Боги

Йордан беше момче от село. След завършване на прогимназията  трябваше да започне нещо да работи. И до сега помагаше на семейството в кърската работа,  но много искаше да отиде в града и да се научи на занаят. От майка си беше наследил голямата любов към цветята. Къщата им беше малка и бедна, но цветната им градина бе разкошна. Обичаше майка му цветята и каквото боднеше се захващаше и разцъфваше за радост и красота. Беше работна и не й тежеше да стане рано и да оправи градината си, преди другата работа. През лятото, макар и много изморена, до късно я поливаше, плевеше и се радваше на красотата и уханието на любимите си цветя.

      Като каза Йордан, че иска да се занимава с цветарство, не отстъпи на упреците на баща си, че с цветя семейство не се издържа, че цветята, макар и да радват човека, не могат да го нахранят. Не можаха родителите да задържат сина си на село. Рече и замина за Пловдив. Беше се позаинтересувал при предишни посещения в града с баща си и беше научил, че там има цветари, които гледат големи цветни градини. В града цветята се търсеха и бяха стока за продан, а не като в селото само да красят градините, лехите и пътеките на бахчата.

      Нали е упорит и с голямо желание, не беше трудно на Йордан да намери цветарите. Имаше пазарче за цветя и от там лесно се свърза с бай Ангел. Той изслуша момчето, огледа го, помълча, помисли и му рече:

      – Не си ли много малък за тоя занаят, синко? Виждаш ми се слабичък, ще можеш ли да издържиш? Занаят не се учи лесно. Първо е нужно много да работиш, да видиш как се гледат цветя, че тогаз да ставаш цветар. Цветарството е капризно и по-трудно от земеделската работа. Изисква повече усет, а и без любов добри цветя не стават.

      – За обич, много обичам цветята. Като мамината цветна градина друга в селото няма. Помагах й, понаучих туй-онуй и съм готов да работя. От работа не се страхувам и не бягам – заяви категорично момчето.

      Така започна Данчо с цветарството. Изучи занаята и както обичаше цветята преди, сега още повече ги заобича. Не му тежеше работата. Харесваше му да се закичва с цвете както правеха момите и момците в селото им. Понякога си вземаше и малка китка за скромната си стаичка. Не го кореше бай Ангел – зачиташе любовта на момчето към цветята.

      Като се връщаше вечер минаваше през една градина с пейки, цветя и хубава зелена трева. Беше забелязал, че на една пейка седи момиче с книга в ръка. Понякога четеше, понякога гледаше цветята и децата, които играеха или просто беше замислено. Направи впечатление на Йордан това момиче. И то беше самотно като него, и то обичаше да е сред природата и цветята, но с книга, а не с мотика или лейка като него. Веднъж, като минаваше, спонтанно спря, поздрави и предложи на девойката китката, която носеше. Тя го погледна озадачена и не посмя веднага да я вземе.

      – За теб е. Виждам те вече няколко пъти като минавам оттук. Аз обичам цветята, но още повече обичам да ги подарявам на други. Пролет е и още не всички са цъфнали, но тези зюмбюли са много ароматни и красиви. Ще освежат стаята ти и ще внесат уханието на пролетта в нея.

      – Благодаря! – каза момичето и взе цветята. Трогна се, почувства безпокойство. Никой не беше й подарявал до сега цветя, а още повече такова хубаво и интересно непознато момче. – Заповядайте, седнете ако обичате и ако не бързате – смутено му рече тя.

      Смущението на Йордан беше още по-голямо. Той не разбираше как така сам се беше озовал в такава ситуация. Беше срамежлив и не смееше да заприказва мома даже на село, а сега даде цветя, че и разговаря с това градско момиче. Освен това, като е с книга, сигурно не е като него. Той е прост работник, а тя чете книги. Смущението му бе толкова голямо, че не посмя да я попита как се казва и да й каже своето име. Поседя малко, извини се и си тръгна.

      Като се прибра дълго мисли за момичето и за своята смелост да спре при него, че и китка да му даде. Цяла вечер не помисли за друго. На разсъмване му се присъни момиче, но без ясен образ. Появи се и бързо изчезна. Хукна Йордан да го търси, тича в една посока, после в друга. Струваше му се, че някой го вика, но не виждаше никого. Събуди се развълнуван и потен от бягането на сън. Не беше на себе си. „Що за сън беше това? Толкова ли ме впечатли това момиче?” бяха първите му мисли. Стана, наплиска се със студена вода, облече се и тръгна за работа. Не биваше да закъснява. За закуска даже не помисли.

      Йордан започна често да си взема цветя и да минава край градината и пейката, на която седеше момичето. Няколко дни го нямаше, но една сряда го забеляза. Пак седеше и четеше книгата си. Отиде при него, поздрави и попита може ли да остане.

