Почти сирота

      Когато човек е млад трябва много да работи. И той работи. Къде ще иде!? Нали трябва кариера да се гради, а и челяд да се храни. Така човек работи, даже се налага на някои по-работливи и упорити люде много да работят. Каквото и да правят, колкото и да се стараят и надяват, че тях старостта няма скоро да ги стигне, тя пущината, ги стига и не само това, ами ги и посмачква. Някои не й се дават лесно, но някои ги поваля даже и по-рано от положеното. Е, казват, че така им било писано, така Бог повелил и си ги прибрал по-рано.

      Докато човек е млад все не му стига времето, все не може да свърши всичките си дела овреме. Не му остава време за почивка. С какво нетърпение чака съботата и неделята, да не говорим за годишната отпуска.  Така се изнизват незабелязано 30, 35, 40, че и повече години на работене. В един прекрасен ден му казват, че вече се е наработил и му е дошло време да си почива или, както казват, пращат го на пенсия. Докато човек работи с много голямо желание я чака тая пенсия. Рахат, хем няма да работи, хем пари ще получава! Добре, но като дойде време за нея не е доволен. Малко са парите, малка е пенсията. Да е тая пенсия каквато трябва, че да стига до другия месец, ама не е, не стига, и с много не стига. Като прибавим и болежките… Какво съм взела да се оплаквам? Я да спра, а то ще стана и аз хористка в общия пенсионерски оплакващ се хор. Не съм такъв човек. Аз съм по-друга нагласа. Намирам си работа и тя ми запълва времето така, че то пак не ми стига. Също като на младини. Ха сега, да си дойда на думата.

      Като мисля за работите, дето съм ги вършила на младини, заключих, че всичките вече ги няма. Да, няма ги. Те работите няма как да ги има, ами ги няма и заводите, институтите, че и канцелариите даже ги няма вече. Всичките, като ви казвам всичките, то е съвсем точно! Започвам по ред.

      Най-първо, още като ученичка в гимназията, започнах да работя през лятната ваканция след предпоследния клас в Конопената фабрика в малкото ми родно градче. По него време у нас се сееше много коноп. Още от стари времена селянинът, и не само той, не може без канапи, върви, платно, дето скъсване нямат, а за бедния селянин здравина му дай, това му е нужно – дълго да му служи и много пари да не иска. Всичките тези потреби се правят от конопеното влакно, а то се получава от растението коноп, дето тогава му викаха гръсти. Сеяха си селяните гръсти, режеха ги и после ги накисваха в рекичката. Покиснат известно време и омекват, а като изсъхнат селянките ги начукват на примитивните си „чукала” и се получава желаното здраво влакно, дето го плетат на въжета, на канапи, а от най-доброто жените тъкат платно, я за ризи, я за гащи. Нямат скъсване тези ризи и гащи, вярвайте! По късно хората измислиха машини за тоя конопен занаят. Построиха и фабрики. Малките рекички не стават за големите количества, дето ги докарваха селяните, че направиха големи басейни – топила им викаха. В тях топяха стеблата, те ферментираха и влакното им се отделяше от дървесната част на стеблото. Такива фабрики у нас имаше няколко. Освен „моята” в малкото ми градче, имаше и в село Ряхово, Русенско, но най-добър коноп се преработваше в Пазарджишко. Това значи, че тази толкова проста като употреба стока е била нужна.

      Сега на конопа му казват дрога или канабис. Да! От някои сортове правят марихуана. Тогава у нас хората не бяха толкова напреднали в тая област, че да знаят като какво е това наркотик, а камо ли да го употребяват. Не ни достигаше образованост в тази област и, слава Богу! Та, в такава фабрика започнах най-първо да се трудя още почти дете. Трудих се само една година, защото ми излезе късмета и отидох да уча. Много голям беше меракът ми за учене!

      Като завърших висшето си образование рекох, че искам да работя в завода за селскостопански машини в Русе, и толкоз. Нищо, че съпругът ми живееше в София и всички ме гледаха като някакво изкопаемо, защото както сега, и тогава всички все на Софията налитаха. Аз обаче исках само Русе. Като искаш нещо толкова много, то взема че става. Започнах работа в така желания завод за селскостопански машини,  който се казваше „Георги Димитров”. Работих там девет години, че даже се влюбих в него. Оказа се, че влюбването не било само между хората, а можело в завод и работа да се влюби човек.

