална представа за себе си в своите така необясними състояния, които не беше необходимо да се разгадават. Животът просто си вървеше като загадка. От него човек нищо не можеше да изхвърли. Енергията на материята служеше за приземяването. Така тежестта на тялото не се усещаше.
Можеше да е далече във времето напред и назад, а да седи на външния праг на къщата и да наблюдава котката как се снишава, как ляга по корем, как изпъва тялото си до предел и как скача да хване муха или врабче. Подробностите бяха без значение. Значението си оставаше животът. 
Стоеше с поглед към сянката на върха, която падаше полегато в ниското на планината. Вятърът дишаше в листата на дърветата и върху тях тънките облаци се отразяваха като вълни на дълбока вода. Едно камъче се отрони, полетя в цепнатината на скалата, върху която стоеше. Не се чу звук от падане.
 
НЕ ИСКАШЕ ДА ЗАСПИВА. Не беше редно да се губи в извивките на мисълта си и да стои на едно място, което се люлееше  между вдишванията и издишванията и имаше вкус на сълзи. Промуши се изпод завивките на леглото, почувства босите си нозе как се плъзгат по хладния под и отпи от чашата с вода. Животът му ставаше непосилен, губеше се някъде неудовлетворен и страдащ. Как обичаше живота си, как го пазеше от нараняване, а сега беше дошло време да застане на ръба му и да изкрещи от безпомощност.
В банята се стараеше да не събуди другите. На пръсти се върна в кухнята, отвори вратата на фурната на готварската печка, преброи филиите хляб, останали след вечерята, откъсна си половинка от краешника, поръси я със сол, изяде я и изпи още една чаша вода. Водата засищаше глада.
Беше четири сутринта и източната ивица на хоризонта добиваше розов оттенък. Това слънце никога не заспива, помисли и превъртя ключа на външната врата. Стълбището миришеше на гнилоч от честите превалявания и застоялия въздух.
Животът пред блока го лъхна на трева и на пролетен цъфтеж.
 
Не беше тръгнал за никъде. Огледа се коя посока да хване, постоя няколко мига, поколеба се и седна на пейката под един от балконите. Чувстваше умора и унесеност, която го отнасяше към някакви видения, непонятни и далечни. В тях се отпускаше и те свойски прегръщаха неговото усещане за безсилие. Трябваше да направи нещо и да поеме живота си, защото той му се изплъзваше. Трябваше да тича след него, да го хване и да му каже – къде без мен, приятелю живот. Но не беше сигурен, че му е приятел. Приятелите не бягаха от своите приятели. Приличаше повече на видение и на мечта.
 Чуваше се далечното бучене на колите по магистралата, представяше си как там животът продължава да върви нанякъде. Сигурно някъдето си имаше място, хората живееха в това място истински. Работеха и изкарваха плод от труда на ръцете си и това ги правеше щастливи.       
Една котка мина покрай отпуснатите му нозе, наведе се да я докосне, но не смогна. Котката го отмина, обърна се да го погледне и се отдалечи.
Градът се събуждаше. Покрай блоковете минаваха тези, които отиваха на работа. Той оставаше да седи на пейката почти безжизнен. Изгревът беше още далече преди разсъмването, но се усещаше как с целия си блясък денят ще поеме  енергията му и заедно с него ще тръгне.
Пред погледа му се мярна действително видение. Той стана, отмина безжизнените очи на бетонните жилища, пресече лентата на магистралата и потъна в прегръдката на шубраците покрай реката. Трябваше да прекоси долината, да изкачи върха зад нея и да влезе в своя самотен и буренясял стар дом, останал от неговите родители. Ще стегне оградата, ще си вземе бяло куче с дълга рунтава опашка, ще построи навес за птици, ще насели мястото с живот, ще сложи и своя живот там, като в едно цяло с всичко, което го заобикаля.
 Хората от семейството му непременно щяха да го потърсят и той щеше да ги посрещне в новия стар дом с бели прозорци, и в този дом плодът на ръцете му.

ГЛЕДАШЕ ВРЕМЕТО как течеше между блоковете. Парата на земята след проливния дъжд го побутваше нагоре, но то беше здраво хванато за корените на живота си, просмукваше се в растенията, въртеше ги в своята мелница и те доволно мъркаха, като преяли животни и го миеха с невидимите си ароматни езици, и всичко беше така застинало, така напоено с дъх на треви, че човекът, който наблюдаваше тези неща от прозореца на панелното си жилище, излезе от следобедния си унес и си каза – това съм аз. Но той не беше времето, а само бе влязъл в неговата материя като наблюдател. Времето не чу думите му. Беше се излегнало върху перваза на прозореца и любопитно го наблюдаваше.
Човекът беше уморен и реши да направи  следобедна дрямка, да посънува. От известно време най-интересното в неговия живот бяха сънищата му. Отвори прозореца, времето се търкулна от перваза и легна до него. Сънят ги прегърна и те тръгнаха един до друг като стари приятели.
Междувременно облаците се поразбъркаха, поомесиха се един в друг, сляха се, уплътниха се и, държейки здраво водата в коремите си, започнаха да обикалят небето, тежки и тромави и святкащи от усилие. Тогава вятърът, който до този момент лениво се прозяваше в листата на дърветата, запя песен в бърз ритъм, запремята се през глава, наду свирката си и като полудял локомотив подбра облаците пред себе си, после обърна посоката им назад, те така се натъпкаха един в друг, че балонестите им тела се пукаха и заваляха дъждове. Когато вятърът ги върна отново в обратна посока, водата им  намокри перваза на прозореца на човека и влезе в съня му като ромон и като бучене на реки, а той се спускаше по един обрасъл с лишеи склон, препъваше се в невидими камъни и в сухи стъбла на треви, държеше равновесието на тялото си под наклон и, когато се просваше напред, свличането беше болезнено, но успяваше по някакъв начин да се изправи.
В един такъв момент видя дълбоко долу реката и чу дишането й, и седна да си почине с мисълта, че целта  в съня му се губеше. Обърна се на другата страна и засънува онзи миг, когато гледаше как времето течеше между блоковете и правеше животът да изглежда нарисуван от ръката на дете…

Из “Пространства”

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...