      – Заповядай, седни! Пак си с цветя. Този път носиш лалета. От къде се сдобиваш с такива хубави цветя? Купуваш ли ги? Цветята са скъпи.

      – Аз съм цветар. Работя в градината на бай Ангел. Той ми позволява някога, когато се прибирам, да си вземам цветя. Нямаше те няколко дни. Сега искам да ти подаря тези лалета. Харесваш ли цветята?

      – Много ги харесвам, но не мога да се занимавам с цветя, защото все още съм ученичка и имам много за учене. Тази година завършвам гимназия и имам желание да продължа да уча, ако успея да се представя добре. Вече втори път ми даваш цветя, а още не знам как се казваш. Аз съм Цвета.

      – Какво хубаво име! Като цветята. Аз се казвам Йордан, но ми викат Данчо.

      Така се запознаха. Срещаха се не само на пейката.

      Цвета завърши гимназията, но не постъпи в университета. Имаше някакво заболяване, което много тревожеше родителите й. Водиха я на лекари в Пловдив, в София, даваха й лекарства, но не успя Цвета да се излекува напълно. Болестта й беше психическа. Не се проявяваше винаги, но не беше за пренебрегване. Лекарите предположиха, че с възрастта състоянието й може да се подобри. Препоръчаха за сега да не се претоварва с учене. Остана си в къщи.

      Срещите на Цвета и Данчо продължиха, зачестиха. Вече не можеха един без друг. Измина година, после втора и Данчо не издържа. Започна да настоява да се оженят. Родителите на Цвета не бяха съгласни, но лекарите ги посъветваха да не й отказват. Може омъжването да подобри здравословното й състояние.

      Данчо нае квартира с две стаи и малка кухня в една къщичка близо до работата си. Ожениха се. Цвета донесе в новия си дом приготвените от майка й неща и с подаръците, които получиха от роднините, си спретнаха малък, но уютен дом. В началото бяха щастливи, но скоро се разбра, че са много различни по разбирания, интелигентност, интереси. Цвета не беше научена да се занимава с домакинска работа. Все беше болнава и я влечаха повече книгите и музиката. Домакинската работа й беше чужда и неприятна. Данчо беше селско момче, което знаеше за жените само от майка си, а тя беше практична, добра домакиня и сама въртеше домакинската работа и ръководеше цялата къща. Той смяташе, че жената след брака трябва да готви, да чисти, да посреща съпруга си доволна, а не само книжки да чете. Не изразяваше недоволство, но Цвета беше чувствителна и разбираше, че иска да има жена като майка си. Това й се отразяваше зле.

      Мина година и им се роди момиченце. Кръстиха го Богданка, защото бяха уверени, че това е голям дар от Бога. Наричаха я Боги. Беше хубаво русо, светлооко и засмяно дете.

      Цвета имаше по-големи брат Младен и две сестри Иринка и Русинка. Иринка беше вече омъжена и имаше две деца – момче и момиче. След женитбата живееше в Нова Загора. Русинка беше мома и си остана такава, защото стана дъновистка и учителят Дънов беше голямата й неосъществена платоническа любов до края на живота й. Брат й Младен беше най-голям и след завършване на  университета живееше със семейството си в София. Всички бяха влюбени в малкото момиченце и се чудеха как да му угаждат и да го глезят. Малката Боги растеше бързо.

      Здравословното състояние на Цвета не се подобри. Напротив, влоши се. Голямата й чувствителност и несъответствието в характерите на двамата съпрузи допринесе за това. Оказа се, че тя не може сама да се грижи за малката си дъщеричка. Не можеше нищо да направи и баща й. Той беше добър и работлив човек, но не го биваше да се справя с домакинството и с детето. Когато Боги поотрасна, роднините на Цвета решиха да я дадат на леля й Иринка, за да се грижи за нея, а майката изпратиха в санаториум. Данчо безропотно се съгласяваше с всичко.

      Заживя Боги при леля си, в началото уж за временно, но остана за постоянно, защото състоянието на майка й не се подобри.

      Леля Иринка се грижеше за храната, за облеклото на Боги, но не можа да покаже обичта си към нея, както към своите  деца. В желанието си да я научи на много неща за домакинството, което едно момиче, а после и жена, трябва да знае и да може да прави, я караше да върши много домакинска работа, не искаше да бъде като майка си. Богданка беше благодарна на леля си за грижите, но й дотежаваше шетнята в къщи, която й възлагаше леля й. Започна да се чувства като слугинче. Тежеше й, но вършеше всичко, защото знаеше, че това е домът, в който живее и трябва да е благодарна.