      В живота промени стават по всяко време. Промяна стана и в любимия ми завод. От конструктивния отдел, в който работех, основаха Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по селскостопанско машиностроене. Много дълго име, но то си има и къс вариант и всички знаеха само него – НИПКИССМ. Нямаше как, отидох в този институт, на който работата беше много свързана с любимия ми завод. Там работих две години и пак бях влюбена и в работата, че и в Института. Виждате, влюбчива натура се оказах, но какво да се прави, такава съм си.

     Един ден ме викат в Окръжния комитет на Партията. Чудя се какво нередно съм направила, че чак там да ме викат? Не можах да се сетя. Като отидох се оказа, че с моята скромна личност искал да разговаря Първият секретар. Какъв беше този разговор ми стана ясно чак като излязох от кабинета му. Той ми каза, че се обсъждало да направят секретар на Градския комитет на Партията по въпросите на икономиката млад специалист, който бил работил в завод. Обсъждали разни кандидатури и една била моята, макар аз за никъде да не съм се кандидатирала. Напротив, ясно, точно и категорично му заявих, че си обичам работата, завода и института и искам там да си остана.

          – Нямаме още решение. Обсъждаме много варианти – и ми изреди имената на мастити директори на заводи.

          – Какво разбирам аз от управление? – рекох категорично.

          – Ще се научите. Никой не е роден научен. Искаме да е човек с нови идеи, а имам сведения, че вие сте изказвали такива. Обаче сега само обсъждаме. Решение още нямаме – отсече началството.

       Заявих, че ако питат за моето мнение, (въпреки, че никой не попита за него) аз не желая да си сменям работата. Учила съм за инженер, държавата е харчила пари за да ме изучи и аз искам това да работя.

       С това завърши разговорът и като излязох и се окопитих си помислих, че този ръководен другар е искал само да ме види и да разбере коя е тая млада специалистка, дето толкова я хвалят, че даже я предлагат за такава висока длъжност. Тези мисли ме успокоиха и продължих да си гледам любимата работа. Мина доста време. Никой не ме търси, никъде не ме викат да разговарят с моята скромна особа и аз даже забравих, че са говорили с мен по такъв въпрос.

      Иначе не стоях на страна от обществената работа. Участвах в работата на Комсомолската организация. После ме приеха и в Партията. Вярвах в идеите на социализма. Той ми беше дал възможност да се образовам, защото, ако трябваше родителите ми да ме издържат, това нямаше да стане, защото те бяха от бедни по-бедни. Освен това вярвах и още ми се иска да вярвам, че да има прекалено бедни и прекалено богати не е най-доброто устройство на света. Социалната справедливост е добра идея и за нея си струва човек да се бори. Не приемах за редно, когато някои много работеха, а получаваха колкото кръшкачите, че и по-малко. Смятах, обаче, че с това зло трябва да се борим. Такава си останах. След промените през 1989 година се опитвам да разбера защо системата рухна и мисля, че много неща си изясних. Не е дозряло човечеството за социално справедливо общество. Добросъвестно и старателно да се работи не се харесва на всички. Всеки тегли чергата към себе си, а който има силата на властта не я употребява по „най-справедливия начин”, а в своя угода и интерес. По тази причина хората недоволстват. Всеки мисли, че заслужава повече, а не гледа, че не винаги работи колкото и както трябва. По този въпрос не ми се пише и говори вече. Твърде много приказки са изречени, а полза от тях не се вижда.

      Мина доста време от срещата ми с голямото окръжно началство, никой не ме потърси и аз се успокоих. Разминало ми се е.

      Вече бях добре схванала, че моята възраст, пол, образование, работа много добре попълват ребусите, които се правеха при избора на „кадри” в разни обществени органи и организации. (Тогава имаше изисквания колко процента от членовете да са работниците, колко служителите, колко да са с висше, средно или основно образование, колко да са жените и колко мъжете и така нататък – това аз го наричах ребус). Приех спокойна избирането ми за член на Градския, че и на Окръжния комитет на Партията. На конференцията на Градския комитет ме избраха и в пленарния състав. Седя си аз спокойна и все си мисля, че това ще да е заради ребуса. Да, ама не! Чувам си името и че ме предлагат за секретар  по въпросите на цялата икономика: промишленост, строителство, транспорт, търговия, услуги. Ха сега иди, че възразявай,  изтъквай причини, че от промишленост може и нещо да разбираш, но от строителство и от транспорт…, ама хич?

