Пътуване

Пътувах с автобус от Старо село към родния ми град.

Слънцето пареше през прозорците. Беше август. Температурите бяха все около 40-те градуса през тези дни. Гледката и тя изпичаше душата. Запустели ниви. Изоставени къщи в селските дворове. Села, останали с миналото си. И с небето. Кръст докосваше синевата над малка църквичка до крайпътна спирка.

Автобусът спря. Хората се разминаха по пътеката. Едни слязоха, други се качиха.

– Свободно ли е мястото до Вас – ме попита мъж. Кимнах с да.

Бях облегнала главата си на пластмасовата широка лента, свързваща прозорците, и така се пазех от жаркото слънце.

– Топло е. Няма пердета. – промълви той.- Ако кажеш на шофьора, ще се разсърди. Станали са раздразнителни.

Загледах се в него. Беше на възраст около 60-те. Облечен в синя риза и черен панталон. Годините бяха набраздили лицето, но кафявите му очи излъчваха спокойствие.

– Така е – съгласих се.

Сутринта бях изпитала на гърба си тази раздразнителност.

Стигнах до автобуса за Старо село две минути преди да тръгне. Поисках да си купя билет от шофьора и той ми се сопна:

– Сега ще ми кажеш, че не си взела от касата.

– Не съм. Не знаех, че само от там мога.

– Ще се върнеш, за да се научиш.
– Има ли време?
– Ако се помоташ, може и да няма. Ще тръгна. Няма да те чакам.

Зад гърба му седеше мъж и той се обади:

– Отивай, отивай.

Отвътре ми кипна. Взех си билета и се върнах. Подадох го на шофьора и попитах:

– Засегнах ли Ви с нещо?

– Не.

– Тогава можехте и по-спокойно да ми го кажете.

– Така си говоря. Да не искаш песен да ти изпея.

Всички в автобуса мълчаха. Само гледаха.

Разказах случката на човека до мен. На споделеното отвърна със следното:

– Качвам се в автобус и давам на шофьора 2 лева. Билетът струва 1,30 лв. Той ми връща 1 лв., но не ми дава билет. Тези 30 стотинки могат да ми струват живота. Няма доказателство, че сме били заедно.

И в този момент ми каза с тон, който не беше питащ: „ Не си женена, нали?! ”

Отвърнах: „ Да.”

– Като се омъжиш някога, да знаеш, ти ще командваш парада.

Явно съм погледнала доста учудено и той повтори: „ Да знаеш, ти ще командваш парада.”

През годините в различни ситуации бях проявявала и подобна черта на характера си – да се налагам. И това беше най-сигурният начин да отдалеча хората, спрямо които го правех, от себе си.

–  Понеже в България все гледаме кой ще командва парада, кой ще се наложи над другия, затова сме на този хал.

– Така е – каза той.

Сетих се за думите на моята приятелка Мария за живота при животните:

– А при животните има периоди на напрежение, но и на спокойствие. Вкъщи имаме женска болонка. Като я гледам, при нея има ред – за хранене, за почивка, за сън.

– Аз пък имам котка – заразказва ми мъжът. Веднъж й нося храна и казвам: „ Няма да мяучиш, за да викаш и другата наоколо.” Но в момента, в който оставям храната, тя започва да мяучи.

– Вика я.

– Да.

– Да сподели храната.

– Изяждат колкото им е достатъчно.

– А на нас все не ни достига. И сме много агресивни. Пред блока ми оня ден момчета на по 10 – 11 години се заплашваха, че ще се избият едно друго.

– Като че ли неща, които техните родители са мислили за други хора, сега им се проявяват на тях.

– И аз си мисля, че генът има памет. Каквото си мислил на другия, такова ти се случва на теб. Ако е лошо – ще е по-лошо. Ако е добро – поне няма да се случи лошо.

Събеседникът ми сподели:

– Забелязал съм, че когато мисля за някой колега нещо не добро, той го усеща. Ще дойде време, когато, като си помислиш за някой нещо, той вече ще го знае.

– Във времето на мисълта живеем. Каквото си мислиш…

– Вече е – каза той /Същите думи бях чувала и от приятелката ми Алина/ и ме попита:

– Но мислите могат да идват и от дявола, могат да идват и от горе. Как ще разбереш откъде идват, кой ги подсказва?

– Чрез душата. Тя е филтърът.

Мъжът се надигна от седалката и ми каза:

– Радвам се, че мислите ни съвпаднаха. Защото има хора, с които може да не съвпаднат, но нашите съвпаднаха. Радвам се.

В този момент автобусът спря на последната спирка преди родния ми град и той слезе.

Вили Димова,

Карлово, България

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...