      Малката Боги тъгуваше за майка си. Понякога я водеха на свиждане при нея, но майка й не й се радваше много. Бързо й омръзваше срещата с детето и се прибираше. Състоянието на Цвета не се подобряваше.

      Беше пролет. Времето се беше оправило и слънцето грееше вече няколко дни. На небето нямаше и заблудило се облаче. Земята се позатопли и тревите бързаха да се покажат и да извисят крехките си стъбла нагоре, да се напият от влажната и набъбнала земя. Плъзнаха разни живинки, едни се препичаха на слънце, наслаждаваха се на топлината, други бързаха, защото бяха изгладнели през зимата и търсеха храна.

      В такъв един ден, когато децата бяха излезли на улицата и по дворовете и глъчката им се разнасяше навред, Боги помагаше на леля си да направят пролетното почистване на и така чистия им дом. Пролетното почистване беше отдавнашна традиция и се изпълняваше като ритуал. Децата трябваше също да участват в нея. На тях им се играеше с другите, но не можеха да прекършат майчината воля. Поработиха малко и започнаха да мрънкат, че всички деца играят, а те като наказани, трябва да бършат прозорци. Не издържа майка им и им разреши да поиграят. Боги не посмя да отиде с братовчедите си и остана да помага на леля си. Леля Иринка не й каза нищо. Не я освободи, а Боги не смееше да поиска. Тя беше  хранениче в къщата и трябваше с труд да се отблагодарява. Така беше винаги. Леля й я хвалеше, че е старателна, но не й предлагаше да поиграе с другите деца. Приемаше, че тя сама желае да помага, а не беше така. Много се искаше на Боги да е безгрижна като другите деца, да тича с тях, но не смееше. Трябваше да прави нещо, за да заслужи грижите, храната и дрехите, които получаваше. Не се чувстваше като у дома си. Винаги помнеше, че е на чуждо място, а и никой от семейството не й помогна да се освободи от чувството за натрапеност.

Пловдив

Пловдив

      Като завърши прогимназията в Стара Загора изпратиха Богданка да учи в Пловдивската гимназия. Първо заживя с баща си, но се оказа, че той не може да  й осигури необходимите условия. Настаниха я в общежитие за сираци. Имаше подслон, храна, но беше много самотна и се чувстваше нещастна. С баща си се виждаха понякога, но той беше се отчуждил от нея. Хем й се радваше, хем не знаеше как да се държи, как да се грижи за нея. Беше отдаден на работата си и като че друго за него не съществуваше.

      В класа на Боги имаше едно много симпатично момиче Емилия. Сприятелиха се двете. Станаха като сестри. Богданка често беше гостенка в дома на приятелката си. Добронамерено я приеха родителите й, а и тя се чувстваше добре у тях. Обикна ги. Жадуваше за дом, а най-много за обич, каквито бе видяла в дома на Емилия. Тя самата беше обичлива и се влюбваше в тези, които я приемаха сърдечно. Така стана с класната й ръководителка другарката Стойчева, която знаеше съдбата на ученичката си и й съчувстваше. Няколко пъти я покани на гости у тях и между двете се завързаха близки приятелски отношения. Богданка беше влюбена в класната си, а тя й даваше почти майчина обич, за каквато Боги копнееше. Тяхната привързаност и обич остана за цял живот. До смъртта на любимата си учителка Богданка й пишеше писма и се съветваше с нея, където и да се намираше.

      Боги много обичаше музиката и често с Емилия ходеха на концерти или слушаха музикалните предавания по радиото. Вуйчо й знаеше за голямото й желание да се занимава с музика и й подари цигулка. Богданка започна да ходи на уроци и постигна добър успех. Учителят й я хвалеше и й предричаше добра музикална кариера.

      През последната година на гимназията на двете момичета им предстоеше да се ориентират къде ще продължат да учат. Богданка искаше да кандидатства в Консерваторията, а Емилия  в  Политехниката.

      През това време страната имаше голяма нужда от инженерни кадри и приемаха много младежи в Политехниката в София, но изпращаха и в Съветския Съюз. Там следването беше на пълна държавна издръжка. Емилия реши да кандидатства за Съюза. Богданка не искаше да се раздели с приятелката си, а и ако останеше в България нямаше осигурени средства за образование. Решиха да кандидатстват и двете за Съветския Съюз. На приемните изпити се представиха добре и ги приеха. Какви ще са точните специалности щяха да разберат като пристигнат в Москва, но знаеха, че ще са технически.