      Така стана. Волю, не волю, работих я тая, в началото нежелана работа, но после и в нея се влюбих, защото се оказа, че може много да се научи и от нея, стига човек да иска да се учи, а и доста може да се направи. Помогна ми опита от научната работа. Първата ми голяма задача беше да правя доклад по жилищното строителство. Тогава още не разбирах тоя занаят. Проблемът  беше не в занаята, а в това, че жилищата бяха малко, а нуждаещите се с пъти повече. Тук научният подход беше много нужен и полезен. Просто е. Като събрах какви възможности имаме за да строим жилища и колко са нуждаещите се, се отвори една голяма ножица. Как да започнем да я затваряме? Просто  е – като увеличим строителството, но и много трудно, защото не ни достигат работници. Като нямаме нужните работници, трябва да използваме техническия прогрес и да увеличим строителството по новите по-производителни технологии и даже да потърсим и внедрим и още по-нови. Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. С общи усилия го направихме и за няколко години от 700 апартамента годишно, започнахме да строим по над 2500. Голяма част бяха панелни, но не като софийските, а по русенска номенклатура. По време на голямото земетресение във Вранча през 1977 година пострадаха сгради от другите технологии, но панелките не мръднаха. И сега си стоят и хората си живеят в тях и не се оплакват като софиянци, защото не виждат заплаха. Важно е добре да са построени и добре да се поддържат.

      На тая обществена длъжност работих шест години. Много интересни разработки направихме и внедрихме през това време. Изследвахме с помощта на научни институти ефективността на икономиката, реконструкцията и по-доброто използване на основните производствени фондове, качеството на произвежданата продукция, повишаването на квалификацията на персонала и обвързване на работната заплата с ръста на производителността на труда. Тези и много други икономически и социални проблеми обсъждахме и даже решавахме доста добре. Според оценките, които се правеха за града и окръга (тогава икономиката беше основно в града) от местните хора и от началствата от София, било направено много. Това беше през седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век.

      В окръга станаха някои кадрови промени. При мен също стана промяна. Аз вече не можех да изказвам желание къде да работя. Възлагаха ми се „големи отговорности” и като дисциплиниран и отговорен човек трябваше да работя за „благото на обществото”. Предложиха ме и на сесия на Окръжния народен съвет ме избраха за заместник председател на Изпълнителния комитет на този съвет. Също отговорностите ми бяха свързани с икономиката. Тук задачите ми бяха главно свързани с реализирането на взетите решения от партийните органи и по-малко с разработване на нови идеи и програми. Нали съм вече специалист по строителството се захванах с анализ на материалната база на училищата и детските градини. Оказа се, че са недостатъчно. Направихме амбициозна програма и построихме, разширихме, пристроихме, обзаведохме много детски градини и доста училища. Детски градини построихме в града и в селата с перспектива за по-голяма раждаемост. Приличаха на дворци. На тази длъжност работих повече от десет години. Много други неща бяха направени тогава, но за тях няма да разказвам.

      По моето скромно мнение и желание, ми се искаше да излеза вече от този кръг на големи отговорности и зависимости, но не ми се разрешаваше. Все съм била нужна за работата. Много ми се искаше да започна да върша нещо ново и по-творческо, докато още съм във форма. Три години, при удобен случай, напомнях на най-големия началник на окръга, за това мое желание, но той все мълчеше. Както и да е, след някои неприятни, бих казала доста неприятни моменти, ме освободиха и ми предложиха пак да служа на обществото, но мен ми се искаше по друг начин да му служа, а не както го искаха началниците на окръга. Това, обаче не можеше така да става. Как сама ще искам къде и какво да работя? Въпреки, че съм дисциплинирана, изпълнителна и бих казала тактична и търпелива, по натура съм си вироглава, с позиция и мнение и когато преценя и желая нещо, умея да го отстоявам. Това, обаче не можеше да стане в окръга, защото най-главният не можеше да допусне да не стане по неговата, а по желанието на някой по долу стоящ и то жена.

      На всичко се намира колай, когато човек е решителен и бих казала силен, че да се опъне на по-силен от него по ранг. Напуснах града. Да! Отидох в София и понеже там ме познаваха много хора, които знаеха моите възможности, ме приеха.