      Пътуването до Москва беше през месец септември на 1953 година. Първокурсниците бяха много повече от предишните години. Освен това заедно с тях пътуваха и второкурсниците. Влакът беше специален и претъпкан. Нямаше седящи места за всички и коридорите бяха пълни с хора, куфари, чанти и какво ли не. Като стигнаха в Русе влаковата композиция премина  Дунава с ферибоот. (Мостът на дружбата при Русе тогава още не беше построен.) След продължителна и неприятна проверка на багажа им продължиха до Букурещ. Там, след няколкочасов престой на гарата се натовариха на друг влак до Яш и после до Унгени. Това са граничните пунктове между Румъния и Съветския Съюз. В Унгени последва още едно претоварване вече в съветските спални вагони, след което пътуването стана по-нормално. Освен това можеха да пият горещ чай, а не да ядат само суха храна.

      След три денонощия пристигнаха в Москва. Посрещна ги дъждовно, студено време. В България още беше топла есен. Закараха всички първокурсници в Българското Посолство, където стана разпределението им по специалности и градове. Емилия беше определена да учи в Московския институт по хранителни-вкусова промишленост, а Богданка в Харковския Политехнически институт, специалност селскостопанско машиностроене.  Молиха се на комисията да ги остави на едно място, но желанието им не беше прието. Двете приятелки изживяха много болезнено раздялата. Сълзите и прегръдките нямаха край. Не се заинтересуваха от забележителностите на Москва, а само тъжаха и плачеха.

      Изтекоха двата дни докато разпределиха всички и  Богданка замина за Харков.  Завинаги се разделиха неразделните до сега приятелки. После се срещаха, но само за кратко. Съдбата не беше благосклонна към тяхното желание да са заедно.

      Още в Москва Богданка се запозна с друга българка Елена, която също беше разпределена за Харков, за същия институт и същата специалност. Това запознанство се превърна в ново приятелство, продължило по-дълго от предното с Емилия.

      Пътуването до Харков беше в хубави вагони, всеки имаше спално място, през деня проводниците* им предлагаха чай, беше топло и момичетата имаха възможност да се опознаят и сприятелят и да се отпуснат от напрежението, което ги беше изморило при пътуването до сега.Харков

      Като пристигнаха ги посрещнаха студенти от по-горните курсове на българското землячество.** Първото впечатление на новодошлите беше грамадното и много красиво здание на железопътната гара. Разказаха им, че заслугата била на Сталин, който като дошъл в столицата на втората по значимост Република на Съюза в началото на тридесетте години, като видял старата малка и невзрачна гара, се възмутил и наредил да бъде построена, полагаща й се по размери и хубост, нова железопътна гара.

      Харков беше тогава най-големият град в Украинската Съветска Социалистическа Република (УССР). Основан в средата на 16 век, градът е със свой университет от 1805 г. В ранните години от съществуването на Съветския Съюз Харков е столица (от 1917 до 1934 г.) на УССР. По време на Втората световна война градът четири пъти е поле на бойни действия. Превзет от Германия и нейните съюзници, по-късно е освободен от Червената армия, после отново е превзет от немците. На 23 август 1943 г. е освободен за последен път. Около седемдесет процента от града е унищожен, а над 10 000 жители, от останалите в града, са убити.

      Още преди войната Харков е бил силно развит промишлен център. Само крупните заводи са повече от 15. Известен е грамадният Харковски тракторен завод, който по време на войната е произвеждал танкове. Преди окупацията танковата промишленост е изнесена в Урал заедно с цялото оборудване и е осигурявала танкове за нуждите на Червената армия. След войната съоръженията са върнати обратно в Харков и все още заводите работят. Има много научно-изслседователски и учебни институти. За първи път в Съветския Съюз атомът е разцепен в Харковски научно-изследователски  институт.

Харков      В града се намира площад „Свобода”, който преди се наричаше „Джержинский” и е най-големият централен градски площад в Европа и втори по големина в света след „Тянанмън” в Китай. В Харков има 15 театри и концертни зали, над 20 държавни и частни музеи, няколко галерии. Впечатляваща забележителност на града е църквата Свети Дмитрий. Населението му надвишава един милион и половина.

      Закараха момичетата в едно общежитие, а момчетата в друго. Богданка и Елена се настаниха в една стая, където вече имаше още четири студентки. Две бяха от техния курс и се оказа, че даже са в една учебна група. Едната беше украинка и се казваше Нила, а другата рускиня и се казваше Полина. Те помогнаха на новодошлите българки да се настанят и на другия ден ги заведоха в института им. Учебните занятия бяха започнали на първи септември, а вече беше средата на месеца.

      Като влязоха през главния вход на Харковския политехнически институт двете българки се изненадаха. Това не беше една сграда, а цял комплекс с много грамадни корпуси, разположени в голям парк с вековни дървета, градини, алеи, места за почивка и какво ли не.

      Харковският Политехнически институт е основан през 1885 г. от академик В.Л.Кирпичьов. Той е вторият технически ВУЗ в Руската империя след Санкт-Петербургския и първият в Украинската губерния.Харковският Политехнически институт

      За двете студентки учението започна с големи затруднения. Първо се сблъскаха с незнанието на руския език. В училище, през последните години, бяха въвели изучаването му, но още нямаше подготвени преподаватели, часовете бяха малко, а сега трябваше всичко да слушат, разбират и си записват на руски език. По-старшите български студенти ги посъветваха да не се стараят да си превеждат, а всичко да записват както го чуват и после да питат или с помощта на речник да го разберат. В никакъв случай да не се стремят да си превеждат на български. Трябва да свикнат да мислят на руски. Лесно е да се каже, но не е така лесно да се направи. Много им помогнаха Нила и Полина. С тяхна помощ и с много труд и упоритост постепенно двете българки свикнаха. Освен това първата година се изучават главно математика, физика, механика и други точни науки, при които малко се говори, а повече се решават задачи и се използват термини, които им бяха до някъде известни. В групата им в Института се оказаха още две момчета българи Цани и Коста. Това беше приятно и много полезно за двете момичета. Така българският дух беше по-голям и не се чувстваха толкова самотни и отдалечени от Родината.

      Предстоеше да си организират и бита. В общежитието имаше обща кухня с газови печки, мивки и всичко необходимо да си приготвят храната. Четирите момичета решиха да си направят общо домакинство. Разпределиха си дежурство по кухня, събраха обща каса за храна и започна дългогодишното им, като на семейство, общо домакинство. То продължи до края на следването им. Следващите години бяха в една стая само четирите и се разбираха прекрасно. Заедно ходеха на лекции и упражнения, заедно учеха, чертаеха, заедно се хранеха, заедно ходеха на кино, театри, концерти. Това беше една дружба, каквато не се среща често и се отрази много ползотворно на развитието им. Животът им беше толкова обвързан, че по-голяма част от времето им и заниманията им бяха общи. Каквото може да се разкаже за една, се отнасяше и за другите. Този начин на живот не ги обезличи. Напротив, направи ги неразделни и потребни една на друга.

      Въпреки задружния им живот, всяка си имаше свои лични предпочитания. Богданка не се беше отказала от музиката и заедно с Елена отидоха в Консерваторията. Оказа се, че могат да се запишат на курс по пиано. Това добре, но къде ще се упражняват? В Консерваторията нямаше свободни часове за инструментите. В Института им имаше Дом на културата, в който имаше пиано. Там не винаги беше свободно, а и задълженията им с основното учене се увеличаваха. Посетиха около десетина урока и се наложи да се откажат, защото нито можеха да се подготвят добре, нито им стигаше времето за подготовката на многото упражнения, които преподавателите им задаваха като на ученици. Главното беше учението в Института. Простиха се с музикалните си занимания.

      Богданка беше много старателна и добросъвестна в ученето. Искаше всичко да разбере и да запомни. Често питаше до най-големи подробности. Имаше големи затруднения, защото точните и техническите науки не бяха нейната силна страна. Тя беше с други способности и наклонности. Въпреки това си вземаше всички изпити с много добри и отлични оценки. За голяма част от изучавания материал подготовката на българките беше по-напред. Само по математика руснаците бяха по-добри, бяха учили повече материал в училище.

      По време на изпитната сесия Богданка изпита голямо затруднение с говоренето. Разказа на приятелките си, че като била малка, възрастен съсед си играел с нея, подхвърлял я, те се смеела, но и се страхувала. Той искал да я освободи от страха и веднъж й казал, че ако продължава да се страхува ще я пусне в герана, който бил в двора. Това било на шега, но малкото момиченце толкова се уплашило, че започнало да заеква. Смятали, че ще премине след известно време, но не станало така. Останала си със заекването, макар и леко и не винаги. Това много й пречеше, особено когато се притесняваше и смущаваше. По време на изпитите имаше моменти, когато спираше да говори и дълго не можеше да изрече и дума. После започваше, но с големи затруднения. Посъветваха я да отиде на логопет. Не беше трудно да се намери добър специалист. Медицинското обслужване в града беше добро. Освен това имаше специална студентска клиника, където задължително правеха медицински прегледи на чуждестранните студенти на всеки шест месеца. Лечението и упражненията й помогнаха доста, но все пак остана малко затруднение при говоренето, от което не можа да се освободи, въпреки постоянните упражнения.