      Следващата ми служебна епопея, почти една година, беше в Комитета по качество и стандартизация (имаше тогава такъв орган с ранг на министерство). Там намерих материали по много актуална и интересна тема – сертификация. Сама я открих, защото материали имаше получавани от години, но никой не ги беше поглеждал, камо ли да работи по тях. Хората даже не знаеха какво представлява тя. През това време в Западна Европа имаше специален комитет „СЕРТИКО”, в Европейската икономическа общност (така се казваше тогава Европейският съюз) се разработваше цяла система и се приемаха Европейски стандарти, свързани с качеството и сертификацията на продукцията и производството. Нали съм от любвеобилните към работенето се захванах и първо преведох и издадохме книжка по тази нова тема. Да видят хората, (които трябва да знаят) какво представлява и с какво се занимава тази сертификация. Не ми стигаше работното време, че се налагаше да оставам до късно и да си доработвам. На началството, предполагам, му е направило впечатление моето старание и подготвеност и в един прекрасен ден ме вика и ми казва, че трябва да бъде изпратен специалист по сертификацията, като представител на страната, в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) в Москва. Попита ме бих ли желала да отида. Даде ми малък срок да си помисля. Какво да му мисля? Това беше добър шанс и за мен се отвори нов път.

      Беше ноември 1985 година, когато заминах за Москва. През това време и в нашия СИВ започна разработването на система и стандарти по сертификация и аз се почувствах вече в свои води, защото не бях неука в тази нова област.

      В България вече имахме компютри, но в новата ми работа още не ползваха тази новост. Нали съм по новите идеи не дадох мира на началството и на специалистите – да внедрим още липсващата тогава изчислителна техника. Заведох специалистите в тази област (имаше двама – един програмист и един хардуерист) на изложението на Българския технически център, където им показаха  нашите първи компютри „Правец”. Запалиха се колегите ми. Не мина много време и ни доставиха български „Правци”. Първите дадоха на специалистите в тази област и на моя милост. Не ги оставях на мира, докато не направихме програма и всичко необходимо, за да използваме тази техника и за нуждите на сертификацията. Не мина много време и ни доставиха първите “Apple” с цветен монитор. Не бях забравена и първа получих новата машинария.

      Пет години се трудих, според скромните ми възможности, в тази международна организация, но нерушимата ни социалистическа система взе, че се пропука и повлече и съвсем ликвидира и СИВ. На 30 декември 1990 година благополучно се прибрах в България вече пенсионерка с почти 35 години трудов стаж.

     Това е моята скромна трудова епопея. Сега като си мисля и разсъждавам стигам до един извод: Отдавна я няма моята Конопена фабрика. Завод „Георги Димитров” също го няма – него го повали и смачка нашата родна демокрация. На неговата територия построиха три нови хипермаркета. НИПКИССМ-то също вече не съществува (за каква наука в областта на селското стопанство може да се говори, като дереджето на селското ни стопанство е никакво).  Градски комитет на Комунистическата партия няма (старата сграда, в която работех сега е Музикалното училище). Окръжният народен съвет преди се помещаваше в сградата, която сега е Съдебна палата (тя си беше такава и до началото на социализма). Комитета по качеството също го измете голямата метла на демокрацията. А СИВ – за него кой знае, че някога го е имало?

      Не съм ли права да се чувствам осиротяла? Къде мога да отида и да видя някое от работните си места, да се срещна с новите и млади хора, които са заели нашите места? Не мога даже кабинета си в Окръжния Съвет да видя, защото там сега е канцеларията на военния прокурор, а в стаята на секретарката ми е неговата секретарка. Доиска ми се един път да надникна, но секретарката, нали трябва като цербер да брани началника си, ме огледа подозрително и каза, че началникът й го няма и в кабинета не може да се влиза.

      Това е! Чувствам се сирота и не мога да се освободя от това чувство вече двайсет години! А дали съм само аз осиротяла? Не е ли голяма част от народа ни сиротен и тъжен в развълнуваното море от световни, национални и житейски тегоби?

      Извинете ме за сантименталните ми изживявания и ви моля, не се товарете с ненужни терзания! Въпреки всичко, животът е хубав и си струва да го изживеем с оптимизъм и радост на душата, като гледаме напред, а не назад!

Здравка ЦАНКОВА

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...