      Следването има трудностите, но студентският живот има и хубави страни. Студентите ходеха често на кино. Когато имаха свободни часове или прозорци в програмата цялата група отиваше в някой кинотеатър. Тогава те имаха по два добре отоплени салона. В първия пускаха зрителите веднага след започване на предната прожекция. Свиреше джазов състав. Музиката беше хубава. След завършване на сеанса на филма и зрителите напуснеха киносалона, пускаха чакащите в музикалния. Това беше добре прието от всички, защото отиваха когато им е удобно, чакаха на топло, слушаха хубава музика и после гледаха филма.

      Руснаците (по-точно е да се каже съветските граждани, защото тогава не се знаеше кой какъв е по националност) обичаха зимните спортове и през зимата ледените пързалки бяха препълнени, въпреки, че не бяха малко. В парковете имаше организирани бази, където за символична цена можеше да се вземе всичко необходимо (на „прокат”, както е по руски) и да се карат ски. Топлият чай беше неотменна част от това удоволствие. Организацията на спортуване през зимата беше прекрасна и младежите, и не само те, се ползваха от тази възможност.

      Климатът на Харков е типичен континентален – много студени зими и много горещи лета. Хората там са свикнали и за тях това е нормално. За нашите български студенти не беше леко да свикнат. Освен това някои не бяха добре облечени за такива зими. Да се купят по-дебели дрехи не беше възможно по две причини: финансова и защото тогава, след тежката, разрушила всичко война недоимъкът беше повсеместен. Така беше и с храната. Магазините бяха почти празни.

      Имаше свободен пазар, който наричаха „толкучка”, където цените не бяха по студентските финансови възможности. Преведена на български думата „толкучка” означава блъсканица. Това е най-подходящото название за такъв пазар. Представете си: хората са толкова много и непрекъснато се блъскат един в друг; масите са пълни с хранителни продукти – месо,  зеленчуци, плодове и какво ли не, само от птиче мляко няма; има и маси, на които се предлага облекло, обувки и всичко, за което можете да се сетите; предлага се и от ръка. Стоките и продавачите бяха от южните републики. Най-често се виждаха грузински физиономии и се чуваше руската им реч със силен грузински акцент. Освен желаещите да продават и купуват беше пълно с крадци и измамници.

      По това време в страната имаше много осакатени от войната хора. На всеки ъгъл можеше да се види човек без крак, без ръка и даже без два крака – седнал на малка дъска с четири лагера за колела и проси, предвижва се като с два чукана се оттласква от земята. Потресаваща картина! Минувачите им пускаха в кутийките каквото можеха. В началото българските момичета не можеха спокойно да преминават покрай такива сакати хора, но постепенно свикнаха, научиха се и те да дават копейки, защото разбраха, че това са хора, които са загубили здравето си когато са се били за свободата на Родината. Още не всички бяха осигурени. След година вече ги нямаше по улиците. Прибраха ги в домове за пострадали от войната. Може голяма част от тях даже да не са успели да дочакат и се порадват на храната и топлината в домовете.

      Знае се, че руснаците обичат да пият и да се напиват. Българите също обичат да си пийват, но обикновено цяла вечер пият, хапват мезе, говорят си и в повечето случаи стават от масата без да са пияни, а само развеселени. В България бяха редки случаите да се срещнат пияници. При руснаците не е така. Те пият, за да се напият.

      Интересен е случаят с първото посрещане на празника на Октомврийската революция – най-големият и най-тачен в Съветския Съюз. Събраха се по този случай студентите от групата на Богданка и Елена в къщата на един техен колега. Масата беше отрупана от всякакви вкуснотии. За Съветския Съюз се знае, че магазините им са празни, а хладилниците им са пълни с храна. Това е така, защото при тях още от началото на съветската власт е въведена „системата на закази”, което ще рече разпределяне по заявки. Хранителните продукти и облеклото не достигат. Предимство се дава на работещите и стоките се разпределят по месторабота, където им ги раздават. Всеки получава достатъчно храна и облекло, но изборът е малък, даже може да се каже, че няма избор. Каквото се дава – това е!

      Да се върнем на студентското празнуване в къщата на колегата им. Всеки си сложи в чинията от всичко от общите блюда, наляха и водка в чашите. Момичетата имаха малко чашки, но момчетата си избраха водни. Първият тост беше за Празника на революцията. Всеки трябваше да изпие до дъно питието си. Не можеха да повярват българките. Втората беше скоро след първата и пак тостът беше идеен и изискваше да се пие до дъно. Не свикналите млади хора бързо се оклюмаха, а след третата чаша се  свлякоха на пода. Странно празнуване! Що за начин на пиене? Нима така трябва да се празнува? Въпроси, които в началото си задаваха Боги и Елена, но след време разбраха, че при руснаците така се пие. Често чуваха израза „Какво е това пиене, като не се напиеш? Човек пие, за да се напие.”  

      В Института имаше няколко столови, в които се предлагаше топла храна, но българските студентки трудно я приемаха. Беше различна от българската и доста безвкусна. Какво да се прави? Трябваше да свикнат. Вечеря си приготвяха в общежитието. Често менюто им беше пържени картофи със сланина. Когато можеха да намерят някакво месо или салам беше разкош. По Коледа Нила получаваше от къщи колет с много вкусни неща. С домашните наденици и корабийки си правеха голямо угощение.

      Изтече първият семестър. През януари бяха изпитите. Справиха се и четирите момичетата много добре. Бяха се трудили много, бяха се старали и получиха отлични и много добри оценки. По време на кратката зимна ваканция не можеха да се върнат в България. Българското землячество организира пътуване и посещение на Ленинград. (Сега той се нарича Санкт-Петербург.) Студено време, почти полярна нощ, но беше интересна и полезна екскурзия. Развеждаха ги студентите от горните курсове, учещи в Ленинград. Това беше добра организация, превърнала се в традиция.

      Българското землячество водеше интересен и добре организиран живот. Имаха хор, танцова трупа. Всяка година на Трети март в салона на Операта изнасяха самостоятелен концерт, който беше посещаван масово от студенти и преподаватели. Присъстваха и други граждани. Такива концерти правеха всички землячества. Богданка имаше хубав глас, пееше в хора и изпълняваше солови песни. Елена танцуваше в танцовата трупа. И двете участваха активно в живота на землячеството.

      Землячества имаха всички чуждестранни студенти: имаше немско, чехословашко, полско, китайско – на всички националности, които имаха студенти в Харков.

     Често на събранията на землячеството се водеха интересни дискусии, спорове, обсъждаха успеха на студентите. Да се получи тройка при петобалната система беше недопустимо. За двойки не можеше да се говори,  знаеше се, че това значи отзоваване. Успехът на българските студенти беше най-високият. Можеха да се сравняват само с немците. След две години пристигнаха много китайци. Те така учеха, че получаваха само (без изключение) отлични оценки. „Загубиха българските студенти съревнованието с китайските” – така се шегуваха понякога.

      Богданка беше търпелива и много трудолюбива. Беше взискателна към другите, но особено изискваше от себе си. Честността и добросъвестността й бяха уникални. Никога не си помисли даже за преписване или да не се подготви максимално добре за изпитите или с графичните проекти. Въпреки, че техническите науки, които трябваше да изучава, не бяха силната й страна, с много труд и старание, се подготвяше добре.

      По характер беше много любвеобилна и щедра. Ако имаше нещо, ще го раздели с приятелките си и ще им даде повече, за себе си ще остави по-малко.  Ако забележи, че някой е тъжен ще го усети и ще започне разговор, за да го утеши. Никога не отказваше на молба за помощ. Радваше се на успехите на другите и това я стимулираше и амбицираше да не изостава от тях. Беше винаги сериозна и задълбочена. Рядко се шегуваше и смееше. Нейната сериозност й носеше уважението на колегите и приятелките й, но и създаваше някаква дистанция и респект.

      Беше поетична, артистична натура, а изучаваше точни науки. Това формираше един противоречив образ и характер у младото момиче. Дългите й пръсти жадуваха да натискат струните на цигулката или клавишите на пианото, а се налагаше несръчно да замахват с големия чук по нажеженото желязо в часовете по практика в институтския завод. Любовта и поетиката си изливаше в многото писма, които пишеше до всички, които до сега беше срещнала и обикнала. Благодарността си към хората, които й бяха дали подкрепа и любов изразяваше в писмата си. За тях винаги намираше време. Седи в трамвая и докато пътува е извадила от чантата си бележник и пише писмо. Като слезе от трамвая в близката поща взема плик, надписва го и писмото веднага заминава. Почти винаги има картички с изгледи, на които написва едно-две изречения с благодарност или поздравления и ги пуска в първата пощенска кутия – така без плик, на тях има марки. През целия си живот не прекъсна или пренебрегна контактите си с хора, които не беше виждала или чувала много години. Любовта й към писмата и спомените й за хората, с които животът я беше срещнал, пазеше упорито и завинаги. Ако някой беше й дал нещо, ако някой я беше приютил, ако й беше показал привързаност и благоразположение, го помнеше за цял живот и му беше благодарна. Това е рядко срещано качество.

      С много труд и постоянство Богданка стигна в последната година на следването си. Тогава се влюби сериозно в един руснак – Николай, или както всички му казваха Коля. Той беше в групата по трактори и често имаха общи лекции със студентите по селскостопански машини. Запознаха се, виждаха се често, срещаха се само двамата и в последния семестър, преди завършването, решиха да сключат граждански брак. (Това вече беше разрешено за разлика от предните години, когато по съветските закони сключването на брак на съветски граждани с чужденци, били те и от социалистическите страни, беше забранено.) Всички приятели и колеги бяха изненадани.

      За Богданка това беше едно добро решение, което й даваше възможност да започне нов живот с любим човек до себе си. Ако се върнеше в България тя нямаше къде да отиде. Имаше роднини, но те си имаха свой живот, от който тя се беше откъснала. Къде ще живее? В Пловдив при баща си, не мислеше, че може да се върне. Къде ще работи? Завод за селскостопански машини имаше в Русе, но тя не познаваше никого там и не можеше да си представи как ще се устрои и живее. Самотата я плашеше. На помощ й дойде любовта и тя остана в Харков, където беше разпределен на работа съпругът й. Не след много време им дадоха квартира. Беше малка, но й се зарадваха. За нея това беше първият й самостоятелен дом. Започна работа в един научноизследователски институт. Коля стана асистент в института им и започна кандидатска дисертация. Защити я, а след няколко години защити и докторска. Стана доцент, а после и професор. Богданка също се залови с кандидатска дисертация, но се наложи да прекъсне за няколко години, защото им се роди момиченце. Нарекоха го с красивото име Наталия,  или за кратко Наташа.

      Освен успехите в науката Коля беше много активен общественик. Още като студент беше в ръководството на комсомолската организация. Млад го приеха за член на КПСС (Комунистическата партия на Съветския Съюз). После стана член на партийното ръководство. Избраха го в Областния партиен комитет, а не след дълго му повериха да отговаря за научната дейност в Областта. През това време не се откъсна от научната си и преподавателска работа. След няколко години го избраха за завеждащ научната дейност в Централния комитет на Партията на Украинската Република и семейството се пресели в столицата Киев. Възможностите му да се развива и да работи като професор не само не намаляха, а се увеличиха.

      През това време Богданка се прехвърли в научноизследователски институт по специалността си в Киев. Още в Харков беше започнала кандидатска дисертация, успя да я защити и стана кандидат на техническите науки. Това беше престижно и по-добре платено положение.

Москва      Не минаха много години и съпругът й беше изпратен на работа в Москва като директор на Всесъюзния институт по трактори. Това беше много високо положение.  Този институт разработваше проекти за нови трактори, усъвършенстване на произвежданите, но и координираше работата в целия Съюз в тази област. В Москва получиха квартира, полагаща се за високата длъжност на съпруга. Богданка също получи добра работа по специалността си. Дъщеря им вече беше завършила средното си образование и постъпи в елитно висше учебно заведение. Имаше тогава такива. Малко хора знаеха за тях. Там се обучаваха изявени деца по система, различна от тази на другите ВУЗове и получаваха знания и умения за работа в най-новите направления на научно-техническия прогрес. Такъв специален институт завърши дъщерята на Богданка и Николай Наташа и постъпи на работа в също специален научноизследователски център.

      Животът в столицата е интересен, но и труден. Разстоянията са големи, пътуването за работа и обратно изяда много време, пазаруването също. На Богданка й беше трудно да се справя с домакинската работа, която винаги  недолюбваше, но добросъвестно  изпълняваше. Това се отрази на научното й развитието. Изостана в развитието си от съпруга си, въпреки че беше отлична студентка и имаше амбиции да се развива в областта на науката. Постепенно се примири с положението и посвети по-голяма част от времето и усилията си на семейството.Москва

      Николай направи голяма кариера, но имаше едно качество, което с времето се засили – обичаше да си пийва. В началото понасяше големи количества водка, без да му личи, но с годините започна да се напива от малко и да проявява агресивност. Не беше леко на Богданка с такъв съпруг, но нали беше търпелива, а и какво можеше да направи, освен да понася съдбата си. Въпреки тази си слабост Николай работеше много и беше уважаван от началниците и колегите си.

      След рухването на социалистическата система и разпадането на Съветския Съюз загубих всички контакти и връзки с Богданка. Знам само, че е заболяла от алцхаймер и постепенно е загубила паметта си. Не е била пощадена от всички симптоми и последствия на тази ужасна болест.

      Възхищавам се и в същото време много съжалявам и изпитвам болка за тази прекрасна българка и приятелка!

———————-                                                 

      * Проводник – (рус) железопътен служител, съпровождащ пътническите вагони  и обслужващ пътниците.

      ** Всички студенти от различните социалистически страни, които учат в Съветския Съюз бяха обединени по националности в землячества.                                                      

                                                                                                    11 март 2010 г.

Здравка Цанкова

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.” ― Albert Einstein

You may also like...